“Ирак. Така съветвах президента”

Велико Търново, Издателство "Фабер", 2009 г.

Изтеглете пълното съдържание на книгата

  В тази книга съм събрал всички материали, писани по темата Ирак до президента от мен като негов секретар по националната сигурност през петте години на първия му мандат (2002 – 2006 год.).
  Смятам, че като идея и реализация книгата е уникална за страната ни. От нея – като се види какво аз съм съветвал президента и като се знаят неговите позиции по войната в Ирак - може в голяма степен да се осмисли еволюцията (или революцията?!) в отношението на държавния глава по този конфликт, довел до сериозни сътресения в международната сигурност.
  Може да се каже, че през всичките 5 години моята позиция и позицията на Соломон Паси спрямо войната на САЩ в Ирак останаха непроменени; като при това тези две позиции са в голяма степен коренно противоположни.
  През 2002 год. позицията на президента е идентична с моята позиция.
  През 2006 год. неговата позиция е идентична с тази на Соломон Паси.
  Ето защо подобна промяна на позицията на президента заслужава анализ.
  Далеч съм от мисълта обаче да твърдя, че правият в случая съм аз. Макар че вътрешно в себе си съм категорично и ясно убеден в своята правота.

  По-долу привеждам Предговора към книгата и няколко откъса от нея.

Предговор

  През петте години на първия мандат на президента Георги Първанов, Ирак беше едно от най-сериозните предизвикателства пред външната политика и политиката за сигурност и отбрана на страната ни. Логично е, че като секретар на държавния глава по националната сигурност по това време, аз се чувствах пряко ангажиран с всичко свързано с Ирак - преди, по време и след войната. Ето защо се стараех да предлагам анализи, експертиза и позиции - така, както разбирах своите задължения и отговорности към президента и както смятах, че той трябва да се държи и реагира за да защити националните интереси.
  Разбира се, за България несравнимо по-важно от моите усилия е - какво е заявявал, отстоявал и правил през този сложен период нейният президент. Сериозна част от неговата дейност е била публична и затова беше широко отразявана в медиите и в Интернет-сайта на президентството. Там може да надникне за справка и припомняне всеки, който проявява интерес по темата.
  Разбира се, „зад сцената” и „в кухнята” на президента е останала скрита друга, немалка част от неговата дейност по Ирак. От една страна това е напълно разбираемо, защото никога и никъде не е имало пълна прозрачност в действията на политиците, още повече на такова високо ниво. Има разговори и усилия, давани отговори и поемани ангажименти, които остават невидими за обществото и за голяма част от управляващите – така се прави навсякъде по света. От друга страна, този стил на работа е характерен за нашия президент – той предпочита срещите на четири очи, без посредник, много рядко допускаше дискусии в по-широк кръг секретари, с малки изключения ние бяхме карани да предаваме своите писмени материали - за да си ги чете той на спокойствие.
  Така че има неща от голямата политика през тези 5 години, които аз – като не принадлежащ на тесния кръг съветници на президента – не съм видял и ми се е налагало да правя догадки и да се опитвам да се досещам за тях. Има също и неща, които съм видял и се надявам да разкажа за тях в друг тип публикации, имащи повече или по-малко мемоарен характер. Като бих желал да го направя не за да „изнасям неща отвътре”, а защото нашето общество и Негово Величество българският данъкоплатец и гражданин имат правото да знае повече и с много повече прозрачност за дейността на държавните мъже.
  Целта на тази книга обаче е съвсем различна. Тук в хронологичен ред аз искам да покажа какво и как съм съветвал президента относно Ирак.
14.01.2008 год. Николай Слатински

10.03.2003 год.
  Из моите изводи от семинара „България: “Новата” война: Конфликтът на 21 век” в Европейския център за изследвания в областта на сигурността, Гармиш Партенкирхен, Германия, 3-6 март 2003 г.:
  - САЩ са в последната фаза на подготовката за война срещу Ирак и вече изпитват нетърпение и нервност – всичко да започне час по-скоро.
  - САЩ настройват цялата си политическа, военна и медийна машина за нанасяне на първите удари около 20 март, но не по-късно от 25 март.
  [б.а. – Войната започна на 20 март.]
  - САЩ смятат за главен вариант бързата, до 2 седмици, победа, като Саддам бъде отстранен от власт до 10 дни от началото на кампанията.
  [б.а. – На 9 април бе превзет Багдад и бе съборена огромната статуя на Саддам в центъра на града.]
  - САЩ виждат частична (най-малкото) промяна в българската позиция по Ирак, като основен неин изразител за тях е президентът Първанов.
  - САЩ не се съмняват, че въпреки това България с гласа на Стефан Тафров – под енергичния контрол на Соломон Паси, - ще подкрепи втората им резолюция.
  - САЩ са твърдо решени в близко бъдеще да оценяват партньорите си главно по това – доколко са ги подкрепили в войната им срещу Ирак.
  - САЩ не се съмняват изобщо, че в най-скоро време ще започнат дислоциране на част от войските си в Германия в България и Румъния.
  - САЩ все повече ще разчитат на коалиции от желаещи, формирани за конкретната мисия, а постоянните съюзи минават на заден план.

