София, "Изток-Запад", 2019 г.
Към книгата
ПРЕДГОВОР
"Великата загадка на времето, ако не друго – онова необятно, безмълвно, неуморимо нещо, наречено време, което се търкаля, лети – устремно, безшумно, като всеобхватен океански прилив, който ни
носи нас и цялата вселена като дихания, като привидения, които сега са тук, а после ги няма: това е чудо в най-буквалния смисъл; нещо, пред което онемяваме, защото няма думи, с които да го изразим."
Томас Карлайл
"Ти притежаваш твоята сила – изтъкана от риск и опасност."
Марина Цветаева
"Да си жив означава да рискуваш."
Насим Талеб
Това е последната книга от моята Четирилогия, посветена на фундаменталната научна категория „Сигурност“. Първите три книги, включени в Четирилогията, са „Сигурността – същност, смисъл и съдържание“, „Петте нива на сигурността“ и „Сигурността – животът на Мрежата“ .
Така постепенно бе реализиран замисълът, появил се като идея в края на 2006 г., когато вече бях взел решение да си тръгна от президентството след първия мандат на Георги Първанов . Тогава ми се струваше, че написването на тази Четирилогия няма да ме затрудни особено, тъй като бях натрупал научен опит, а и дейността ми на секретар по националната сигурност на държавния глава (януари, 2002 – януари, 2007) даваше основания да мисля, че имам не само правото да предприема това творческо усилие, но и необходимата способност да се справя с него. Уви, моят оптимизъм е бил силно преувеличен. Така вероятно е винаги когато човек стига до определен предел на представите си за знанието и започва да живее с увереността, че ако не всичко, то почти всичко му е пределно ясно. Но ако той наистина има не само наклонности, но и потенциал да се занимава с наука, рано или късно ще прозре, че отвъд този предел има още полета на знанието за преброждане и преораване. Нишка по нишка, мисъл след мисъл се заплитат и преплитат нови знания, става все по-интересно и по-вълнуващо. Увлечението води до нови предели, но също и до нови бездни. И аз – навлизах в нови дебри, обхождах нови ширини, спусках се в нови дълбочини, докато накрая си казах, че годините се трупат, надбягването с времето носи все повече рискове, затова трябва да си кажа в един момент: Дотук! Нека да напиша онова, което може да се напише. Трябва да приключа с този замисъл. И ето – приключих!
Независимо от натрупания опит и насъбраното познание, написването на тази последна книга от Четирилогията бе най-трудно, защото донякъде съвсем естествено, а отчасти напълно неочаквано, аз се изправих лице в лице пред четири сложни дилеми.
Първата дилема бе свързана с процесите в България през последните години. Това бяха тежки години. Страната се управлява по начин, който ѝ нанася големи щети. Властта няма никаква стратегия; компетентността практически отпадна от критериите за кадрови подбор и кариерно развитие; кадърните, знаещите и можещите млади хора емигрират сякаш се евакуират; аз постоянно се замислям, че участвам в производството на безработни или зле реализиращи се професионално магистри и доктори. Съвременни модели на управление в националната сигурност се заменят с имитация и симулация на управление, с пиар и пропаганда, с чалга език и нарцистична мания за непогрешимост.
Втората дилема бе свързана с общото падане на нивото на българската наука и висшето образование, особено в сферите, свързани със сигурността. Науката се оказва поприще, обричащо занимаващите се с нея на мизерно съществуване. Особено това се отнася до по-младите колеги. В същото време тя е превърната в неспирно състезание за научни степени и звания при размити критерии, двойни стандарти, формални преценки и неформални мрежи на взаимодействие, уреждане и пробиване. А университетите са принудени да оставят качеството на учебния процес на заден план и да участват в криво разбрани пазарни отношения, непотизъм, търгашество, корупция, загърбване на новите знания за сметка на рутината и реидеологизация по образци от края на соца. Някои (и то все повече) университети стават черни кутии – на входа са парите на студентите, на изхода – дипломите, а какво има в тези черни кутии и има ли там нещо изобщо, води ли се стойностен учебен процес, е Божа работа, невидима и необяснима за простосмъртните. В такива условия да правиш наука и да преподаваш по високи стандарти е почти непосилен, сизифов труд, който постоянно те измъчва с въпроса за смисъла на полаганите усилия.
