Стратегия Синергия Сигурност

  Днес разговарях с един приятел. Не може да се каже, че това бе спор, защото като ме критикуваше за мои виждания, той не оспорваше самите виждания, а моя песимизъм.
  Не помагаше дори шегата ми, че песимистът е добре информиран реалист или реалист, който нищо хубаво не вижда на хоризонта.
  Но една забележка на моя приятел заслужава коментар. Според него малко пресилено сравнявам нашето общество (и държава) с организъм – в смисъл, с болен, с тежко болен организъм.
  Разбира се, че аналогията не е абсолютна. Още повече, че едно общество в нормално време (средата на второто десетилетие на 21 век, епоха на високи комуникационни и информационни технологии) и нормално пространство (Европа, членство в ЕС) трудно може да се разпадне напълно. По-скоро може само да снижава степента си на живост. А живостта засега означава нормализиране, модернизиране, демократизиране и европеизиране (докато с волята на аморфното и деструктуризиращо се не-общество, което става все по-екстремно и агресивно, не отменим тази създаваща смисъл ценностна система).
  Социалната система, обществото, за разлика от отделния индивид може в течение на продължителен период да преминава във все по-ниски „енергетични“ нива на общност и активност. Ето защо аналогията на тежко болното от аномалии, анемии, аномии, апатии общество с тежко болния човешки организъм не е абсолютно пълна.
  Но въпреки това убедено смятам, че аналогия има!
  Най-напред за диагнозата:
  
  Първо, ние демонстрираме отказ от това да сме общество.
  Този отказ не се изразява в манифестации с плакати „Не искаме да сме общество!“. Той се изразява в налагане от страна на едно огромно мнозинство върху едно малко и намаляващо малцинство на ценности, принципи, възгледи и представи, чрез които не може да се организира обществото.
  Например – обществото се разпада, когато огромна част от него тегли останалите към не-битието и не-съзнанието на социализма (тук не правя оценки на самия социализъм, говоря за невъзможността от завръщането към него).
  Второ, ние демонстрираме отказ от това да мислим за себе си от гледна точка на бъдещето.
  Този отказ означава постоянно ровене в миналото – какви велики сме били или какви роби сме били. Няма как да има общество, когато то се държи като тълпа екзалтирани или изпаднали в песимизъм обременени от комплекси същества, гледащи единствено назад и черпещи от миналото си оправдание за настоящето или омраза за него.
  Трето, ние демонстрираме отказ от това да анализираме нашите обективни преимущества и обективни недостатъци, а също така причините, довели ни до тази посткатастрофична ситуация (а в България катастрофата се е състояла) и възможните изходи от нея.
  Не е общество сборът от стратегически слепи индивиди, които не искат да познават себе си, не желаят да разсъждават за себе си, не са съгласни да разберат истините за себе си.
  Четвърто, ние демонстрираме отказ от това да се грижим да има България.
  Грижата да има България не е патриотарско бъхтане в гърдите и фалшиво, но екзалтирано пеене на националния химн.
  Грижата да има България е в това да създаваш условия и да даваш гаранции нея да я има – т.е. да поверяваш управлението й на грамотни хора, а не на всякакви интелектуални недоразумения, ментални непълноценности, зле образовани кариеристи, меркантилни корупционери и нравствени (с извинение!) изроди!
  Никога няма да осъзная как при толкова светли млади хора повсеместно се внедрява във властта отровен боклук, който пречи дори на свестните хора там…
  Грижа за България не е да роптаеш в свити шепи и на кухнята срещу неправдите, а да правиш всичко възможно в страната (а не на Запад – казвам на Запад, защото по-малко от 1% отива в източно-евразийска посока) да имат шанс честните и почтените, кадърните и талантливите, всеотдайните и трудолюбивите, знаещите и можещите.
  Грижа за България е не да избиваш комплекси и завиждаш на успелите, а да си знаеш мястото, да приемаш, че обущарят обсъжда майсторски нарисувания портрет до обувките.
  Нямам нищо против обущарите, но не ще прокопса държава, в които кундурджии с образование до отделенията определят как да се облича и издокарва страната, как да се носи естетично и в крак с модата и съвременния вкус, как да има образ, визия, а също така кауза и мисия.
  