28.12.2003 год.:
  В Кербала започна трагедия, която вътре в себе си чаках на 1000%.
  [б.а. – Базата ни бе атакувана с камион-бомба на 27 декември 2003 год.]
  Инстинктивно усещах същото като в Камбоджа преди 10 години: Лошото е набрало ход и иде неотвратимо към нас.
  На 23 ноември писах: “За Кербала въпросът не е Дали? ще бъдем ударени, а Кога?“ С голяма тревога го повторих на 14 декември. А на 7 декември писах за битката с тероризма: “Колкото повече се борим, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече се борим”. Същото важи и за България.
  Това е само началото. А някои варианти на развитие могат да предизвикат сериозни трусове в политическата ни система.
  Нашата външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това:
  - Тя не е чак пък толкова предопределена - твърдя го убедено - че за нас да няма нито избор, нито мърдане.
  - Тя не бива да се води така, че всеки навън и в страната да знае, че правим каквото се поиска от нас.
  - Тя не е съвсем правилна, щом носи само рискове и щети без поне частични гаранции и компенсации.
  - Тя ни отдалечава от Германия, Франция, Русия.
  Подобна външна политика не е последователност, а покорност; не е прозрачност, а послушание. Заради нея може да ни излезе много лошо и обидно име.
  Ще каже някой: Какво предлагаш?
  Все по-трудно ще става да се предлага нещо, след като с всяко завъртане на болта той влиза по-надълбоко. Това стеснява алтернативите и един ден алтернативи вече няма да има. Което не значи, че е нямало.
  - Точно затова ми се щеше президентът да доразвие своята позиция към войната в Ирак, заявена така силно в Народното събрание: “Аз не приемам тази война!” Милиони българи тогава бяха горди със своя държавен глава...
  През следващите месеци почувствах, че президентът сякаш се стъписа от тази своя историческа смелост и даде заден ход.
  - Заради това очаквах президентът да постави по-отчетливо възможността за американски бази у нас като следствие от и само след членството в НАТО, а не въпросът да се обсъжда преди това членство и извън контекста на НАТО. В един момент а-ха той да каза точно така, ала някак се разми в пространството...
  - Президентът трябва да участва във външната политика и да я прави, а не да съ-участва в нея и не – за да се присъединява когато тя вече е направена! По-добре без консенсус, отколкото с наложен му и неизгоден за националния интерес консенсус.
  Моят идеал за политиката на президента е изразен в един текст от 02-03.01.2002 год.: “За България въпросът много повече вече е не ДАЛИ, а КАК. Не ДАЛИ ще протича един процес, а КАК ще протича. Не ДАЛИ ще се вземе едно решение, а КАК ще бъде взето. Шансът ни е в нюансите, в детайлите - тук е възможен все пак някакъв избор. В генералното нещата се предрешават и решават от големите сили. Нека водим политика, при която България дори да не може да казва НЕ, поне да казва ДА, НО.”
  Така че изобщо не става дума за оспорване на стратегическите приоритети, а за начина на тяхното осъществяване. Латвийци и литовци, словенци и словаци с не по-малка воля преследват същите тези приоритети, но го правят по-умно и по-достойно.
  Парадоксът сега е, че вече няма знак на равенство между САЩ и НАТО и сме длъжни да държим на НАТО винаги, когато НАТО се разминава със САЩ. Днес трябва да пазим НАТО от Соломон Паси!
  Това не е носталгия по академични дискусии, а апел за една избистрена стратегия на президента. Тази стратегия не бива да се следва интуитивно, колкото и силна да е неговата интуиция.
  Стратегията трябва да бъде продукт на огромни мозъчни усилия на цялото президентско войнство, като ние се сплотяваме зад нея и гребем в една посока.
  Войната в Ирак е сбъркана война – война която се води не на точното място, не в точното време и не с точните цели.
  Сега се решава въпросът за лидерството в България. Тежки дни ни вещае Кербала. В тежки дни истинският лидер няма право на колебания, на отстъпление. Кръстът е поет и трябва да се носи. Но не на инат. Не с безгрижие за това - с колко човешки живота ще се заплати една погрешно правена правилна политика. А за да се изпие солидарно горчивата чаша. И да се извлекат поуки – че колкото по-висок е един пост, толкова по-високи са отговорностите и по-скъпи грешките. Няма безгрешен политик, но няма по-силен политик от този, който е порасъл толкова, че да направи верни изводи от грешките - и своите, и на другите.

09.07.2004 год.
Из материала „За: Кризата с българските заложници в Ирак”:
  - Кризата е сериозно изпитание за българската външна политика и в случай, че изходът от нея бъде трагичен, последствията от това ще са тежки за целия политически елит, както и за българския президент.
  - Двете бедни шофьорчета най-вероятно ще бъдат обезглавени - като възмездие за външната ни политика.
  - Трябва час по-скоро да се спре с тези идиотски крайни, твърди, резки изказвания – че няма да преговаряме с терористи, че няма да променим политиката си. Очевидни неща, които само възпламеняват ситуацията не бива да се произнасят, не бива да търсим конфронтация, ескалация.
  - Дори да са пленени случайно двете момчета, те в момента са в окото на вулкана. Против нас са не някакви икономическо-религиозно-мафиотски групировки, които отвличаха пленници срещу откуп. Против нас е именно самата “Ал Кайда”. За освобождаване на Никълъс Бърк са предлагани на Заркауи няколко милиона, а той казал: “Ние се борим за идеи!”. Нашите момчета за онези в момента са част от злото, каквото са за тях и САЩ; исканията са към САЩ и затова са практически неизпълними. Т.е. при целия елемент на случайност, това отвличане придобива не просто преходни, тактически, изнудващи, а изцяло стратегически измерения.
  - Президентът трябва да си даде сметка, че независимо от драмата на шофьорите, всички други у нас отиграват ситуацията и политически, предизборно. Ето защо той трябва да я изиграе по същия начин, но да помни, че неговата сила е в постъпването като държавник – да направи всичко онова, което може, трябва и е длъжен, но с ясното съзнание, че вероятно и Господ не е в състояние да помогне на момчетата.
  - Вероятни са и двата сценария – бърза екзекуция и протакане поне за няколко дни. Чисто интуитивно, вторият вариант не ми се вижда по-малко вероятен, защото с него ще се влияе силно на общественото ни мнение. Т.е. – у терористите могат да се появят и допълнителни цели.
  - Много е важно президентът да изслуша експерти, които биха могли да му дадат разбиране за процесите, за исляма, за тероризма – за това съм писал многократно.
  - От моите днешни срещи мога да кажа още следното – отново съм на мнение, че трябва много да се внимава с обръщането за помощ към САЩ – ненавистта към тази държава в арабския свят просто ескалира, а и е мит, че САЩ контролират поне отчасти и някъде ситуацията в Ирак.
  - Добре е да помогнем (неявно) за пресконференция на палестински организации у нас, на която те ще кажат, че двете момчета са в Ирак по икономически причини (пари) и нямат нищо общо с политиката по Ирак, че са подлъгани да отиват да правят бизнес в Ирак; че убийството им само би увредило каузата на палестинците в България (а страната ни е правила много за тази кауза); че ще настрои народа ни срещу арабите, а у нашия народ засега няма антиарабски настроения. Добре е да има и човек от мюфтийството. Да се изтъкне отличното съжителство в България на християни и мюсюлмани, че много наши младежи се обучават в духовни училища в Йордания и после спокойно практикуват религиозните си убеждения.
  - Важна е срещата с палестинския посланик; ако може, президентът да се срещне и с палестинските общности - в този терористичен акт има много “палестинство” – напр. исканията (освобождаване на затворници).
  - Впрочем, възможно е скоро палестинците у нас да излъчат обръщение чрез Интернет с молба да не се екзекутират българските заложници.
  - Президентът може да направи кратко изявление към българското общество, с което да заяви, че се предприемат всички усилия за да се спасят двамата заложници, че докато има надежда, българските власти ще полагат максимални усилия за тяхното спасяване. И в същото време да призове български политици, в това число и министри да престанат да трупат политически активи на гърба на сполетялата ни драма, да премерват всички свои изказвания, да мислят за заложниците повече, отколкото за собствения си имидж, защото сега всяка дума е важна и всяко непремерено изказване може да има непоправими последици.
  - Възможности за облекчаване на съдбата на нашите заложници или поне за отлагане на обезглавяването им трябва да се търсят и с връзки и контакти с Арабската лига, с Организация ислямска конференция, с президентите на Франция, Германия, Русия. Експерти споменаха също името на Евгений Примаков. Техният съвет е: да се прави максималното и да се използва целия авторитет, който президентът има навън. Този авторитет е превъзходството на президента над всички останали у нас.