Третата дилема бе свързана с факта, че читателят на тази книга, едва ли ще е прочел другите три (или ще ги има под ръка), макар да са включени в програмите по сигурност на редица университети. А четирите ми книги са единно цяло, следват една от друга, базират се на знания, на които е отделено място и внимание в предходните книги. И най-вече тази последна книга от Четирилогията е построена изцяло върху изследванията в останалите три. Това е наистина много сложна дилема: в сегашната книга или трябваше постоянно да правя препратки към предходните, или трябваше да включвам тук цели части от тях. При първия подход тази монография рискуваше да бъде непосилна за четене, а при втория подход нейният обем би нараснал до колосални размери. С огромни творчески терзания аз избрах среден път между двата подхода.
Четвъртата дилема бе свързана с изключително високата динамика на света. Процесите в глобален, континентален, регионален и национален мащаб набират такъв стремителен, толкова стремглав ход, че днес почти нищо не е като вчера, а утре почти нищо няма да е като днес. Когато работех над тази книга, ме измъчваше съмнението, че докато я довърша, много в нея ще бъде остаряло. Какво става с еднополюсния модел? Ще го има ли и в близко бъдеще Европейският съюз? Забележете, че въпросът е не въобще в бъдеще, а в близко бъдеще. Какво се случва с Ислямска държава? Съществува ли тя все още или мутира в нещо друго? Накъде върви тероризмът и тероризъм ли е той или е нова форма на война с качествено различно съдържание? И какви ли не още въпроси ... По-рано се опитвах да вървя пред събитията, да прогнозирам развитието на процесите, но този път ме терзаеше притеснението да не би да започна да подтичвам след тях и те винаги да са далеч, все по-далеч пред мен? В такъв драматичен период за света, Европа, региона и България е изключително трудно да се пише подобна книга!
Каквото и да кажа за тези дилеми, ще прозвучи като молба за снизхождение. В случая моята преценка дали съм се справил с тях има малко значение. Далеч по-важна е тежката дума на читателя. Но, така или иначе, последната книга от Четирилогията е вече факт. Струва ми се полезно да опиша с няколко думи всяка от тези четири книги:
• Първият том, „Сигурността – същност, смисъл и съдържание“, бе посветен на търсенето и намирането на отговор на въпроса „Що е сигурност?“. Там разсъждавах над същността, смисъла и съдържанието на научната категория „Сигурност“ в рамките на новата парадигма на сигурността, свързана с мултидисциплинарния подход при изучаването на тази много сложна и многопластова научна категория, заменящ ако не стария и остарелия, то остаряващия и състарил се, монодисциплинарен подход. В този том аз се опитах да покажа, че в наши дни е невъзможно да се изучава сигурността и да се прави сериозна наука за сигурността, ако проблемното поле и изследователският инструментариум не бъдат разширени с все по-интензивно прилагане на знания и идеи от различни други науки – както естествени (математика, физика, химия, биология и т.н.), така и обществени (политология, социология, психология, антропология и т.н.).
• Вторият том, „Петте нива на сигурността“, бе посветен на въведената от мен в науката за сигурността Схема на Петте нива на сигурността, а именно:
(1) Сигурност на Индивида;
(2) Сигурност на Групата от индивиди;
(3) Сигурност на Държавата;
(4) Сигурност на Общността от държави;
(5) Сигурност на Света.
Всъщност този Втори том бе публикуван най-напред. Една от главните причини да побързам с неговото издаване бе, че все повече български учени, преподаватели и експерти използваха моята Схема на Петте нива на сигурността, при това понякога без да ме цитират, а нерядко без да подозират дори, че аз съм нейният автор.