  Е, смятам, че имам право да твърдя, че сива маса населяващи нашата територия, които като псевдоцяло демонстрират тези четири отказа, си едно болно „общество“ – болно от остри дефицити на жизненост и енергия, болно от шизофренични раздвоения между „бяхме“ и „сме“, болно от асоциални патологии, болни от неподвижност и неразвитие.
  И този тежко болен обществен организъм в много голяма степен прилича на тежко болен човешки организъм.
  Тази прилика означава, че в тежко болния обществен организъм ние можем да наблюдаваме (по аналогия) сходни тенденции и процеси като в тежко болния човешки организъм. А именно:
  - страх, неистов страх от болестта, страх от самия страх от болестта;
  - паника, обезсърчаване, униние, отчайване, загуба на вяра във и надежда за оцеляването;
  - парализиращо и озлобяващо самосъжаление и изживяване като жертва на външни сили, на несправедливо наказание;
  - търсене на всевъзможни, измислени, непроверени, абсурдни лекове, със сляпата надежда, че току виж помогнали;
  - изключване на иначе присъщи на организма и ключови функции, в името на съхраняването и удължаването на съществуването на органи, които имат контрол над организма;
   [За да бъда тук разбран, ще приведа следния пример:
  При спрялата да расте и капсулираща се структура, в системата все по-трудно се намират вътрешни депа, от които системата да черпи енергия – тя ги е разградила едно по едно. Точно както организмът, като започне да отслабва (или когато човекът иска да отслабне, в смисъл да се втали), първо консумира (стопява) депата, в които се е свръхзапасил (с тлъстини), но когато „изяде“ тези депа, организмът посяга на свои съставляващи и конструктивни елементи, които определя за по-малко критични за съществуването си – например решава, че най-важни са му мозъкът и сърцето и за да има енергия за тях, започва да разгражда мускули и други вътрешни органи. Оттук е една крачка до това да си представим лежащия в будна кома – сравнение, доста близко до сегашното състояние на нашето общество.]
  - затихване на всички жизнени функции, постепенно парализиране на волята за живот и понякога – самоубийство, породено нерядко от ужаса от смъртта…
  
  Разбира се, понеже моят приятел многократно ме помоли да пиша малко по-оптимистично, аз искам да завърша този свой текст с нещо наистина оптимистично.
  След като мисълта ми ме водеше към разбирането, че в голяма степен може да се направи аналогия между тежко болния обществен организъм и тежко болния човешки организъм, то няма как да не се досетим за следното – медицината е отишла много напред в лечението на тежко болния човешки организъм. Проведената аналогия ни подсказва, че много от предписваните лекарства и лечения за тежко болния човешки организъм могат да се пренесат по смисъл и върху тежко болния обществен организъм.
  За да се направи това е нужно да се направи точна, пък било то и безмилостна и безпощадна диагноза на самата болест, на нейните дълбоки причини. След това да се атакува тази болест със съвременни технологии, с адекватен инструментариум, със съвременни терапии и лекарства.
  Не с аспирин, не с чукче за почукване по коляното и слушалка за преслушване на белия дроб, а с качествено нови лекарства, с магнитни резонанси, рентгени, мамографи, скенери, лазери и др. – с това, с което разполагат модерните, успешни, развиващи се и проспериращи държави.
  Ако се налага, трябва да се извърши и тежка операция. А ако сме стигнали дотам – и отвратителна, но даваща шанс химиотерапия, след която ще ни се гади и повръща, но мъченията и мъките са част от шанса да оцелеем и да хванем влака за съвременните общества.
  Все пак обществото е по-жизнено от индивида – то може да оцелее дори когато почти всичко е загубено. Защото за разлика от отделния индивид, при обществото докато всичко не е окончателно загубено, още нищо не е загубено окончателно.
  
  19.06.2015 г.