03.05.2005 год.
  Из материала с впечатления от участието ми в в Международния семинар “Гражданско-военни отговори на тероризма” (18-26 април, Балатонкенесе, Унгария):
  Организатори на Семинара бяха основно американски организации, сред които Office of Defense Cooperation, The Center for Civil-Military Relations, Naval Postgraduate School, Monterey, California и други.
  За лектори на Семинара бяха поканени 10-на видни специалисти от САЩ - в различните сфери на противодействието срещу тероризма.
  Макар че лекторите се стараеха да обясняват и дори да внушават американската гледна точка за борбата с терора, дискусиите бяха изключително свободни и често имаше спорове и остри несъгласия.
  Могат да се откроят следните по-важни от дискутираните въпроси:
  - Терористи или борци за свобода (freedom fighters). Обсъждаха се различията между терористите и бойци от съпротивата, въстаници, партизани (insurgents, guerrilla warfare). На моменти се прокрадваше усещането, че лекторите са на път да поставят знак на равенство между едните и другите. Още повече, че ситуацията в Ирак навежда на тази мисъл - поради припокриване на терористите и съпротивата.
  - Основни, коренни причини за тероризма (root causes). Религията е много важен фактор, но не е сама по себе си от коренните причини за тероризъм. Бедността създава плодотворна почва за тероризъм, но няма пряка и автоматична връзка между бедността и тероризма.
  - Тероризмът е средство, тактика, инструмент. Той е бизнес, чийто продукт, произвеждана и търгувана стока е насилието, а средата, в която се постига най-висок дивидент от него е атмосферата на страх.
  - Периодизация на тероризма. Сега сме свидетели на Четвъртата вълна на тероризма. Първата вълна са анархистите; Втората е при антиколониалните движения; Третата е политически мотивираното насилие през 70-80-те години на 20 век, Четвъртата, съвременната вълна – това е религиозно мотивираният тероризъм. Някои от тези вълни и в момента се припокриват, особено Третата и Четвъртата.
  - Взаимодействието на тероризма с организираната престъпност. Те все повече си сътрудничат, но имат и обективни различия. Напр. организираната престъпност не иска публичност, тя предпочита да действа скрито, да извлича печалбите си от незаконната дейност без много шум. Докато тероризмът напротив – търси колкото е възможно по-голяма публичност, нестабилност, страх и социална деструкция.
  - Тероризмът като престъпна дейност или като война. Това е един от най-важните проблеми, защото през него минава разделителната линия между вижданията за тероризма и за средствата на борбата с него в САЩ и Западна Европа. Според САЩ трябва да водим война с тероризма (а на война - като на война). Водещата роля в тая война е на военните, чрез военни операции и с най-съвременни и мощни въоръжения (т.е. това е задача на МО). Но според Западна Европа на тероризма трябва да се противодейства като срещу престъпни организации. Водещата роля е на полицията (т.е. това е задача на МВР), докато ролята на военните е само допълваща и спомагателна.
  Един от лекторите каза: “САЩ водят война с тероризма и затова те непрекъснато търсят държава, която да нападнат”. В дискусиите бе зададен и логичният въпрос: “Ако това е война, то тогава кога и при какви условия, по какви критерии ще се приеме, че тя е спечелена?”.
  - Проблемът за провалилите се и провалящите се държави (failed & failing states). Те винаги се превръщат в пристанища и убежища на терористи и са като блата, в които се развъждат комари, разнасят се зарази - колкото и да се предпазваш от тях, то докато не пресушиш блатата, опасността от комарите и миризмите ще си остава реална.
  - Тероризмът и ислямът. Разбира се – важно е да не превръщаме борбата с тероризма в борба с исляма. Но както и да избягваме от религиозните, т.е. ислямски, понятия в тази борба, това не снема от дневен ред проблемът, че огромното мнозинство днешни терористи изповядват ислямската религия. А това означава, че ислямът трябва - рано или късно, а по-добре рано, отколкото късно - да си направи много критичен и откровен самоанализ защо в недрата му най-често се ражда тероризъм и да потърси пътища за своята модернизация.
  - Тероризмът и Хуманитарното право. Ако с тероризма трябва да се води война, то какво е мястото в тази война на Хуманитарното право, в т.ч. на Женевските конвенции? И ако дадем на терористите статут на “комбатанти”, то не ги ли легитимираме и легализираме по този начин? Турски представител силно възрази срещу даването на терористите на подобен статут, защото терористите не са войници, а “нечовешки престъпници и те трябва да бъдат изтребвани до крак”.
  - Друг участник приведе следното любопитно тълкувание – след като ние водим война с тероризма, то в тази война използваме ракети - и ако ракетата е изпратена срещу военна цел, то дори при попадането й в целта да загинат и невинни граждани и да пострадат граждански обекти, ракетата си остава легално и легитимно средство. Съвсем друг бил случаят ако тази ракета е изстреляна не срещу военна цел.
  - Тероризмът и общественото мнение. Във войната (или борбата) с тероризма централно място заема спечелването на общественото мнение в собствената страна и подкрепата на хората в държавата, където водим тази война – т.е. съществен елемент от тази война е битката за сърцата и умовете на народите и обществата (Hearts-and-Minds campaign), вкл. операциите за стратегическо влияние (Strategic Influence Operations). Една победа, извоювана на бойното поле може накрая да се обърне в поражение на идеологическото и пропагандно поле, особено в сегашната епоха на информационното общество.
  - Тероризмът и човешките права. Един от най-спорните въпроси беше за спазването на човешките права в противодействието срещу тероризма. Дали това е война или е борба – нека да спорим, ала все едно това е двубой. Но тогава - ако в този двубой единият противник доброволно си е вързал едната ръка за тялото, а другият има право да ползва всички хватки и средства, резултатът може да е печален. От друга страна обаче, ако първият противник постъпва изцяло като втория в битката помежду им, тогава каква е разликата между тях?
  Кога и при какви условия спрямо терористите е допустимо да се следва максимата "Око за око"? Ако те отричат всякакви норми и са се поставили извън законността, извън морала и етиката, трябва ли да си връзваме ръцете с етически, морални и законови ограничения?
  - Преговарянето с терористи. Остри дискусии се разгоряха и по въпроса да се преговаря ли с терористи? Факт е, че страните, които отказаха да преговарят с терористи в Ирак най-често получаваха в замяна обезглавените тела на своите сънародници. Както е и факт, че онези от държавите, които явно или тайно влизаха в преговори с терористите, не рядко успяваха да спасят сънародниците си. Това е изключително деликатен въпрос, на който понякога се даваше доста уклончив отговор – зависи от обстоятелствата, от пленените хора (а ако са деца), от възможността да се спечели време; и че да се водят преговори не винаги значи да се тръгва на безпринципни отстъпки.
  - “Ползата” от тероризма. Тероризмът е много сериозен проблем, но това е така и защото той се използва за постигане на политически цели и така да се каже “си струва”, възнаграждава се щедро – ние виждаме и в нашия регион как жестоки терористи са днес политици, с които Западът разговаря, преговаря и се договаря. Подобни случаи са послание към други “борци” – използвайте тероризма, постигайте политическите си цели и после ще ви признаят (защото ще влязат в сила свършените факти), ще решават с вас регионалните проблеми!
  - Сигурност и Отбрана. Всяка държава ще трябва да намери своя прецизен баланс между сигурността и отбраната. Защото отбраната става все по-свиващ се елемент от сигурността на държавата (най-точно - от Homeland Security) и затова всяко управление би трябвало много издълбоко да обмисля какви ресурси ще заделя за отделните институции: за МО, за МВР, за спецслужбите, за Гражданска защита.