Тук става дума за две различни неща. Аз наистина допускам, че има случаи, когато използването на тази Схема, както и на други резултати от научната ми дейност може да става просто защото използващият ги не знае, че те са дело на един човек, а смята, че са отдавна утвърдени знания, разработени някъде на Запад, в някой там „Оксфорд“ или „Харвард“. Това е допустимо обяснение, макар и да не е оправдание.
Но, за жалост, има такива „наукотворци“, които съвсем откровено плагиатстват. Плагиатството се шири у нас и добива изключително сериозни размери. То нанася все по-тежки щети на българската наука и на морала в нея. На своя сайт и във Фейсбук често привеждам примери на брутално плагиатство от мои публикации. В тези случаи не споменавам името на плагиатстващия, защото докато системата възнаграждава и толерира плагиатството, а аз съм безсилен да я променя, посочването на конкретното плагиатстващо лице може да породи спекулации за разчистване на лични сметки с него. От друга страна, няма съмнение, че докато атакувам плагиатството, но не назовавам плагиатора, той остава анонимен, „развързан“ да си плагиатства на воля. Следователно, рано или късно, ще се наложи да кажа на глас името на всеки такъв мошеник и хитрец.
• Третият том, „Сигурността – Животът на Мрежата“, бе посветен на мрежовостта и мрежовите структури, на мрежовите предизвикателства и мрежовото мислене, т.е. на Мрежовото общество – едно от главните измерения на Промяната (промяната с главна буква „П“), която преживява нашият свят с навлизането си в качествено нова Фаза на развитие, на дълбока Трансформация, на радикален Преход. Главна тема тук бе един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността – мрежовостта като налагаща се и разширяваща се форма на организация на света, на засилващото се мрежовизиране на обществата, институциите, предизвикателствата и мисленето. В този том аз се спрях подробно на мрежовата парадигма, на основните закономерности на структурата, динамиката и приложението на мрежовите структури, както и на тяхното взаимодействие с йерархичните структури, които все още се запазват и упорито се съхраняват, макар постепенно да отстъпват стратегическата инициатива.
• Настоящият Четвърти том, „Рискът – новото име на Сигурността“, е посветен на рисковете, на рисковизацията, рисковото общество и рисковия човек. В него аз насочвам аналитичните усилия към друго ключово измерение на Промяната (Фазата, Трансформацията, Прехода) – Рисковото общество и свързаните с него рискове, пред които се изправя недостатъчно подготвен и в не малка степен дезориентиран нашият свят.
Аз няма да разглеждам всички дълбоки философски, цивилизационни, социални и технологични аспекти на тази Промяна, а ще разсъждавам преди всичко от гледна точка и по отношение на Сигурността – Сигурността като философска категория, като динамична променлива във времето и пространството и като четиристепенна проекция на процесите, съответно в национален, регионален, континентален и глобален план.
Искам още веднъж да уточня, че главният обект на моя анализ ще бъде последното от четирите водещи измерения на тази Промяна – Рисковото общество, докато на другите три измерения – Глобализираното общество, Постмодерното общество и Мрежовото общество този път ще отделя относително по-малко място.
В последния том от Четирилогията ще обърна специално внимание на основните направления и водещите подходи при изучаването на риска. Значително място ще бъде посветено не само на теоретичните, но и на практическите проблеми при управлението на рисковете, преди всичко в контекста на трусовете и сътресенията, неопределеността и неустойчивостта, но също така и на колосалните нови възможности и шансове, които носи настъпващата Трета вълна на Сигурността (Вълната на риска), дошла да замени Първата вълна (Вълната на безопасността) и Втората вълна (Вълната на сигурността).
