Каквото и да каже човек, то се размива във всеобщата обърканост на хаоса и анархията, заливащи страната, във всеобщия цинизъм, в отстранения с безкръвна операция инстинкт за самосъхранение.
  Всеки изпищява само когато го заболи него лично. Всеки започва да псува, когато загуби нещо лично. Всеки роптае само когато лично му бръкнат в здравето или в джоба.
  А за на принципа „едно си баба знае, едно си бае“, пиша ли пиша на сайта и във Фейсбук да се опитаме да видим дълбоките причини за болестта, от която съхне, вехне, крее и линее България.
  България е във фаза на развитие на болестта (вж. тук и на моя сайт вчерашния ми текст за аналогията между обществения и човешкия организъм), когато започват да спират дейността си и да умират цели системи, структури, органи, функции.
  България е във фаза на постепенно изпадане в будна кома (не знам дали сте виждали човек в будна кома, ужас!), при която от нея се отделят, отпадат все същности и присъщности, без които доскоро сме смятали, че не можем, че те са част от държавата, обществото, народа, хората.
  България е във фаза, при която тече вътрешно самоизтребление между прослойки, интереси, общности, които разглеждат съществуването в рамките на страната като война, като „кой кого“, „всеки срещу всеки“, „или-или“.
  В умните и жизнени социални системи когато, образно казано, им намалят пицата, всички съставящи ги елементи се обединяват, за да дадат отпор и да направят пицата отново по-голяма. Тези съставящи ги елементи много добре съзнават, че трябва да си сътрудничат, че е нужен реципрочен алтруизъм, че отношенията им са „силата Ние“ (We Power), „заедно и съвместно“, „и-и“.
  В глупавите и обречени на агония, будна кома и бавна смърт социални системи, когато, образно казано, им намалят пицата, започва именно борбата на самоизтребление, на яростна битка за преразпределение на орязаната пица.
  Ето това се е случило вече в България – тече процесът на взаимното изтребление, на Кой кого, на всеки срещу всеки.
  При този процес едни изяждат други или ги гледат как загиват. Радват се, когато някой загива – един конкурент по-малко, като умре той, тогава от все по-малката пица все пак за нас ще остане поне с малко повече.
  Ето това се случва в България. И трябва да го кажа, нищо, че ще ме обвинят в песимизъм.
  Нека се огледаме – това е джунгла, това е най-неестественото естествено състояние по Томас Хобс – състояние на „война на всички против всички” (bellum omnium contra omnes), при което „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“.
  Би трябвало да прогледнем. Но нямаме време. Защото тече кръвожадната битка Всеки срещу всеки, Кой кого, Или-Или…
  А отгоре на всичко сме заети със злорадстване срещу губещите, смазаните, изядените, изхвърлените от тази кръвожадна битка.
  Злорадстват свързващите двата края срещу падналите на социалното дъно, левскарите срещу цесекарите, столичани срещу техните съселяни из страната, още здравите срещу вече болните, гражданите срещу поданиците, българите срещу циганите…
  И никой не иска да осъзнае, че като бъдат унищожени, елиминирани, дисквалифицирани падналите на социалното дъно, цесекарите, съселяните на столичани из страната, вече болните, поданиците, циганите, то тогава иде ред на сега злорадстващите по техен адрес.
  Защото Всеки срещу всеки, Кой кого, Или-Или е като змията, поглъщаща себе си от опашката. Идва един момент, когато тя цялата е погълнала себе си. И жалостиво се търси, но не може да се намери.
  
  20.06.2015 г.