  Това може да е резултат само от многофакторен анализ на целите, на начините за тяхното постигане и на средствата, заделени за това.
  Иначе за въоръжените ни сили ще се заделят огромни средства за закупуване на т.нар. “платформи” – самолети, вертолети, фрегати, докато в съвременното комуникационно оборудване на армията ще има очевидно изоставане (напр. в Бригадата за специални операции има един-единствен GPS и то той е туристически - можем само да си представим как ще си комуникират нейните бойци ако се наложи да изпълняват реална мисия в бойни условия). Да не говорим, че МВР е като доведено дете спрямо армията: няма и 1 вертолет; до 3 години всички противопожарни машини ще излязат от строя - с изтекъл срок за използване и-или надхвърлен пробег; а в Специализирания отряд за борба с тероризма противогазите са “виждали с очите си Ленин”.
  - Системата за сигурност. Проблемът с взаимодействието между отделните институции в системата за национална сигурност (вредом говорят за “система”, но у нас се налага далеч по-частното “сектор”), за координацията помежду им, за контрола над тях. Вземащото връх виждане е, че модернизацията на управлението на сигурността е двупосочна: централизация на координацията и децентрализация на изпълнението (Decentralize Execution-Centralize Coordination, DECC).
  Процесът за реформиране и модернизиране на нашата система за национална сигурност през тези 4 години спря или почти не мръдна от точката на замръзване. Проблемът с координацията бе оставен на самотек. Като във всяка домодерна (“феодална”) система липсата на централна власт доведе до борба на по-ниските нива - за повече правомощия. В създалия се вакуум беше просто въпрос на време да се появи харизматична личност като ген. Борисов, който съвсем не по конституция и не в съгласие със законите на страната се наложи в публичното съзнание като безспорен главен координатор на всички служби. Това е в разрез със структурата на системата за сигурност, защото не може с подобни правомощия да е не дори министър на вътрешните работи, а само един главен секретар на МВР! Но поне при тази ситуация е по-лесно да се направят някои изводи, като този, че НСС не може повече да остава в МВР, а трябва да има Агенция по контраразузнаването към правителството (с очевидния риск да се отвори възможност за създаването и на Агенция по разузнаването).
  Отговорът на всяка една терористична заплаха трябва да бъде по начин, сходен или дори идентичен на отговора, даван при другите кризисни ситуации, отговор интегриран (в оптимална координация и максимално сътрудничество между институциите) и своевременен.
  Голямо внимание трябва да отделим на стратегическото планиране и на вярно разработената политика на противодействие - с отделяне на причините от следствията (бе ни преведен интересен пример - как по време на чумата хората са избивали котките, вместо плъховете).
  Координацията е нужна както на висшите управленски нива, така и на по-ниските нива, т.е. както по върховете, така и на “бойното” поле.
  Особено внимание е необходимо да се отдели на първите, които трябва да реагират при криза (“first responders”). Те трябва да бъдат много добре екипирани, сработени и с възможности да комуникират.
  Защото от техните действия до голяма степен зависят колко тежки ще са последствията. У нас обаче най-високо проходим автомобил се предоставя не на “first responders”, а на министъра без портфейл.
  И въобще, както знам, а и както чух – едва ли има друга страна като нашата, в която “first responders” са толкова зле и бедно екипирани.
  И това не е от безпаричие, не е от безразличие, а е от безхаберие.
  За правилните управление, координация и контрол е необходимо и много внимателно отчитане на вътрешноорганизационната култура на всяка една структура, така и изработването на нов тип култура на общо и синергетично взаимодействие между отделните структури.
  Накрая, но не и на последно място в управлението на процесите е, естествено, лидерството: стратегическо, операционно, тактическо.
  Качеството на лидерството е фактор от първостепенна значимост. В тази връзка бе изтъквана потребността лидерите да се заобикалят не от вечно съгласни с тях, пеещи им оди изпълнители, помощници и съветници, а преди всичко от критично и аналитично мислещи хора.
  - Тероризмът и специалните служби. Ролята на спецслужбите е изключително важна, както и да се води борбата с тероризма – дали с полицейски или с въоръжени сили. Инвестицията в разузнаването и в контраразузнаването е с много висока степен на възвращаемост.
  - Сред главните критерии за ефективността на специалните служби е качеството на събираната от тях информация и на направените от тях анализи. И при специалните служби е важна децентрализацията на събирането на информацията и същевременно - централизация на нейното анализиране. Плюс гражданският контрол над службите.
  - Мрежовите структури. Битката с тероризма е не така успешна и защото мрежите на тероризма са хоризонтални, дисперсирани, с по-голяма мобилност, с по-висока адаптивност. А все още държавните структури са вертикални и централизирани, те трудно се поддават на реформиране, залагат на рутината. Редица държави полагат големи усилия да променят това хоризонтално-вертикално несъответствие, но най-често резултатът е - прикрита съпротива на бюрокрацията, опитваща се да мимикрира, да мутира, да се приспособява, с което понижава ефективността на системата. Ето защо - като правило - се дава предимство на хора извън системата - те оглавяват процесите и почват да осъществяват реформите в институциите от сигурността.
  Точно това става и в САЩ с назначаването на ключови позиции в системата за национална сигурност на Джон Негропонте - директор на националното разузнаване; г-жа Мишел ван Клийв - ръководител на националното контраразузнаване, на Портър Гос - директор на ЦРУ; на Майкъл Чертофф - министър на вътрешната сигурност.
  - Тероризмът и медиите. Ролята на медиите беше задълбочено дискутирана. Все повече се налага идеята, че медиите стават среда, без която ефектът от дейността и размахът на терористите щяха да бъдат далеч по-малки. [През Гражданската война в САЩ ген. Уилям Т. Шърман бил казал: “Ако застрелям всички военни кореспонденти след обяда, то още преди закуска ще получим от тях новини от ада.”]
  Огромно впечатление направи парадоксалният факт, че през целия Семинар никой тъй и не спомена за НАТО като ключова организация в борбата с тероризма! В дневния ред на тази борба НАТО просто отсъстваше. Човек наистина може да се запита след такъв Семинар - а в каква НАТО сме влезли, на какво е способна и въобще дали на нещо е способна тя? Или наистина е станала реликва от времето на Студената война, която съществува единствено по навик и инерция?
  Понякога възникваше впечатлението, че се дискутират неща, които принадлежат на вчерашния или днешния ден и още утре ще станат вече минало. В смисъл, че се обсъждат проблеми, които формално покриват сходен периметър от явления, съпроводени с насилствени действия и ние говорим за глобален тероризъм, но всъщност става дума за процеси и реакции, които имат силна локална и регионална специфика, а привеждането им под общ знаменател решава други задачи, явява се заместител на други предизвикателства, в името на други функционални цели с консолидиращ и мобилизиращ ефект.
  Дискусиите на Семинара се въртяха предимно около подходите в битката с тероризма на САЩ и Европа. Техните принципни различия очевидно ще продължат да задълбочават - американците ще воюват с тероризма, а европейците ще се борят с него. И все пак - колкото и генерални да са тези различия, трябва да се признае, че те са само нормално следствие от стратегическите и фундаментални различия между САЩ и Европа, които ще нарастват (т.нар. “разширяване” на Атлантическия океан), защото това са общности с огромни и все по-трудно съвместими идентичностни, цивилизационни несъответствия.

