В тази рубрика реших да кача на сайта ескизи от моята младост – преди всичко скромните ми литературни опити (всички до един – от преди 1989 година), а може би и някои свои спомени и разсъждения.
Каквото и да се говори за онова тоталитарно време, ние тогава бяхме самоуверени и млади, влюбвахме се силно и винаги като за първи път, преживявахме много прекрасни мигове и живеехме истински, пълни с енергия и не рядко – с несъгласия.
Николай Слатински, 18.05.2008 г.
Ако някъде из някое ъгълче, от някоя папка на моя архив не изскочи още някой разказ, то тогава този е последният от намерените от мен текстове, които са писани в периода 1979-1980 г., сиреч много, много отдавна. Те са свидни късчета от младостта, ето защо аз ги качих всичките в рубриката „Ескизи от младостта“ – там, където са поместени и стиховете ми от онова далечно време. .
Бай Михал диша чист въздух
Така като гледам, доста сняг се изръси от небето. Преди две седмици заваля и с редки почивки до онзиден, затрупваше улиците, къщите, дворовете. Сега всичко е побеляло, дърветата са подклекнали под пухкавия, постененно заскрежяващ се товар, а нас ни е страх овошките да не се изпочупят, че са още млади. По радиото съобщиха шофьорите да си слагат вериги, защото нов голям сняг иде, може да се заледи още повече, та да не се пързалят много и да стават разни сакатлъци. Главното е да карат внимателно!
Както останалите, този разказ също е писан в края на 1979 г. и началото на 1980 г. И той се намери дълбоко спотаил се все там – в моя архив. Ето го сега, качен при останалите в рубриката „Ескизи от младостта“.
Пребил го
– Брей, ама дъжд се изсипа днес! То бива да повали няколко часа, па да спре, но цял ден – това на нищо не прилича.
Кирчо бърше мократа си глава и тръска рамене. Край него се суети майка му и все повтаря недоволна, че не трябва да се скита той в такова време, може да се простуди не на шега.
Това е поредният мой разказ, който се появява в рубриката „Ескизи от младостта“. И той е писан приблизително в периода от втората половина на 1979 г. и първата половина на 1980 г.
Измислено ехо
Човекът вървеше умислен и хич и не забелязваше природната картина край себе си. Само отвреме навреме леко се затичваше, духайки в шепите, и нахлузваше все по-силно шапката върху главата си. Снегът скърцаше под краката му и след тях оставаха сякаш несъразмерно големи следи..
Продължавам да помествам в рубриката „Ескизи от младостта“ моите съчинения, които може би доста смело наричам разкази. Те са писани много отдавна – в края на 1979 г. и началото на 1980 г.
Спасен съм!
Къде съм? Защо не ми е позната тази стая? Какви са тези картини на стената?
Студено ми е. Само едно тъничко одеяло не може да спре хладния въздух, в който е потопено моето тяло. Толкова е тихо, че чувам как прашинките, подгонени от оскъдния слънчев лъч, падат на пода.
