Някога, някога, толкова някога, колкото 25 лета, аз също държах пламенни рачи на 30 км от София, убеждавах, агитирах, пробуждах, доказвах.   Колко успях се вижда и е безпощадно ясно.
  Но тогава един голям български художник, мой съгражданин (онзи ден видях негови картини в т.нар. Български Лувър) ми каза: Не се пАли, не се опитвай да им кажеш, че е по-хубаво да са свободни; остави ги да им се случи всичко онова, за което искат да гласуват! На българина му идва акълът само като си набута физиономията в л…ната!
  Ама аз – не, та не…
  
  Но оттогава винаги съм си мислил – само да можеше наистина да им се случи на опонентите ми това, което подкрепят, за което се запъват, което отстояват!
  Е, един път им се случи, случи ни се на всички ни, впрочем. Те получиха, а заедно с тях и ние всички финансовия колапс при Жан Виденов. Нищо лично за Жан Виденов, оказал се неточния човек на неточното място в неточното време.
  Особено сега, когато отдавна съм и по своя личен избор извън политиката (от 21 години не съм депутат, от 13 години не се занимавам с партии, от 9 години не съм в никакви политически институции), а също съм в свирепо малцинство сравнение с огромното мнозинство у нас, което ми причинява нови и нови управления, кое от кое по-безпътно и разпътно, често си мисля все същото – ако може да ни се случи това, което като общество (чрез огромното мнозинство) си пожелаваме; ако може поне за няколко месеца да сме извън Европа, оставени на произвола на съдбата тук на Балканите, с наместници на Путин и без някой поне частично да дисциплинира корупционерите, магистратите, олигарсите и мутрите; ако би могло поне няколко месеца да е джунглата, към която а-ха да се устремим, ако не сме вкарани поне в някои норми и стандарти… Даже ако може поне за няколко месеца да има власт на една партия, която иска да ни направи еднакви, да ни разрешава какво да мислим, да ни казва кое е правилно и неправилно, да ни позволява или не да пътуваме по света, да ни дава тапии с право за по 21 час интернет, 30 минути скайп и по 10 есемеса на месец. И чиито репресивни структури сурово ни наказват, ако не правим това, което ни казват да правим.
  Така си казвам и мисля, с надеждата, че това, което като общество (чрез огромното мнозинство в него) си пожелаваме, без да съзнаваме дори.
  Жалко, че в Историята няма как хем нещо да ни се случи, хем да си вземем решението, гласуването, желанието обратно, защото сме се опарили и ни се е случило това, което си пожелаваме.
  Жалко, но много бих желал да стане за седмица поне това, което възхвалявания и днес от доста мои Фейсбук-приятели Ципрас иска да стане! Ах, ако можеше да се случи неговото! Ако можеше да се види за какво той се бори и както каза един друг мой Фейсбук-приятел – да се види как преялите с евромилиарди гръцки милиардери го използват да им брани интересите, а пък ние си мислим, че той брани интересите на обикновените гърци, които ще го отнесат.
  Как ми се иска Европа, която е разтревожена за случващото се в Гърция (както аз бих се разтревожил, ако съм дал 10 000 лева на съседа, а виждам как той пие и яде, профуква всеки лев на хазарт, разпродава мебелите си и се прави, че не вижда как децата му се дрогират, жена му кръшка, а майка му взема назаем от другите комшийки и обещава, че синът й ще им върне парите още другата седмица) да махне с ръка – било каквото било, можем и без Гърция в еврозоната…
  Прав беше онзи вече починал голям пернишки художник – да оставим народа ни да му се случи всичко, което той не иска да надживее, да надрасне, да отърси от себе си! Наистина – какво се пАлят такива, дето мислят като мен, та те и без това не са повече от 10-12 процента, не стигаме дори до заветните 20% на Вилфредо Парето, които са знак за поне някаква нормалност. Нека да ни се случва каквото има да се случва, да изпиваме чашата докрай, да дадем на лудите да се налудуват. Че така на един крак, половинчато, по метода на пробата и грешката вече не се издържа.
  Като ще е пропадИя, да е, какво само се залъгваме, че още не всичко е загубено!?
  Да пуснем нашите ципрасци, воленовци, патриотари, путинисти, левичари, популисти, демагози - да се набесуват, да се наиграят, да си начешат крастата, да се види какво могат и че нищо не могат. Защото държава се управлява не с гърло и комплекси, а със знаене и можене, не с лъжи и самоизмами, а с държавничество и стратегия, не с взиране в миналото и в пъпа, а с визионерство и инвестиране в бъдещето на страната.
  Пък после, ако е останало още нещо за спасяване от страната, да го спасяваме. Повече не се издържа с това огромно мнозинство, което мрази Европа, мрази демокрацията, мрази свободата, мрази красотата, мрази това, което не може да бъде.
  И най-вече мрази да мисли…
  
  30.06.2015 г.