26.12.2006 год.
  Затъването на САЩ в Ирак достига колосални размери и все повече се отразява на позициите и решенията на Джордж Буш, в които има явни симптоми на паника и липса на стратегия. Преди 2 месеца Буш твърдеше: “САЩ безусловно печелят войната в Ирак”, сега заявява: “Ние не печелим, ние не губим.” Той реши да се увеличи числеността на въоръжените сили: главно на Армията (Сухопътните войски) и Марината (Морската пехота).
  Общо е виждането, че Армията е претоварена, изморена и изтощена (“напрегната”, “счупена”, “кръвотечаща”). От 482 000 души през 2001 год., тя сега е 512 000, командващите настояват веднага за нови 30 000 и по-късно - за още поне 20 000-40 000. Всеки нови 10 000 войници означават нови 1.2 млрд. дол. разходи.
  С дадените още 100 млрд. дол. за войните в Ирак и Афганистан, преките разходи, отпуснати за тези войни стават 600 млрд. дол. и по този начин надхвърлят разходите за Виетнам - 549 млрд. дол.
  Истинското име на ситуацията в Ирак е хаос. Всеки месец там загиват по над 1 000 иракчани. А 2 милиона са избягалите от страната, като скоростта на напускане на Ирак достига 3 000 души за месец. Хората с бягство дават оценка за ставащото.
  Да добавим и половин милион вътрешни бежанци в Ирак.
  Всеки ден срещу силите на коалицията има около 150 атаки.
  От “обучените” 325 000 иракски сили, налице са 280 000, но пък 30% от тях временно отсъстват, така че остават 198 000.
  Българският политически елит показа удивителна слепота в стратегическото мислене през 20 век. Страната взе участие и в трите глобални конфликта: Първата световна война, Втората световна война и Първата студена война. И то така, че три пъти се оказа в лагера на победените. В Ирак ние също участваме и пак сме на път да се окажем в лагера на победените. По този начин е ясно - елитът може да се мени, слепотата му – не...
  Американската Армия доказа в Ирак това, което се знаеше от всички – тя може да съкруши и разруши всеки и всичко чрез грубото прилагане на многократно превъзхождащата сила. Но тя не може да контролира, да поддържа реда, да стабилизира.
  Това е Армия, от главата до петите и от Земята до Космоса оборудвана с най-високи технологии, но човешките й ресурси са ограничени, често дори нищожни. Това е една от бедите на професионалната армия - в нея идва утайката на обществото, тези, които освен да се продават като пушечно месо, друго не умеят. А мотивираният само с пари войник естествено ще се старае да ги печели по-дълго и ще гледа по-малко да рискува.
  Все повече анализи твърдят, че войната в Ирак е нанесла дълбок, дългосрочен удар по престижа и имиджа на САЩ.
  Оттук нататък поне в обозримо бъдеще всяко тяхно решение за прилагане на сила a priori ще се оценява като нелегитимно.
  Резкият спад на доверие сред опоненти и приятели означава много по-трудно намиране на съмишленици и партньори дори за позитивни каузи. Това ще се отрази деструктивно на НАТО.
  Надигат се гласове за преглед и преосмисляне на начина за вземане на решения в САЩ и за планиране на политиката им: “Извод No. 1: Никога нещата да не се правят както този път”.
  Впрочем, това в пълна сила се отнася и за България, която през последните 5 години задълбочи сателитния си синдром.
  Установено е - Буш е имал хоризонт на мислене за Ирак от 3.5 месеца, не 3.5 години! Въпрос: Какво става с държавата, с нейните мощни силови ведомства, с двадесетината специални служби, щом президентът - държавен глава, върховен главнокомандващ и възглавяващ правителството – има такъв “стратегически хоризонт”?
  А какво става с т.нар. международна общност, която толкова силно бе убедена от тогавашния американски външен министър Колин Пауъл пред Съвета за сигурност на ООН - когато той излагаше абсолютно съшитата с бели конци версия, че в Ирак имало оръжия за масово поразяване? Това бе доказателство - и за двойните стандарти, и за липсата на елементарен морал.
  Силно поразяващ е провалът на разузнаването. Оказа се, че не е достатъчно само да се събира информация - важно е доколко достоверна е тази информация. И още по-важно е да се разбира реалността - култура, традиции, ценности, етика. В този смисъл разумни гласове говорят за коренна промяна в структурата, подходите и обучаването в специалните служби...
  Войната в Ирак се оправдава и със задна дата - като наричат “тероризъм” дори акциите на анти-американските групировки там, които целят да подкопаят силите на САЩ и способността им да се задържат максимално по-дълго като фактор в Ирак.
  Тероризмът стана обсесия. Внушено бе да виждаме в него не заплаха, а Заплахата. Това ни пречи да оценим реалните рискове, уврежда мисленето, харчи огромни ресурси, пилее на безценна енергия, изкривява нашия пртчит на въпросите за Сблъсъка (и на Диалога!) между Християнството и Исляма.
  Президентът трябва да излезе от усмирителната риза на тази обсесия и да помага България да се измъква от хаоса в Ирак.

