Някога,
когато смятах, че натрупаните ми знания, книги, контакти, умения в националната сигурност ще бъдат полезни на един млад (по-млад от мен) историк като държавен глава (как го съветвах - всуе! - може да се види от две книги на моя сайт, те се изтеглят безплатно целите),
в президентската администрация имаше трима съветници по външната политика, един по националната отбрана, един по военната сигурност, един по националната сигурност (мойта нелюбима грешка!), но нито един по здравеопазване и по образование. Като за истински социален президент, of course.
Национална сигурност в сградата на президента бе това, с което никой не искаше да се занимава, останалото бе външна политика, международни отношения, екскурзиина държавна светка, маскирани като официални и неофициални посещения и широко отворени очи за екзотични дестинации - напр. при пингвини и коралови рифове.
Затова аз сам си възлагах някои задачи и сам си ги изпълнявах.
Например - хора с увреждания; насилие сред младите; масова продажба на наркотици на децата; онкоболни; роми…
Открих и се срещнах с десетина прекрасни личности с увреждания, как ли не “лобирах” да се вземат някои от тях в администрацията на социалния президент на всички българи, особено едно уникално момиче в количка…
Не, не и не.
Същото беше за десетина невероятни роми. Никой от тях не бе взет и точка!
Един от аргументите ми за хората с увреждания бе, че основен критерий за европейското ниво на обществото е неговото отношение към тези хора.
Нещо повече, тяхното присъствие в екипите повишава ефективността и енергията на всички. Защото може да се тюхкаш и самосъжаляваш, като се отчайваш и изживяваш за жертва, като отпускаш ръце и страдаш как не те пратили, например, на курс по английски, но видиш ли как до теб има светла личност, свита на ер голям в количка, с болежки и болести, но не унива, усмихва се, радва се на чуждите успехи, самонадгражда се и е готова на всеки да подаде ръка, някак е свинство да хленчиш и ореваваш света и човечеството…
Но, уви, президентът и цялото му самодоволно войнство бяха над тези неща. А един от тях ми каза - всеки от “тези” се разплаща за греховете си в някой предишен живот!
Защо пиша пък точно днес и сега за това?
Защото имах среща с украински приятели от 50 години поне, на които мъничко помогнах да се спасят от бомбите (само красивата им котка още си е все така - наплашена).
Когато някой край мен или самият аз започнем да се вайкаме колко е труден и дори безнадежден животът у нас, то трябва само за миг да си представим какво е да си украинец днес - там, при други мои приятели от 50 години, и тук, като днешните ми приятели.
На 65-70 години да ти разрушат дома, да ти ранят и дори убият близки роднини или приятели, да се пръснат твоите деца и внуци по света, да им привършват масово парите, да не знаеш кой от младите къде ще учи и ще учи ли въобще, да имаш задължителните (поне) болести на възрастта, да ти подвикнат все по-често у нас Украинци, омитайте се оттук! Да следиш в потрес как България си избира озлобени антиукраински премиер и президент…
Но…
Но да не униваш, да не си черноглед, да се радваш на остатъка живот, да не казваш една лоша дума за България!!!!
Украинците като цяло ни показват на нас българите в България, че човекът може да си остане човек дори при нечовешки условия.
Поне за това си струва да сме им благодарни.
02.11.2026 г.