От години гледам разтревожено как разсъждава огромна част от хората. А по-скоро как вървят превъзбудени като тълпа - лесно манипулируема и поддаваща се на нерядко първосигнални емоции, отнасяща се към жизнено важи принципи и проблеми сякаш е публика на футболен мач и вика за своите независимо дали те играят добре и даже независимо дали играят честно и красиво.
  Така е не само у нас.
  Така е например в Русия и Турция - две държави с донякъде мегаломански геополитически амбиции и управлявани от лидери с много рискова смес на авторитаризъм, популизъм и користна намеса в икономиката; страни, сериозни като армия, полиция, специални служби и репресивни органи, с експанзионистичен първичен инстинкт, до които се намира едва държащата се на повърхността и управлявана през пръсти България.
  Така започва да бъде и в Европа. Даже в Европа…
  
  Ето защо отдавна съм си дал сметка, че и преди, и сега все съм в малцинство, а има случаи, когато съм сред малцината, които мислят различно от т.нар. широки народни маси.
  
  Слаба утеха е, че никога, абсолютно никога в човешката история мнозинството не е било носител на новото и не е било право.
  Винаги в отделни глави са се раждали значимите идеи. Тези носители на новото са били разпъвани на кръст, изгаряни на клада и обезглавявани на гилотината. Но накрая мнозинството е приемало техните идеи.
  Ако нещата се решаваха с мнозинство, ние все още щяхме да смятаме, че Слънцето се върти около Земята и че Земята е плоска.
  Мнозинството е чакало всичко да му се донесе на тепсия и дотогава като правило е било ретроградно и реакционно. А когато някой е управлявал в негово име, неизменно се е стигало до брутално насилие, ужасни концлагери и свирепи чистки и прочиствания.
  
  Мнозинството при демокрацията може да има на своя страна правото, но правото на мнозинството, бе казал някой, не е правота на мнозинството.
  
Не съм само аз така. Доста хора се чувстват по същия начин. Даже в малцинство, ние не сме малко. Работата е, че сме много по-малко от мнозинството и ще ставаме все по-малко.
  
  Лошото е, годините се натрупаха, че живея, ще живея и трябва да живея в страна, в която мнозинството ще казва каква трябва да бъде държавата, кой трябва да я управлява и как трябва да я управлява. Впрочем, то даже няма да казва това, а ще дава карт-бланш, празен чек на онези, които най-лесно го измамят и най-леко му купят гласовете. А аз ще съм безсилен да му повлияя, защото то предпочита да върви с поглед обърнат назад; да вярва в митове и илюзии; да търси вината у другия и при това да му завижда; да се самосъжалява, че е злочесто и нещастно и да се самовъзприема като жертва на вселенски заговори - водено от вечния страх да не би да се случи нещо по-лошо, както и от максимата, че преклонена главица сабя не я сече, затова да би мирно седяло, не би чудо видяло...
  Започвам да се смирявам, че няма никакъв начин нещата да се променят при такова мнозинство и докато мнозинството е такова.
  И затова хора като мен, срещам ги все по-често, се питат - как ще я караме нататък, всичко ли е загубено?
  
  А аз си мисля - то кога ли не сме били по-малко от мнозинството?   Всъщност само веднъж бяхме повече - с 1%, даже тогава част от нас си помислиха, че сме повече макар и с малко, но завинаги.
  Но докато си го мислеха и стана тя каквато стана - пречупиха ни крилете.
  Не, че ние също не бяхме виновни. Виновна е жертвата, че е попаднала в капана, но още по-виновни са онези, които бяха заложили този капан. Само че тогава не ни стигна смелост и мъдрост да постъпим като вълка, който за да се спаси от капана си прегризва лапата.
  Ала това са минали работи.
  Важното е, че днес ние вече сме по-малко, много по-малко и завинаги.
  
  Николай Слатински
  31.03.2014 г.