За всяка социална система (човек, група от хора, организация, общност и общество, всъщност за практически всички сложни и самоорганизиращи се системи, които са устойчиви и способни да оцеляват и да се развиват) са присъщи осем базисни функции.
  Видният американски социолог Толкът Парсънс (Talcott Parsons, 1902–1979) посочва най-напред 4 от тези базисни функции:
  Адаптация,
  Целепостигане (постигане на целите),
  Интеграция и
  Запазване (поддържане) на латентни модели
  Те са всеобщо известни със знаменитата абревиатура AGIL.
  По-късно Парсънс добавя още две функции:
  Целеполагане (поставяне на цели) и
  Капацитет за обучаване.
  Оказва се, че и те не изчерпват всички функции на системата от гледна точка на нейните пасивни и активни функции и нейните отношения с външната среда, елементите й, самата нея и смисъла на съществуването й.
  Това налага към тези 6 функции да бъдат добавени още две:
  Абсорбция и
  Отхвърляне,
  защото те са от същото ниво на значимост както другите шест и без тях описанието на сложните, самоорганизиращи се системи не би било пълно.
  
  Защо пиша това?
  За да посоча, че заедно с останалите 7 жизнено важни функции на всяка социална система, а значи и на всяко общество,
  ключова роля играе функцията
  Запазване (поддържане) на латентни модели (latent pattern maintenance) –
  това е способността на системата да възпроизвежда непрекъснато и така да съхранява определени същностни модели (образци), като по този начин се поддържат нейната структура и идентичност.
  
  С други думи, в своето развитие всяка система се нуждае от непрекъснато поддържане на определени модели (образци), които да й позволяват да знае, че в своето развитие това си остава тя, че не се е променила до степен, да изневери на себе си, „да не може да се познае“.
  При развитието на една социална система не може да се променя всичко!   Трябва промяната да протича така, че системата да се саморазпознава, да осъзнава, че въпреки и поради промените, тя си остава самата тя, не е претърпяла необратими количествени и непоправими качествени промени, които са я размили и променили до степен на пълна неузнаваемост, до загуба на абсолютна и относителна идентичност, да загуба на самата себе си.
  
  Има такава зависимост:
  Колкото повече една система е жизнена, способна на развитие, целеустремена, мотивирана да има бъдеще, толкова повече тези латентни модели, тези патерни, които тя запазва и поддържа в променянето си, са по-близки до настоящето, до реалността.
  Така и аз – непрекъснато развивам (все още и все така) знанията си в Науката за сигурността, но трябва днес да знам, че в основното, в главното, оставам в рамките на моделите и подходите от вчера. Не – в рамките на моделите и подходите отпреди 20 години, когато съм имал и по-малко, и по-плитки, и коренно по-различни от днешните разбирания в Науката за сигурността.
  И обратно:
  Колкото по-стагнираща, склеротизираща, остаряваща, страдаща от деменции (структурни и функционални) е една социална система, толкова повече тя се обръща към много отдалечени във времето, принадлежащи на отдавна отминалото минало образци (форми, патерни, нагласи, идентификационни маркери).
  Така възрастните хора не помнят какво е било преди седмица, но си спомнят какво е било преди 70 години (една моя над 80-годишна роднина като дойде Благовец, винаги разказва как много, много отдавна, майка им ги е карала да обикалят къщата и да викат Бягайте змии и гущери, утре е Благовец!; но не си спомня дали се е било родило правнучето й в чужбина, когато тя е ходила там на гости, а е ходила там на гости преди 2 години именно за да си види правнучето).
  И по същия начин възрастни жени в кварталния супермаркет, изведнъж започват да се държат сякаш са отново в гладните години на 50-те, когато с едно парче месо са готвили по три яденета, та затова издебват децата си и бързо купуват най-евтинкото сиренце, най-евтинкото масълце, най-евтинкият хлебец, макар че днес изобщо не им се налага да купуват най-евтини храни за ядене, защото децата им са насреща).
  
  Ето това е характерно за всяка социална система:
  Ако е мотивирана да се бори за бъдещето си и да има бъдеще, тя поддържа постоянни образци, форми, модели, подходи, които са част от днешната й реалност, максимум са от вчера, за да може утре да свери развитието си с тях и да знае, че е тя, че не си е изневерила, че прави правилните неща по правилен начин, че може да стратегира и прогнозира, защото много от процесите утре имат корени в днешния ден, започнали се днес да текат и да набират сили.
  А колкото повече една система се е консервирала, отдала се е на пасивно съзерцание на реалността, започнала е да склеротизира и да деградира, останала е без жажда за оцеляване и без воля за промяна, толкова повече тя се връща към спомени, ритуали, рефлекси и инстинкти от много далечното минало, от етнографията и музейността, от миналото, отминалото и заминалото… Тя само чрез тях се саморазпознава, само благодарение на тях се чувства жива, само поради тях се утешава, че е същата, само в името на тях е готова да прави нещо, за да си мисли, че не се е предала и че е загрижена за себе си.
  
  Аз не натрапвам своята гледна точка. Просто давам още един окуляр, още един конструиращ смисъла инструмент, още един обяснителен механизъм, още един поглед върху битието и съзнанието на обществото ни.
  За да стане ясно защо не ме радва газенето на Бъбрека, докато бъбреците на нашия социален организъм отказват да работят и той прежълтява, подува се, става все по-анемичен и мисли само едно – за поредната патриотарска, националистическа хемодиализа, която изкуствено ще продължи дните му…
  
  12.08.2018 г.