В хода на изложението си посочвам данни за упоменатите личности с изписване на имената на български и на оригиналния език, годината на раждане и смърт (ако са починали) така, както съм успял да ги установя от различните информационни източници. За огромно съжаление, с напредването и на моята възраст, отчитам, че за все повече водещи имена, дори класици в нашите науки, се налага след годината на раждане да слагам тире и да вписвам годината на смъртта им. Няма ги вече, уви, Улрих Бек (Ulrich Beck, 1944 – 2015) и Никлас Луман (Niklas Luhmann, 1927 – 1998), Алвин Тофлър (Alvin Toffler, 1928 – 2016) и Иля Пригожин (Илья Пригожин, Ilya Prigogine, 1917 – 2003), Беноа Манделброт (Benoît Mandelbrot, 1924 – 2010) и Робърт Мертън (Robert Merton, 1910 – 2003), Джовани Сартори (Giovanni Sartori, 1924 – 2017) и Едуард Лоренц (Edward Lorenz, 1917 – 2008), Кристофър Зиман (Christopher Zeeman, 1925 – 2016) и Рене Том (René Thom, 1923 – 2002), Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman, 1925 – 2017) и Цветан Тодоров (1939 – 2017), Мери Дъглас (Mary Douglas, 1921 – 2007) и Бенедикт Андерсън (Benedict Anderson, 1936 – 2015), Жак Дерида (Jacques Derrida, 1930 – 2004) и Жан Бодрияр (Jean Baudrillard, 1929 – 2007), Пиер Бурдийо (Pierre Bourdieu, 1930 – 2002) и Клод Леви-Строс (Claude Lévi-Strauss, 1908 – 2009), Питър Бърнстейн (Peter Bernstein, 1919 – 2009) и Кенет Ароу (Kenneth Arrow, 1921 – 2017), Самюъл Хънтингтън (Samuel Huntington, 1927 – 2008) и Збигнев Бжежински (Zbigniew Brzeziński, 1928 – 2017).
В бележките под линия пояснявам по-малко известните термини и изрази, като съм използвал версиите на свободната електронна енциклопедия Wikipedia на български, английски и руски език , а също така Речник на чуждите думи в българския език , Латинско-български речник , Български тълковен речник , различни електронни тълковни речници , както и други справочни материали на няколко езика. Цитатите от Библията са по изданието на Св. Синод на Българската православна църква .
Когато разтварям научна книга на западен автор, изпитвам бяла завист, четейки раздела Acknowledgements (благодарности, признателности)! Авторът благодари на десетки учени – колеги, приятели, познати, работещи в неговата област, тъй като те са прочели части от книгата или цялата книга и то в предишни варианти (чернови) и са му предали своите мнения, бележки, препоръки. Освен това той изрежда много свои студенти и сътрудници, помагали в обсъжданията, в намирането на литература, в правенето на библиографски и биографични справки, в търсенето на точните термини. Споменават се фондации, библиотеки, институти и университети, на чиято финансова и морална подкрепа, научни архиви, семинари и конференции авторът е разчитал. Той изтъква, че написването на книгата нямаше да се осъществи без възможността да ползва (поне) едногодишен творчески отпуск от преките преподавателски задължения.
У нас реалността е сурова и става все по-сурова. Нашият учен е човек оркестър – той всичко (си) прави сам. И го прави в свободното от живота, т.е. от реалността време.
Българската наука за сигурността (чрез редица „гъвкави“ или „прагматични“ представители) се отказа от предишните свои виждания и начини на мислене (защото ги прецени като вече непечеливши), но с малки изключения не се опита да осъвремени тези си виждания и начини на мислене. Да, има нещо ново – като форма, като опаковка, като видима представа, като външен облик. Но в дълбоката си същност, в своето съдържание промените са микроскопични, на принципа: „Колкото, толкова!“…
А сега навлизаме сякаш в нов етап, когато усвоеното съвсем прагматично и в известна степен неискрено ново говорене се отхвърля и започва завръщане към старите и идеологизирано съхранени представи, нагласи, убеждения и вярвания. При това те се извеждат на повърхността със стария, архаичен, ужким отдавна отречен, но останал все така агресивен и монологичен език, притежаващ сякаш монопол върху вечните истини.