Абе Илия,тия тиквеници със сърмените пагони не пожелаха да има щатно разузнавателно формирование в батальона,а ти се вайкаш за липсата на цивилен компонент!Дори едно елементарно войсково наблюдение и заповядани процедури кога и по кого да се открие огън щеше тогава да не допусне колата - бомба да се взриви до сградата.Откъде тогава обаче акъл в тия кухи кратуни - те те не четяха тогава натовските процедури,а все още "творяха" визии,концепции и доктрини разминаващи се с НАТО.Сега сащите тия тиквеници се развяват в разни съюзи,асоциации и тем подобни с патриотична и родолюбива насоченост и са много загрижени за армията.Тогава,когато имаха правата да свършат нещо добро за армията,не го направиха поради некомпетентност,но сега не им пречи да лопотят и да лопотят.

Аз продължавам да смятам и да пиша, че трагедията на Първия контингент в Кербала е с корени и причини в България и затова е една от най-строго и най-срамно охраняваните тайни на държавата. Но покровът върху тази тайна трябва да бъде разкъсан!

Изцяло подкрепям идеята покровът върху тази тайна да бъде разкъсан! Виновните трябва да се изобличат и да понесат наказание! Хора като мен разчитат на Вас да изнесете истината за случилото се тогава!

Вече отправях веднъж коментар към една от темите Ви, сеге реших да се включа и тук, ако позволите разбира се?! Не желая да прочета тези абзаци поместени по-горе, тъй като, ако хората чели ги, са били на някоя ваша лекция ( моята възможност е това за комуникация с вас ) или са имали възможността за диалог с Вас, биха взели правилното решение да прочетат цялата книга на един дъх. Но пък естествено не всеки има тази възможност. Нуждаем се от личност като вас, не само като лектор, а като навигатор за нашата посока...Човек сблъскал се с с дълбочината на проблемите от ъгъл непознат за доста от нас. И дори да не поемем вашият път, а просто да получим нужният полъх, да открехнем малкото прозорче със светлина...

п.п. Тъй като вече тази Ви книга е и моя собственост / закупена имам в предвид/, бих се постарал, колкото се може по-бързо да завърша учебните задачи и се отдам на истински ценните и стойностни разсъждения !

Благодаря Ви, че позволихте да изразя скромното си мнение!

Всъщност нямам много за коментиране. Г-н Слатински, винаги силно впечатление ми е правила Вашата мъдра и националноотговорна позиция. Гордея се с Вас, ако ми позволите да кажа това. Това е лично послание и не мисля, че си струва да остане в коментарите.

