Този материал е продължение на аналогичния текст от 15 май 2008 година. Даже не е точно да се каже продължение – а повторение, напомняне, предупреждение.
  Защото макар и най-тежко, ракетното нападение срещу летището в Кандахар, чиято охрана е част от бойните задачи на българските военни там, е само едно поредно изпитание от мелницата за насилие, от конвейра за безцелни рискове, от окото на тайфуна и кратера на вулкана, където ние като държава сме пратили наши момчета с неясни цели, неясна стратегия и неясна мисия, която рано или късно ще се окаже безсмислена геополитическа авантюра, а може би и геостратегически провал.

  Водещата новина днес, на Велика Събота:
  ”Двама младежи са били убити при сбиване в центъра на София”. (Агенция "Фокус" 18 април 2009 г., 09:46 ч.)
  За жалост, в тази новина няма нищо ново. Или ако има, това са имената на поредните убити български младежи.
  Наистина на човек му иде да възкликне с горест: „Българийо, къде отиваш?”...

  Светът е на кръстопът или e разпънат на кръст – между „Войната в Газа” и „Войната за газа”...
  В тази война първите жертви са международните принципи, а първите печеливши – двойните стандарти. Силата на правото е победена за сетен път от Правото на силата.
  И ако „Войната в Газа” е далеч над нашите възможности и амбиции за въздействие и влияние, то „Войната за газа” даде осколки и шрапнели, които насолиха задните части на свàрената буквално по бели гащи българска политика за национална сигурност - в нейното суровинно и енергийно измерение.
  От разкоординираните реакции и уплашените физиономии на оплелите са като пилета в кълчища и жестоко изненадани от падналата сякаш от небето газова криза, държавни институции и държавни лидери стана безпощадно ясно, че ние нямаме никаква енергийна стратегия, никакви работещи алтернативи, никаква система за ранно сигнализиране.

  Една от критичните и изключително важни подсистеми на системата за национална сигурност, която беше и продължава да бъде абсолютно игнорирана от президента Георги Първанов (който е и върховен главнокомандващ) е българската отбранителна индустрия.
  Аз нямам логично обяснение за този негов упорит и системен, постоянен и категоричен отказ да се обърне с лице към проблемите на нашия военно-промишлен комплекс (ВПК).

  От 18 години наблюдавам, изучавам и анализирам дейността на Министерството на вътрешните работи.
  Натрупал съм натрупал огромна информация, впечатления и разсъждения, които, мисля, че ми позволяват да се изказвам не само ангажирано, но и като експерт. Смятам, че имам моралното право да твърдя, че съм се опитвал да бъда полезен на МВР, да му помагам – в рамките на моите компетентности и в пределите на моята компетентост.
  Затова следя процесите в МВР с тревога и често изпитвам не само психологическа, но и почти физическа болка – винаги, когато знам, че нещата биха могли да бъдат много по-добри, далеч по-добри.