Светът наистина е малък – и като пространство, и като време! А се оказва, също така, че той може да бъде отразен и в стар научнофантастичен разказ.
  Промените в България след 1989 г. ме срещнаха с множество най-различни люде – политици, учени, юристи, художници, артисти и просто обикновени, но някои от тях – необикновени хора.
  Но сред тях специално място заема един мой много близък приятел – адвокат Цветан Цветанов.
  Освен много истински като човек, той е изключително креативна, неповторима, оригинална личност (да споменавам ли, че е абсолютно законен притежател на „парцел“ на … Луната – да, да! – именно на Луната, макар да не знам как е правилно да напиша: че си има личен земен или по-точно личен лунен участък!!). Той е способен буквално от всеки джоб, както казваме ние в Перник, да извади някоя удивителна идея, която понякога не само провокира съзнанието, но си е направо визионерска, граничеща с пророчество.
  В един момент открихме, че като житейски корени сме земляци – аз съм кръвно свързан със село Стоб, а той – с град Рила. Това са две китни населени места, буквално едно до друго.
  Нещо повече, с Цветан Цветанов и двамата сме с корени в Българска Македония, макар че защо да уточнявам каквото и да било с това „Българска“… В сърцата ни Македония винаги е оставала българска – като чувство, като съпричастност, като принадлежност, като обич, било то и мъничко архаична. Съвсем трети въпрос е какво от нея сега е в България и какво днес само граничи с България…
  И ето че веднъж установих нещо колкото интересно, толкова и вълнуващо: През далечната 1987 г. с него, без да се познаваме, разбира се, сме участвали в един и същи литературен конкурс „2001“ на вестник „Народна младеж“ и разказите ни са минали ситната цедка на организаторите и са били публикувани!
  Моят разказ е с названието „Вместо интервю“. Той може да се прочете в раздела „Ескизиот младостта на сайта ми – вж. http://nslatinski.org/?q=bg/node/60. Накратко, става дума за това, което много по-късно научих, че се нарича самосбъдващо се предсказание. Разказвачът изобретява уред за поглеждане в бъдещето – хроноскоп. И когато дава на брат си да надникне във времето след 10 години, той не се вижда. И решава, че дотогава очевидно е умрял. За него всеки ден, значи, може да се окаже последен. И понеже не може да издържи на това психическо напрежение с очакване на близката смърт, братът се самоубива. Много по-късно, разказвачът открива захвърленият оттогава хроноскоп, разглежда го и открива, че едно фиброкосъмче всъщност се е разкъсало и хроноскопът е възпроизвел погрешен образ. Значи брат му просто не се е видял – „изображението е сработило, показвайки бъдещето на един несъществуващ човек, показвайки всичко друго, но не и бъдещето“ на неговия брат!
  Толкова за моя разказ. Зпочнах да пиша този текст с друга мисъл – за разказа „Колапсът“ на Цветан Цветанов в същия конкурс.
  В този разказ,преоткрит през последните години от медии и читателите – вж. https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6999136 ,поне според мен, има удивителни, направо разтъсващи съзнанието ми и каращи нервите ми да настръхнат прозрения-вж. https://www.actualno.com/curious/vizioneri-ima-takiva-hora-i-u-nas-news_... . Да вземем само необратимите генетични мутации с разпадане на защитните сили на организма при една много развита цивилизация. Това звучи стряскащо днес, в условията на пандемичната глобална извънредна ситуация на патогенна основа. Изолирани в своите жилища, на нас би ни стигнало дори само названието на разказа – „Колапсът“. То звучи като удивително с предупреждението си предсказание, дано това предсказание не се окаже също така самосбъдващо се. А като „превъртам“ в съзнанието си нашите разговори с Цветан Цветанов и препрочитам неговите интервюта в наши и чужди медии-вж. https://it.dir.bg/gallery/balgarskiyat-zhul-vern-ochakva-ni-masova-robot... , честно казано даже не знам какво да си мисля. Та той говори за виртуалния човек, за съзряната от него още преди 30 години небивала по мащабите и евентуалните си последици водна криза, както и за климатичните промени (впрочем, те не са по-малко страшни от корона-вируса, но се развиват относително по-бавно и затова ние си позволяваме лукса да се правим, че не ги забелязваме, а ако сме принудени да ги забележим, да твърдим лекомислено, че не са пък чак толкова страшни, колкото ни исглеждат), за изчезването на редица растителни и животински видове и за предстоящите световни потоци от миграция и глад.
  Да го кажа пак – 30 години след тези прозрения на Цветан Цветанов, аз преподавам на студентите за глобалните предизвикателства и рискове сякаш по така предупредения от него бъдещ, а всъщност вече настоящ, днешен ред в глобален, континентален, регионален и национален план. Наистина много мъдър и проникновен е изводът на Цветан Цветанов, че ние сме призвани и призовани да осмислим живота и човешките ценности, преди да се случи епохалният контакт с друга цивилизация, който може да бъде съдбоносен за нас, хората и сме длъжни и задължени а се надяваме, че въпреки всичко ще имаме шанса за по-добри времена и срещи с нови светове, но това ще бъде възможно само и единствено ако ние самите станем по-добри и по-цивилизовани…
  В стреса на глобалната пандемия сетивата и мислите ни се изострят, ние започваме да разбираме света с оголените нерви на душите си и за мен е несъмнено, че предсказанията и предупрежденията на моя приятел Цветан Цветанов са еднакво и едновременно и удивително визионерски, и изключително мъдри. Започвам да подозирам, че той знае още много неща за това, което сме и за онова, което ни предстои като човечество, така че очаквам да ги сподели. Ако може по-скоро, защото съм убеден и вярвам, че все още не е късно, да оцелеем като цивилизация и да продължим нататък в развитието си – още по-напред и още по-нагоре. Преди всичко и най-вече в човешкостта и човещината си.