Реших да оставя това Ваше послание, за да ви кажа, че не смятам, че съм проявил чак толкова мъдрост, а бих желал да мога. Опитвам се да съизмервам решенията си с националните интереси - така, както ги разбирам, но много често плащам данък на своите лични пристрастия, антипатии и симпатии, не мога да ги надрасна. Защото съм видял т.нар. елит много отблизо и не му вярвам. Прекалено ясни са ми - половината от тях са с манталитет на рекетьори, половината от останалите нямат никакво понятие за чест и достойнство, а половината пък от другите за нищо не "бръсне" България и българския народ. Тъкмо затова не мога да се освободя от личното, от емоциите и понякога - от ненавистите си и ми се налага да им давам воля, защото поне когато правя това си казвам, че имам право, че обектите на моите страсти и омрази си го заслужават. Само че после не се чувствам достатъчно добре. Извинете за прекалено личните разсъждения.

Престъпване на Конституцията и закона!
На стр. 76 и на стр.81 се казва, че при Президента е било свикано Съвещание на членове на Върховното главно командване. През този период – 8-та и 9-та сесия на 39 ОНС, няма внесен и не е приеман акт, с който да се обявява някаква форма на военно или друго извънредно положение. Т.е. съвещанието при Президента не би следвало да бъде наричано с каквито и да е формулировки съдържащи „Върховно главно командване”. По Конституция, тази с неясни правомощия структура, не може да изземва функциите на Министерския съвет по общото ръководство на въоръжените сили. Доколкото е известно 7-то Велико Народно събрание не приемало повече от една конституция. Конституцията на Република България е една за мирно, военно време и за извънредно положение.
С факта, които вие представяте, може да се направят два основни извода:
1. Военните и юридическите съветници, които са съветвали Президента през този период, са имали изкривена представа за формата на държавно управление на Република България, и са подвели Президента.
2. 18 години след приемането на демократичната ни Конституция и 14 години след приемането на Закон за отбраната и въоръжените сили, в Република България не са разработени законосъобразни, еднакво РАЗБИРАЕМИ за военни и цивилни, СТАНДАРТНИ процедури за функциониране на основните държавни органи и институции при различните състояния на сигурността. По тази причина, през 21 век в България, по аналози от времето на Втората световна война, се допуска реанимиране на противоконституционни практики.
Моля, коментирате тези два извода, доколко отговарят на духа и работните практики от онова време и по-важното - какво следва да се направи по този повод?

Да, да, да, да!
Онова заседание "във формат на Върховното главно командване" беше абсолютна държавническа глупост, не-конституционна имитация на поемане на отговорност и осъществяване на правомощия. Аз бях против, категорично против, абсолютно против.
И какво? Нищо... Останах си с чиста съвест. Слаба утеха за човек като мен...
По Вашите два извода:
1. Да, точно така е.
Подробност: Подобна форма на съвещание бе измислена от видния български дипломат Михо Михов. При това в началото бе планирано не "във формат", а въобще свикване на "Върховното главно командване"!!!
така и не разбрах какво е мнението на юридическите съветници, знам само, че с адм. Странчевски колкото успяхме, минимизирахме глупостта на лансираната идея, но дори минимизирана глупостта се е пак глупост. Държавата си има институции, дъравниците си имат правомощия. Останалото е аматьорство и непрефосионализъм, бягство от отговорност. В чиято основа е идеята да се елиминират предтавителите на опозицията от участие в дебата за вината да бъдат избити и инвалидизирани множество български войници!
2. Абсолютно сте прав. И прекрасно знаете, защото те са и във вашата глава и във вашата душа (както и в моите, както и главите и дущите на поне десетина още експерти, за чието мнение на никого не му пука) какво е нужно да се направи и как трябва да се направи. Колко пъти сме го писали, колко статии, анализи, проекти сме изпълнили. Всуе.
Нашите политици пукната пара не дават системата ни за отбрана да е жизнена и способна да защитава националните интереси.
Нашите политици се интересуват главно от далеч по-прозаични неща - комисионни, позитивни доклади, преизбиране и усвояване на огрони фондове в МО. И най-главното от това - не да не се допускат провали, а да бягат от отговорност, когато тези провали се случват един след друг. И така, вече цели 20 години...

На стр. 90-91 е отбелязано: „ В нашия батальон липсва т.нар. „цивилен компонент”, който е предвиден в Меморандума и е свързан с проучване на обществените настроения на място, събиране на информация, връзки с обществеността, създаване на контакти.”
Какви са причините и има ли анализ на обстоятелствата, поради които не е осигурено създаването на такова формирование? Потърсена ли е отговорност на длъжностните лица, отговорни за създаването на такъв компонент? Доколкото си спомням, в медиите излезе информация, че по време на подготовката на батальона, този въпрос е бил поставен от политическото ръководство на МО на Началника на Генералния щаб. Ако има такива анализи и те са общодостъпни, в кой архив може да се намерят?

Отговарям с две думи: Не знам.
Това са съкроените тайни на ГЩ при генерал Никола Колев. Тайни, които той споделяше с президента, но във форма и съдържание, в количество и качество - по своя преценка.
Отговарям по-подробно:
Не, не е потърсена отговорност на длъжностните лица. И не знам в кой архив са тези анализи, но при всики случаи те не са общодостъпни.
Не е раздадено правосъдие и не са произнесени дори морални укори - за тези, които носят пряка вина за смъртта на нашите момчета при нападението на базата ни в Кербала.
Виновните са висши политици и военни.
Загинаха обикновени хора, обикновени войници.
Обикновените хора и обикновените войници винаги го отнасят. те опират пешкира, те лягат в гробовете.
И техните майки плачат, потънали в черно - завинаги.
А необикновените - висшите политици и военни, които се прозяваха на заседанията на Консутативния съвет за национална сигурност и на прочие сбирките в МС и ГЩ, те са живи и здрави, сполучили и честити.
Те никога няма да пратят децата си в ада на Ирак и Афганистан.

Адът на Ирак и Афганистан е за обикновените хора и обикновените войници.
Питайте майките им - те ще ви го обяснят най-добре.

Драги, Илия, гадеше ми се и до днес ми се гади от тези политици и военни, които са пряко виновни за избитите в Кербала български военни.

