Зверското убийство в Русе ни даде - на толкова жестока цена - да се огледаме в огледалото на сегашното състояние на нашата страна.
  И ние се огледахме - власт, гражданско общество, отделни индивиди.
  Това, което ни показа огледалото - макар в различна степен - не е никак естетично и ние всички имаме повод за огромна тревога, нуждаем се от опомняне и освестяване.
  
  -- Властта, при това да не забравяме, властта в една смятаща себе си за демократична страна, оголи своя образ като че паднаха маските ѝ:
  Първо, тя наруши Първата демократична заповед - в демокрацията властта никога не идентифицира себе си с Държавата! Това е тежко поражение за демокрацията ни, то сякаш изпразва от съдържание целия Преход - за какво бе всичко, ако ще се връщаме 30 години назад - преди да започне всичкото това, заради което толкова много претърпяхме и изтърпяхме...
  Второ, властта показа, че не разбира самата същност на демокрацията. В този смисъл хората на първите места във властта не могат да бъдат характеризирани като демократи, доколкото да си демократ означава съзнателно отношение и дълбоко разбиране на ценностите на демокрацията.
  Това някак можеше да се преглътне, докато Европа, ЕС ни дисциплинираше и всички лидери и държави в нея бяха продемократични, но сега демокрацията в Европа е в криза в някои държави, където на власт са яростни популисти и прикрити (засега) авторитаристи, затова възелът на контрола е силно разхлабен, през пръсти; късогледият и изпитващ остра нужда от лидери подход е все по-слабо искрен, все по-двойно стандартен и тясно партиен, затова пълното неразбиране на демократичните ценности, норми, стандарти, на самото функциониране на демократичното общество у първите ни лица във властта вече е риск дори за националната сигурност - като национална сигурност на една демократична държава.
  
  -- Гражданското общество също допусна две сериозни грешки.
  Първо, то този път в най-откровена степен видя само онова, което отговаряше на неговите интереси и очаквания, а това можеше да не се окаже обективната истина. Да, гражданското общество е омерзено напоследък от разлагащата се ситуация в страната и набиращите сила уродливи процеси. Да, неговото обяснение за случилото се имаше своя логика, произтичаща от постоянното погазване на свободата на мисълта и словото у нас. Но за да има доверие в него от цялото общество, гражданското общество не трябва да говори и критикува по принцип, а принципно. То носи отговорност за демокрацията в България, то е единственото, което отстоява днес тази демокрация и затова трябва да бъде на нивото на своята отговорност, на своята мисия.
  Второ, гражданското общество остава в капана на онова, което аз отдавна наричам главен проблем - Днес не се знае колко много, трябва да бъде едно много.
  Колко много да сме демократи, че да сме демократи, но не фанатици? Колко много да сме либерални, че да сме либерални, но не екстремисти? Колко много да сме толерантни, че да сме толерантни, но не слепци за истините? Колко много да сме европейци, за да сме европейци, но не абстрактни граждани на Европа?
  Гражданското ни общество смята, че една ценност е или ценност, или не е ценност. Или си демократ, или не си. Или си либерален, или не си. Или си толерантен, или не си. Или си европеец, или не си.
  И попада в капана на реалността.
  Тези ценности трябва да са наистина в много голяма степен, но не в крайна степен. Те са като лекарството - донякъде те са лекарство, над тази доза са отрова. Те са абсолютни само ако се споделят от всички (както е абсолютна ценност любовта към Майката, към Детето), но когато срещу тях са техни фундаменталисти, грозни популисти, безотговорни патрЕоти, крайни шовинисти, мерзки хитреци и нагаждачи, фанатични врагове, тези ценности се превръщат в уязвимости, а през тези уязвимостти нахлуват бедите ни.
  
  -- Отделните индивиди също допуснаха две грешки.
  Първо, те отново се строиха в два лагера, на про- и анти-, на фили- и фоби, на горе! и долу! на защитници и нападатели. Осъзнатият индивид има собствена глава и собствени принципи, иначе неизбежно попада в стадото - на белите или на черните овци, а това са все пак стада, макар и скупчени около противоположни ценности. Пример с мен - когато бе Косово, аз стоях върху своите ценности и принципи и тогава десните ме разкъсваха; когато бе Крим, пак стоях на своите ценности и принципи и тогава левите ме разкъсваха. Значи и за десни, и за леви не е важно какво е извършено, не е съществено, че е нарушено международното право, а е важно дали това е направено от нашите или чуждите кучи синове...
  Второ, отделните индивиди не разбраха, че в света на мрежовото общество вече всеки глас има своя стойност, брои се, чува се, значи нещо. Затова говоренето в мрежите не е като говоренето в кухните и сред родата. Отделният индивид вече също носи отговорност за това, което говори, той и без да е гражданин е част от гражданството, затова не може да си изхвърли мнението под претекст, че има право да си каже мнението - мнението не е първосигналната реакция вече; днес е мрежовото общество - затова в това общество дори личното мнение трябва да бъде премислено, трябва да бъде осмислено, трябва да бъде осъзнато, трябва да се опита да е компетентно. По ключови въпроси вече не може да си като публика на мач - воден от клубни пристрастия заслепено да викаш Има дузпа! Няма дузпа!
  Днес всеки обикновен индивид, излязъл с мнение в мрежата носи отговорност пред съвестта си и обществото за "изокването", защото ако постъпва първосигнално, през своите комплекси и омрази, слабости и недоволства, той може да налее вода, мръсна вода в мелниците на политиците или опозицията им. Трябва да се пробудим и да осъзнаем, че мрежуването изисква от нас друго отношение към личната отговорност, качествено ново поведение, друго ниво на гражданско поведение, далеч по-високи критерии към това, което искаме да кажем.
  
  Разбира се, вините на властта, гражданското общество и отделните индивиди са различни в това, че покрай жестокото убийство всички се изложихме заедно и поотделно. Но макар вините да се различни и колкото по-нагоре в държавата, толкова по-големи, не можем да не си признаем, че имахме жесток повод да си дадем сметка, че нашето общество е много болно. И това би трябвало да ни говори нещо. А ние сме длъжни да го чуем, а не да токуваме като глухари в любовен период. Глухари - защото са глухи. Даже нещо повече - все по-глухи, почти напълно оглушали.
  
  12.10.2018 г.