Не е ясно дали започналите да излизат на повърхността обществени нагласи за преориентация на нашата външна политика правят езика на науката за сигурността все по-явно фокусиран в посока, противоположна на доскорошните евроатлантически приоритети, или по-скоро набирането на самоувереност от апологетите на някогашната външнополитическа доктрина, маскирана като евразийска, постепенно намират отклик в определени социални слоеве и те далеч по-смело се обявяват за преориентация на външната политика на страната ни в духа на догмите, вярванията и ценностите на тези апологети. Така се получава, че, както бе казал някой някъде, в България предишните борци за светло бъдеще се превърнаха във фронтмени на борбата за светло минало.
Ще премина към благодарностите, които за мен са не задължителна формалност, а искрен подтик. Бих желал те да можеха да бъдат адресирани към много повече хора!
Първата благодарност е към колегите от катедра „Национална и международна сигурност“ във Военна академия – за приятелската и солидарна атмосфера, в която ние с общи усилия преодоляваме отношението и натиска, на който сме подложени. Мое лично мнение е, че нашата катедра преживява незаслужени трудности в усилията да отстоява гражданското обучение в системата за национална сигурност. Ние правим това при огромно натоварване и под постоянен стрес. Съдейки по знаците, които получаваме, трудът ни се оценява от нашите студенти и докторанти. Аз благодаря на всички приятели в катедрата: на нейния доскорошен ръководител проф. Наталия Бекярова, на сегашния ни ръководител доц. Илина Арменчева, на професорите Георги Бахчеванов и Величка Милина, доцентите Стефко Смоленов, Иван Панчев и Ирина Миндова, главните асистенти Ивайло Иванов и Радослав Бонев. Всички те са коректни и доброжелателни, почтени в личните и служебните отношения. Ще спомена също още двама колеги от Военна академия – професорите Лидия Велкова и Павел Ангелов.
С годините човек „свива“ кръга на приятелите си, все по-малко са тези, с които той иска или има възможност да общува. Но най-ценните от тях, дори и да ги вижда по-рядко, са част от него и благодарение и на тях той не унива, намира сили да продължи. Искам да спомена с особена благодарност моите приятели Лидия Христова и Лидия Иванова, Емилия Тошева и Веселина Иванова, Цветан Цветанов и Тодор Трифонов, Георги Николов и Димитър Митев, Сергей Ингилизов и Илин Хаджийски.
Радвам се, че с общи усилия се формира малка общност от съмишленици, с които работя с огромно удоволствие и се зареждам с идеи, а освен това те ми помагат с готовност тогава, когато се обръщам към тях с някакъв въпрос или проблем. Това са моите четирима докторанти, вече доктори: Радослав Бонев, защитил през 2014 г. дисертация „Стратегии за сигурност през XXI век“ (той прие моята покана отново да бъде единият от двамата научни редактори на тази монография); Гергана Йорданова, защитила през 2016 г. дисертация „Моделиране на суверенния дълг в контекста на политиката за национална сигурност на Република България“; Васил Мавродиев, защитил през 2018 г. дисертация „Влияние на насилието от войни и тероризъм върху населението”; и Ерол Буюклиев, защитил през 2018 г. дисертация „Конфликтите в Южна Азия в началото на ХХI век и влиянието им върху регионалната сигурност“. Тези млади хора са креативни, с остро чувство за достойнство и справедливост, с нестандартно мислене и със зареждаща позитивно енергия – все качества, които човек губи с напредването на годините, но му е приятно да ги вижда и да се убеждава, че те са живи и истински. Аз случих на докторанти, към тях се привързвам силно, вълнувам се от техните лични, служебни и научни проблеми.