Не е никаква тайна - това бе очакван и логичен резултат от абсолютна военна неграмотност на началника на генералния щаб/оперативно управление на ГЩ/, корумпирана кадрова политика при подбора на ръководството на батальона/ личен подбор по лични съображения на голямото началство/, тотално игнориране на консултациите на професионалите относно състава, задачите и мястото на участие с мисия в Ирак.
Документите за тази срамна неграмотност и безхаберие са там, в ГЩ. Рано или късно ще видят бял свят.
Ако пък, целта е била - Да се компроментира участието на България във войната, както бе случаят с Камбоджа - и това бе напълно постигнато. За жалост, и то стана с цената на живота на, за разлика от Камбоджа този път добре подготвени, но предадени отвътре невинни български войници.
Изобщо, цинизмът в новата българска вътрешна и външна политика се оказа кървав.

На страница 74 по повод трагичните събития от Кербала, се прави извода, че националната сигурност, 12 години след мисията ни в Камбоджа продължава да бъде "...слаба, разфокусирана, в нея има доста наивитет, непрофесионализъм - като следствие от системното и обезкръвяване". Истинската причина е по-дълбока, а не системното обезкръвяване. Липсата на каквато и да е идея да имаме, основана на системни научни изследвания държавна политика за национална сигурност и отбрана. Греховете на всички върховни главнокомандващи на въоръжените сили и на всички министър-председатели, за тези 20 години на преход, не са свързани толкова с "обезкръвяването", колкото, с факта, че те поотделно и всички заедно, не направиха нищо, абсолютно нищо, нашите експерти ДА НЕ продължават да се учат да преписват, в повечето случаи неграмотно, чужди постулати, а да могат да създават родни такива. Те не направиха нищо и малкото сътворено от мислещи хора ДА НЕ бъде "замразявано" в папките на архивите, а да вижда бял свят в образователните ни институции. Нашите държавни ръководители се страхуват от компетентни и мислещи експерти и не желаят да се издължат на обществото ни за курбана даден по джунглите и пустините, и по този начин всеки път повтаряме едни и същи грешки. Даже напротив, истинските виновници за всестранната неосигуреност на нашите момчета в операции, по правило се издигат в йерархията и стават недосегаеми, както за съда, така и за порицанието на обществото. Трудно ще се намерят държавници, които да изгонят търговците от храма на сигурността и отбраната.

Драги приятелю!
Моля те, позволи ми да се подпиша под тези думи толкова искрено и толкова горещо, че да си помисля, че аз съм ги написал!!
Аз мисля точно така и точно това. Споделям всяка твоя буква в написаното. И все повече си мисля, че моите анализи и предложения до президента са съдържали абсолютно същата теза. Впрочем, много малко са моите спомени за съдържателни разговори по проблеми на националната сигурност в периода, през който бях в президентството. И сред тези редки, ох, как редки, ак как редки разговори са беседите ми се теб!
И не е ли показателно, че мен в президенството, а теб в Министерството на отбаната, не ни вземаха насериозно. Говорят си разни работи, демек. Наивници, лоши играчи, донкихотовци.
Една от любимите поговорки на Санчо Панса е, че ако камък удари стомната, ще пострада стомната, а ако стомната удари камъка, отново ще пострада стомната....

Много хубави съвети към президента. А защо не добавите отдолу една секция за изводи и всъщност как се разреши всичко на практика. Моята версия е, че американците си съдействаха с местните иракчани, подписаха споразумение да останат формално, местните иракчани се организираха, изгониха терористите, чуждите войски се изтеглиха и накрая, наскоро, организираха доста популярни избори. Естествено, на фона на кардиналната смяна в Белия дом и зад кулисите. Помним как единият кандидат в надпреварата за Белия дом се гордееше с успехите в Ирак, а другият каза - в Ирак повече нямаме работа. Нашите управляващи се гордееха как са изпълнили обещанието да се изтеглят от Ирак, но цялата работа е, че просто от години се знаело, че има резолюция на ООН с краен срок края на 2008-а и изтеглянето е било план извън волята им.

Мисля си да тегля чертата под съветите ми за Ирак и да направя анализ какво всъщност се случи там и за нашето участие. Но чакам да излезе книгата ми "Ирак. така съветвах президента". Аз си давам сметка, че България имаше малко пространство за маневриране и при всеобщата нагласа на елита да слуша и да изпънява външната воля, заради характерния ни сателитен синдром, може би в края на краищата щяхме да правим това, което правихме - глупаво и елементарно не показахме, че имаме каквато и да било външна политика, освен слагане и подлагане. Но исках да се опитам да убедя президента, че шансът на българските политици да станат държавници е ако успеят да изработят своя, национална, разбирана, а по възможност и подкрепяна от обществото политика. Вече 20 години, независимо какво говорят в опозиция, щом дойдат на власт, нашите политици загубат всякаква принципност, всякаква самостоятелност и управляват по инерция, без креативност, без идеи, внушаемо, рефлексивно, с една цел - да удържат до края на мандата. Тотална липса на визия, на стратегическо мислене.

Г-н Слатински винаги сте ме радвали като специалист, отдаден на "порока" да изследва дълбините на международната политика и участниците в нея, които, ако сме честни, не винаги намират вътрешни сили и желание да отстояват и следват позиции, които смятат за правилни. Както се казва, слабостта, респ. силата на характера дават своето отражение върху водените политики. По-интересно обаче за мен е, ако публикувате свой труд, в който да анализирате загубите (както политически, така и икономически), които България е претърпяла в резултат на участието във войната в Афганистан и Ирак. Много интересно би било да се изчисли икономическият ефект от това участие - поне за мен. Единствено така би могло да се събуди и без това заспалото у нас гражданско общество. Моралните аспекти на подобна авантюра - в Ирак и Афганистан едва ли биха могли да се усетят от обикновения българин, на който съзнанието в последните години е обсебено все повече от идеята какво да сложи в корема си и как да изкара поредния месец.

Да, прав сте! Но едва ли подобно начинание е по силите само на един човек. А и аз нямам пълната информация, но всъщност, аз съм се опитвал да правя някои оценки, част от тях ги има и на този сайт.