Кратко пояснение: Това е разказ, който пратих за конкурса „2001” на вестник „Народна младеж” и е всъщност единственият, който съм публикувал.

Вестник „Народна младеж”, София, събота, 14 февруари 1987 г., стр. 4
Литературен глобус: конкурс „2001”

  От редакцията: Клубна поща „XXI век”
  Днес ви представяме разказа на Николай Слатински от Перник. В писмото си до нас той ни съобщава, че работи като проектант в Института за тежко машиностроене в град Радомир, че е завършил специалността механика в Харковския държавен университет в СССР. Там е защитил наскоро и кандидатска дисертация. Своите амбиции в областта на литературата Николай обяснява така: „Нито ден без ред...”.

Вместо интервю
Николай Слатински

  Славата дойде при мен твърде рано. Млад и зелен успях да открия грешка в доказателството на втората теорема на Яо Сет относно невъзможността да бъде осъществено преместване във времето от настоящето към бъдещето. Самата теорема, естествено, не бях опровергал, но получих невероятен импулс за работа над този проблем. Кървав труд. Ден и нощ, нощ и ден. И тъй - няколко години наред, докато ей това нещо в ъгъла не стана готово. Един съвсем нормален и истински хроноскоп. Чакай, не ме прекъсвай. Повтарям ти - бях сътворил първия и единствен засега хроноскоп. С две думи: залепяш око в стъкълцето му, натискаш клавиши, въртиш копчета и гледаш. Гледаш своето собствено бъдеще точно след десет години. Исках да се видя 33-годишен - Христова възpacт, момчето ми, и както наивно си мислех тогава, - "на попрището научно в средата".
  Правих каквото правих, а като свърших, хвана ме един грамаден, идиотски страх. Хич и не бях помислил дотогава, че може да ме няма на този свят след десет години. Доста време ходих като болен, пocлe обаче махнах с ръка, вкарах своите данни и със стиснати от напрежение зъби загледах, Много енергия гълташе това чудо, можеше да работи 7-8 минути, не повече. Но какви минути.  Разплаках се от щастие. Истерика. Видяното надхвърли всички мои надежди и мечти.
 Вторият сеанс отредих на брат си. По-млад, по-амбициозен и може би по-способен от мен, той се интересуваше от биороботиката, намираща се по онова време все още в зародишно състояние.
 Обясних му подробно - къде какво да върти. Разказах му за глупавия си страх. Прие го с безразличие и впери поглед в окуляра.
  После... После с всеки изминат миг брат ми ставаше все по-блед, сгърбваше се над хроноскопа, ръцете му трепереха. Когато устройството се самоизключи, той се строполи бял като платно върху дивана. Тресеше се вече целият. Нямаше нужда от думи. Не се бе видял след десет години... Никакви утешения не помогнаха. Заплака като малко дете, с глас. Почти в несвяст натиках проклетия хроноскоп под куп вехтории в килера, за да го забравя, за да не го виждам повече.
  Нататък нещата се развиха сравнително бързо. Брат ми премина през всичко – от пълната апатия до страшното отчаяние. Мисълта, че всеки ден, всяка минута може да му се случи нещо, че всеки дъх може да бъде последен, го сломи. Колкото, бе смел и жизнерадостен, толкова смален и отпуснат стана. Не мина година даже и свърши по най-банален начин. Отрови се. За да ме остави потресен и страдащ. Чувствувах непосилна вина, ненавиждах се, смятах се братоубиец. Много вода изтече, докато се притъпи мъката ми...
  Тъй като напоследък хич не ме бива, реших да приведа в ред своя архив. Спомних си за хроноскопа. Не се и надявах да го намеря в килера. Там беше. Непокътнат. Отворих го, гледах го, милвах платките, възхищавайки се направо от себе си. Това бе всъщност главното дело на моя живот. Заслужаваше ли то своята печална участ?...
  Разглеждайки информатора на хроноскопа, замръзнах. Едно фиброкосъмче бе разкъсано. Жегна ме мрачно подозрение. Не трябваше дълго да обследвам състоянието на темпоралното ядро, за да разбера, че още при първото включване вследствие на вибрацията косъмчето се е залепило за спицата на излъчвателя и при изключването, когато тя се е прибрала, не е издържало на опъна и на свиването от рязкото охладжане.
  И брат ми не се е видял! Неговите данни са стигнали до паметта на хроноскопа силно изменени. Изображението е сработило, показвайки бъдещето на един несъществуващ човек, показвайки всичко друго, но не и бъдещето на брат ми.
  Ето - такава е истината...
  Относно хроноскопа съм се разпоредил в завещанието.
  Понеже като журналист си доста способно и честно момче, давам ти вместо интервю тази история, с едно-единствено условие - нито ред за нея, докато съм още жив.