И като говоря за моите докторанти, трябва да отделя специално място за моя първи докторант Ина Пеева, защитила през далечната 2007 г. дисертация „Украйна в системата за международна сигурност (90-те години на ХХ – началото на ХХІ век)“. Казвам далечната, защото се отнася за времето преди дългата, свита в юмрук ръка на Путин да откъсне Крим от Украйна. Много от процесите, развили се в Украйна и около Украйна, бяха анализирани и прогнозирани в чудесната дисертация на Ина Пеева.
Тази книга е петата поред, в която д-р Ина Пеева ми оказва безценно съдействие като съмишленик и сътрудник, като колега и критик. Изобщо не мога да си представя как щях да се справям без нейната интелектуална сила; без невероятното ѝ чувство към езика (а по-точно към езиците, защото наред със съветите за спорни въпроси и сложни моменти при изказите и изразите на български език, тя ми помага и в английския, италианския, френския, латинския и руския език); без нейната талантлива смелост, след толкова години на нашето сътрудничество, да навлиза, да се „вмъква“ в моя начин на мислене, за да направи изказа ми по-понятен за читателя; без компетентността ѝ в редица области на сигурността, отбраната и външната политика; без уникалните ѝ способности на научен, стилистичен, езиков и технически редактор, който умее до перфекционизъм да шлифова някоя моя „чепата“ фраза, да я превръща в научна стойност. При работата над сегашната книга благодарността ми е още по-силна, защото през целия период на нейното написване, д-р Ина Пеева минаваше през нелеки изпитания, удържаше свои трудни, но много важни победи и въпреки всичко във всеки един момент аз можех да разчитам на помощта и подкрепата, на съветите и идеите ѝ.
В тази монография се наложи да търся подходящи български думи за назоваване на множество понятия и фактически за запълване, така, както на мен ми се искаше, на празнините в езика, на който говори нашата наука за сигурността. Тук ценна за мен бе помощта (отново!) на д-р Ина Пеева и д-р Гергана Йорданова, а също така на доц. д-р Дочка Гешева (отличен специалист по сравнително езикознание) и Грета Керемидчиева (чудесен преводач на книги в сигурността). Те ми помагаха не само в ориентирането в лингвистичните дебри, но и с идеи, с неочаквания си поглед върху нещата, понякога ми действаха и дисциплиниращо, защото се отнасят с огромно уважение към словесността.
Преди години бе малко странно, но сега е напълно естествено да благодаря на приятели в социалната мрежа Facebook, с повечето от които не се познавам лично. Те откликваха с готовност на различни молби за уточнения, справки, значения на думи.
Силно респектиран съм от работата – коректорска, редакторска, техническа, компютърна – на екипа по подготовката на монографията за печат: Любен Козарев, Румен Хараламбиев, Деница Трифонова, Десислава Иванова, Румяна Дамянлиева. Те направиха и невъзможното, за да превърнат моя текст в книга, за каквато не съм се осмелявал дори да мечтая.
Изключително голяма и признателна е благодарността ми към издателство „Изток–Запад“ и най-вече към управителя Любен Козарев за това, че ме подкрепиха в издаването на тази книга, поемайки свързаните с нея пазарни рискове.
И накрая са най-специалните благодарности – към най-скъпите хора край мен: към майка ми, трите деца Елена, Марина и Димитър и техните житейски половинки, и, разбира се, към най-голямото ми щастие – трите внучета Беатрис, Николас и Александра, с които светът изглежда коренно различен и аз не знам как бих се чувствал, ако ги нямаше тях.
Моят научен труд бе току-що завършен, когато внезапно си отиде от нас моята сестра Искра. Посвещавам тази книга на нейната светла памет. Тя не просто бе един от най-близките за мен хора, но семейството ѝ бе жизнено необходима опора за мен.
В заключение, както обикновено, се чувствам длъжен и задължен да кажа, че за достойнствата на книгата, а аз съм убеден, че има такива, заслугата е на мнозина, но за нейните слабости, пропуски, противоречия и грешки, вината е само и единствено моя.
София, 14.08.2019 г.
Николай Слатински
