17 април, Вирусът: Ден 42

865 официално установени заразени.

Нарастването:
29 19 12 18 23 33 37
25 18 25 33 37 28 21
24 21 16 30 13 14 21
7 19 40 48 42 40

Това е положението. И засега ще бъде все така и още по.
Повече тестове – повече установени заразени. И повече действително заразени – повече установени заразени.
Каквото можеше да се каже (включително и от мен) – каза се.
Вчера, правейки своите коментари, бях написал какво казва моята отново най-близка до истината втора траектория за 17 април. Но като изписах 875 официално заразени, казах си – не, твърде много са. Я да си спестя назоваването на тази „прогноза“. Все пак скок от 825 на 875 звучи стряскащо – с цели 50. Макар че след няколко дни на 40 плюс установени нови заразени на ден, следва (е, по моя модел) преминаване към 50 плюс установени нови заразени на ден.
Да повторя за 17 април:
865 официално установени, починали 41.
Прогнози на моята втора траектория (по-лошата от сравнително добрите и, както се вижда, слава Богу, по-лоша и от официалната статистика):
875 официално заразени 875, починали 41, всичко заразени 3449;

Моите коментари:
Първо, колкото и властта да се гордее със своевременно въвежданите мерки, факт е, че тя, властта е ре-активна. Нейната ре-активност се изразява в тичане след събитията и обясняване на това, което се случва. Властта трябва да е една крачка преди събитията и да минимизира негативните ефекти от това, което може да се случи.
Така властта е нещо като медици, без да разбира от медицина;
тя е нещо като икономисти, без да е наясно как да изпреварва с икономическите си мерки кризата;
тя е нещо като финансисти, но понеже 10 години е усвоявала евро- и публични финанси, т.е. основно ги е харчила, вместо да ги превръща в инвестиции за по-доброто на държавата, обществото и гражданите, властта продължава с все същото мислене – даване на калпак, харчене, вместо да има кризисна стратегия за инвестиране на огромния ресурс за по-доброто на държавата, обществото и гражданите;
властта е нещо като психотерапевти, без да си има и най-малкото понятие от психотерапия, защото психотерапията помага на хората да се адаптират към реалността, а властта 10 години напротив – натикваше хората в паралелна, фейк-, измислена реалност, в която всичко цъфти и връзва, а в пандемичната криза няма как да правиш това, защото имаш челен сблъсък със сурова и трудна за адаптиране реалност. С две думи, властта с липсата на стратегия, идеи, програма и конкретни мерки за втория етап на кризата (не постепенното увечилаване на заразените, а тяхното бързо, „геометрично“ нарастване) е напът да се окаже главният проблем на България – проблем, който може да прерасне в беда.

Второ, гетата поемат по пътя на пламването на заразата. Тук забавянето на реактивните действия на властта вече се оказва бумеранг, който може да фрасне България по челото. Аз в дните преди 8 март (когато се появиха първите заразени), говорих за китайския вирус като за рисковизиран проблем.
Рисковизираният проблем не е като риск-проблема, като риска. Рисъкт си има своя, така да се каже, уязвимост, търси я и като я намери, се шмугва през нея и започва да разтърсва системата. И обратното – всяка уязвимост в системата си търси своя риск, зове го – ела, мой риск!, ела, влез през мен и започни да разтърсваш системата, която нехаеше за мен! А рисковизираният проблем е, както казват в Пернишко, друга бира. Той може да се шмугне през всяка една уязвимост. И вмъквайки се през нея, той я превръща в рисковизирана уязвимост – през нея вече може да се вмъкне в системата всеки един друг риск. Заедно с това има рисковизирана уязвимост – тя е тази, през която може да се вмъкне и да започне да разяжда системата не само рисковизираният ѝ проблем, но и всеки друг риск.
Рисковизираният проблем корона-висурс може и не само може, а го прави – нахлува в системата през всяка нейна уязвимост. И като нахлуе през тази уязвимост, той я превръща в рисковизирана уязвимост, те.е такава, през която може да пробие всеки друг риск.
А заедно с това гетата са вече съществуваща от години рисковизирана уязвимост – не просто уязвимост, а рисковизирана уязвимост. През нея нахлува не само рисковизираният проблем корона-вирус, но вече може да нахлуе през нея и всеки един друг риск, например за етнтическия конфликт, за бунта на маргиналите, за гражданското неподчинение на цели територии (сиви зони), за пробива във финансовата мрежа от социални защити и др.

Трето, В добре интегрираната система при криза нейните подсистеми усилват своето взаимодействие. Всъщност по това се познава дали една система е добре интегрирана. В нормална ситуация добрата интегрираност на системата не е чак пък толкова важна и забележима. В нормалната ситуация и баба знае да управялва системата. Ненапразно при Виденов рухнахме за нула време – защото неговото правителство и седящите на масата му жадни за разпарчетосване на страната интереси, понижиха рязко нивото на интегрираност на държавата-система (и без това понижено в условията на Прехода и пагубните действия на Беровото правителство). И ненапразно ББ безметежно властваше 10 години – в условията на членство в ЕС външните дисциплиниращи мерки и еврофондовете, изсипващи се върху България поддържаха приличен интегритет на държавата-система, ситуацията бе по принцип нормална, а в нормална сиуация и баба знае, дори и ББ умее да управлява.
Друг е въпросът при криза. Тук недостатъчната интегрираност веднага се проявява. Вижда се колко негативен е ефектът от 10-годишната безпределна власт на ББ, при която интегритетът на държавата-система се поддържаше главно с външи дисциплиниращи мерки и външни финансови ресурси. Това бе в определена степен изкуствено дишане за интегритета на държавата-система. Ето защо днес, при криза, нашата държава започва да се държи като лошо интегрирана система – това е неизбежно, защото тя е отвикнала да поддържа интегритета си съзнателно, като своя цел – не просто чрез интегритет да се консолидира, но и в резултат на своето действие, на своите дейности, да произвежда интегритет и да го вгражда в своята кохезия, да го превръща в слепващо за социума благо.
Именно поради това различни подсистеми на държавата действат всяка на своя глава, понякога не само едната без да знае какво правят другите, но и да не се интересува те какво правят. Не се чувства в необходимата степен сплотеността и солидарността на отделните системи, едни се опитват да надхитрят другите и да придърпат повече ресурс за себе си, други, като здравеопазването, изнемогват от недостатъчно ресурси и недостатъчно зачитане на труда им, включително чрез разпасаност и безхаберие на част от народа; трети изобщо не се съобразяват (или почти никак не се съобразяват) със солидарността в усилията на държавата, обществото и гражданите, както е православната ни църква, която за няколко десетилетия пасивност и печалбарство е загубила безусловните си рефлекси да е съпричастна с бедите, аномиите и анемиите на хората.

