Следва още един материал, който реших да публикувам в името и паметта на българските войници, загинали в Кербала на 27 декември 2003 г.
  Това е текст, писан до президента Георги Първанов почти една година след трагичния инцидент и е посветен на нашия Първи контингент – този, който даде най-много убити и ранени бойци в Ирак.

  Трагедията в Кербала, от която днес се навършват 8 години отново и отново ме кара да се връщам към нея. Не само защото бях пряк свидетел на редица събития, предшестващи и последвали тази трагедия, но и защото ние, като народ и общество, и те – като политически и военен елит – не си извадихме всички необходими поуки от тази трагедия, а истината за нея я заметохме под килима на колективната ни безотговорност и индивидуалното ни безгрижие към съдбините на България.
  Тук ще приведа два материала, писани от мен до президента непосредствено след атентата в Кербала, в резултат на който бяха убити 5 и ранени повече от 60 български бойци.

  Този материал е продължение на аналогичния текст от 15 май 2008 година. Даже не е точно да се каже продължение – а повторение, напомняне, предупреждение.
  Защото макар и най-тежко, ракетното нападение срещу летището в Кандахар, чиято охрана е част от бойните задачи на българските военни там, е само едно поредно изпитание от мелницата за насилие, от конвейра за безцелни рискове, от окото на тайфуна и кратера на вулкана, където ние като държава сме пратили наши момчета с неясни цели, неясна стратегия и неясна мисия, която рано или късно ще се окаже безсмислена геополитическа авантюра, а може би и геостратегически провал.

  Водещата новина днес, на Велика Събота:
  ”Двама младежи са били убити при сбиване в центъра на София”. (Агенция "Фокус" 18 април 2009 г., 09:46 ч.)
  За жалост, в тази новина няма нищо ново. Или ако има, това са имената на поредните убити български младежи.
  Наистина на човек му иде да възкликне с горест: „Българийо, къде отиваш?”...

  Светът е на кръстопът или e разпънат на кръст – между „Войната в Газа” и „Войната за газа”...
  В тази война първите жертви са международните принципи, а първите печеливши – двойните стандарти. Силата на правото е победена за сетен път от Правото на силата.
  И ако „Войната в Газа” е далеч над нашите възможности и амбиции за въздействие и влияние, то „Войната за газа” даде осколки и шрапнели, които насолиха задните части на свàрената буквално по бели гащи българска политика за национална сигурност - в нейното суровинно и енергийно измерение.
  От разкоординираните реакции и уплашените физиономии на оплелите са като пилета в кълчища и жестоко изненадани от падналата сякаш от небето газова криза, държавни институции и държавни лидери стана безпощадно ясно, че ние нямаме никаква енергийна стратегия, никакви работещи алтернативи, никаква система за ранно сигнализиране.