Починал е Евгений Примаков.
  За руската политика и дипломация, разузнаване и наука той е голямо име, почти колос.
  Аз имам личен спомен за него. Сега нямам под ръка моите записки, за да уточня коя точно година беше това - 1992 или 1993 г.

  Когато една социална система се разболее, тя развива доста специфични синдроми:
  - на свръхомраза;
  - на разпадане на свръхсплотени малки групички от себеподобни, които слушат и харесват само себе си и никого другиго;
  - на свръхлесни обяснения на изключително трудни проблеми;
  - свръхагресия срещу всеки външен фактор, възприеман като враг и заплаха.

  Ако си позволявам да коментирам футбол, то е защото проблемите не са футболни, а политически, като брутално отражение на ситуацията в страната.
  ЦСКА днес умря.
  Това говори моят здрав разум, интуицията ми и моята логика.
  И само не ми говорете, че законите са едни и също за всички.
  За кого са едни и същи законите - за мистичния Чорни с партизанско име „Батков“, за ТИМ, за синовете на ликвидатора на някогашния колосален Български търговски флот, за СИК и ВИС, за сбирщината, наречена БФС и за кликата, наречена БОК ? За повелителите на контрабандата, които винаги са на власт или на властта? За тези, които си спасиха парите в КТБ по нагъл, криминално-шмекерски начин? За онези, които източват държавата и нейното бъдеще? За "Кой?"...

  Каквото и да каже човек, то се размива във всеобщата обърканост на хаоса и анархията, заливащи страната, във всеобщия цинизъм, в отстранения с безкръвна операция инстинкт за самосъхранение.
  Всеки изпищява само когато го заболи него лично. Всеки започва да псува, когато загуби нещо лично. Всеки роптае само когато лично му бръкнат в здравето или в джоба.
  А за на принципа „едно си баба знае, едно си бае“, пиша ли пиша на сайта и във Фейсбук да се опитаме да видим дълбоките причини за болестта, от която съхне, вехне, крее и линее България.

  Днес разговарях с един приятел. Не може да се каже, че това бе спор, защото като ме критикуваше за мои виждания, той не оспорваше самите виждания, а моя песимизъм.
  Не помагаше дори шегата ми, че песимистът е добре информиран реалист или реалист, който нищо хубаво не вижда на хоризонта.
  Но една забележка на моя приятел заслужава коментар. Според него малко пресилено сравнявам нашето общество (и държава) с организъм – в смисъл, с болен, с тежко болен организъм.