Четвърто, заедно с други книги, аз чета удивителната книга на Дейвид Крисчън „Произход на всичко. От големия взрив до далечното бъдеще“.
Там прочетох следното:
„По-сложните неща трябва да намерят и управляват по-големи и по-сложни потоци свободна енергия. Нищо чудно, че е по-трудно да се направят и поддържат по-сложни неща.“
Няма да продължавам цитата. Идеята е, че колкото едно нещо е по-сложно, то изисква повече енергия за ефективното му управление. Заедно с това то изисква и повече информация за неговото описание и за комуникацията между неговите подсистеми (системни елементи). А понеже сложността върви с повече и по-комплексна подреденост, с по-динамичен и взаимнозависим ред (между подсистемите), то като произвежда повече ред (подреденост) като самоорганизиращо се взаимодействие между подсистемите (елементите), то това означава, че системата черпи от външната среда отрицателна ентропия (негентропия).
Ако ентропията е безпорядък, да го кажем по-ясно и по-повърхностно, то негентропията е ред. Значи сложната система, управлявана ефективно, внася ред от външната среда и „изхвърля“ в нея своя безпорядък.
И така – сложната система трябва да произвежда повече енергия и съответно да се поддържа в ефективно състояние с повече енергия. Тя се нуждае от по-комплексна и по-пълна информация, от по-интензивно и по-съдържателно комуникиране между нейните елементи (подсистеми), тя черпи отвън ред и го инвестира в собствения си ред, издига го на по-високо ниво.
Това е от Голямата наука. Но ако си погледнем държавата, то какво бе през последните десетина години – постоянно опростяване (и изпростяване) на изказа, на действията на властта, на отношенията между социалните подсистеми, стои един човек и решава проблемите по телефона или с личното си явяване; спада професионализмът, защото изглежда, че да управляваш никак не е трудно и не се изискват много знания и акъл. Министрите са като клавишите на клавиатурата – щракаш по тях с двата пръста и нещата заспиват!
Накратко, ако десетина години можехме да се управляваме като проста и все по-проста система, то кризата извади на дневен ред и със страшна сила последиците от това опростяване (и изпростяване) на функционирането на държавата.
А държавата не е прост механизъм, който може да се управлява по прост начин и с прости похвати. Тя е сложен механизъм за производство на сигурност – за нея самата, за обществото и гражданите.
Да подчертая отново – държавата е сложен механизъм, сложна система. А сложната система, казах вече, изисква много повече енергия, за да се поддържа в оптимално функциониращо състояние. Тя изисква много повече информационна ( по-точно – когнитивна, познавателна, интелектуална и интелигентна) пълнота и смисленост. Тя трябва да е отворена за привнасяне на ред (негентропия) отвън – да е адаптивна и абсорбираща система – по отношение на добрите практики, на добрите подходи, на добрите модели, на добрите стратегии за управление.
Логиката е точно обратната – колкото по-ефективно се управлява сложната система (държавата), толкова по-просто изглежда това – как тя се управлява в ситуация на криза, защото държавата е готова да се бори с кризата и знае как да минимизира ефектите от нея. При нас бе обратното – колкото по-просто се управляваше кекавата ни и разхлабена почти-система (държавата) толкова по-сложно става нейното управление в състояние на криза, защото държавата не знае какво да прави с кризата и се лута по метода проба-грешка-пак проба-пак грешка – та дано налучка правилните ходове или поне да избегне погрешните действия.
  
  
  
  
  
Чета в медиите - почти цялото неврологично отделение на болницата във Видин е заразено от корона-вируса. Шефът е на командно дишане, а има, както се казва напоследък, съпътстващи заболявания.

[Има нещо абсурдно и дори перверзно, когато казват - почина от вируса даден човек, ама има и съпътстващи заболявания;
едва ли не демек, той и без това си е бил пътник;
сякаш огромното мнозинство от нас няма съпътстващи заболявания;
то днес - може да се кажа и така - да си българин в България е съпътстващо заболяване...
съпътстващите заболявания ми звучат като съпътстващи загуби, collateral damage - сиреч искахме да утрЕпаме двама-трима войници на врага и без да искаме изтрепАхме 20-30 невинни хора, сори бате, ама така е по време на война!]

Писах вече нееднократно - лекарите са героите на Българи!
Но също така цитирах мой приятел, който казва:
Кога ще живеем в държава, която няма да има нужда от герои - от подобен род герои - тръгващи на заколение заради общото благо и поради общата глупост?
  
  18.04.2020 г.