1.
  Тръгнал съм към структури във и около кварталната ни, ако може така да се каже, Община. Те започват работа в различно време, явно не са помислили за хората, заради които съществуват. Нужната ми банка отваря в 8.00, отделът на Общината, където имам работа - в 8.30, а местният НАП, дето отгоре на всичко също е в сградата на Общината - 9.00! И ако редът на задачите ми е точно обратен, можете да си представите колко време ще изгубя! Толкова ли е било трудно да се изравнят началата на работните времена!? Но както казва мой приятел: Много искаш като искаш!
  По пътя за Общината наблюдавам един мъж към 70-те. Върви по алеите попрегърбен, ръце отзад на кръста, в тях държи кучешка верижка с каишка. Така се получава, че го следвам неволно поне десетина минути. Не виждам, обаче, никакво куче...   Казвам му:
  - Добро утро! Да не се е изгубило кучето?
  - Не, не е. И то ми умря... Пробвах после при разходките да си говоря мислено с него, но не се получаваше! А бях свикнал - ходя си, то си тича наоколо, а аз нещо си му говоря наум. Няма смисъл на глас. Ние и без думи се разбирахме с него! Започнах да се измъчвам - дума не мога да му обеля откакто почина. И се сетих една сутрин! Взех му това (показва верижката с каишката). Така разговорът ни отново потръгна! Минавам по нашите места, думам му мислено, то ми отговаря. И все едно отново е тук...
  
  
  2.
  На опашката в едно общинско коридорче са точно 23 души. Жега, спарен въздух, мръсно, опашката върви бавно. Нервно е, клечка да драснеш, атмосферата ще пламне от яд. И това са данъкоплатци, от чиито пари се издържат онези, които ги карат да чакат. Аз вече 2 часа и 30 минути не успявам да си реша елементарни административни задачи... За този ден съм си взел отпуск.
  Вече съм писал тук - шефовете със секретарките, сътрудниците и съветниците се ширят в просторни кабинете с климатици, а на "тесните" места броени служители се пържат с напиращите граждани в нечовешки и за едните, и за другите условия.
  Това е формулата "Слатински" за лошата организационна структура:
  Сумата на хората и техните отговорности и задачи е константа.
  Сиреч, колкото повече са отговорностите и задачите, толкова по-малко са хората, ангажирани с тях. И обратно - колкото по-малко са отговорностите и задачите, толкова повече са хората, ангажирани с тях.
  
  
  3.
  Два дни тичам по най-обикновени административин задачи. Минавах през офиси и гишета, салони и кабинети.
  Утре ще продължа. Три дни отпуск за три задачки и половина.
  Ще ви кажа моето мнение за видяното и преживяното:
  Това не е държава! Цари тотална деморализация. Навсякъде е пълно с абсурди и, с извинение, идиотщини.
  Всичко е направено да къса нарвите на хората и да ги тласка към елементарна, но измъчваща себеуважението корупция. Документи, които могат да се видят на монитора, се разнасят из отделите на различните администрации. Издават се с чакане, получават се със забавяне. Служителка вижда на своя компютър, че всичко е наред, но ти казва - в 7-дневен срок ще си получите справката, че всичко е наред. Друга служителка иска да ти влезе в положението, да не те разкарва, но вдига безсилно рамене - не мога, не ми е позволено.
  Това наистина не е държава. Това наиситна не е администрация. Това наистина е тотална деморализация. Някаква чума ходи по нашите политики и чиновничества, отношения и ценности, отговорности и задължения, психики и емоции.   Срещу тази чума никаква евтаназия на помага. Тя се предава чрез всеобща апатия по отношение на случващото се в държавата и се разпространява с масово безразличие към България. Инкубационният й период е нулев. Поразява те и те сразява.   Спасението е само едно - решителни мерки за укрепване на имунната система на държавата и обществото. Отстраняване - и колкото се може по-навреме,- на дълбоките причини за нея, никакво замазване на симптомите и замаскиране на синдромите няма да помогне. Никакво.
  
  
  4.
  Своята книга "That Used to be US" (където US може да е и "ние" и "САЩ"), знаменитите Томас Фрийдман и Майкъл Манделбаум започват с разсъждение как за 8 месеца в Китай построяват огромен Конгресен център за конференции и изложби с разгърната площ от 230 000 кв. м. и гигантски ескалатори във всеки ъгъл, а при тях в Мериленд за същото време не могат да ремонтират един ескалатор в метрото!
  С други думи, накъде вървим, какво дългосрочно съревнование с Китай, какви пет лева, какъв единствен полюс...
  Е, във Фейсбук през няколко месеца показвам една дупка на т.нар. вътрешно околовръстно в ЖК "Люлин" - 6, по което минават ежедневно хиляди, ако не и повече т.нар. МПС.
  И столицата на доскорошното европреЦедателство за повече от 4 години не може да се справи с тази най-обикновена и нищо и никаква дупка. Докато някой ден не стане катастрофа, човешка трагедия...
  За какво говорим, какви пет лева, за каква Европа...
  Размечтал съм се и аз за "Люлин" – 6 - ами те с месеци не могат една движеща се пътека (всъщност даже две - в двете посоки), по която, ако работеше, щяха да минават хиляди, а вероятно и много повече обикновени граждани - в самия център, на станция "Орлов мост", да оправят! Под носа и, с извинение, под задните части на властта...
  Насим Талеб, онзи с черния лебед, издаде поредната си книга "Skin in the Game", демек Кожа в играта, а всъщност - да имаш залог в това, което правиш, т.е. ако го правиш зле, да загубиш, така че да понесеш щети, да си платиш, да те заболи.
  Ето в това е проблемът - властта у нас няма никаква кожа в играта, нищо не рискува, тя винаги печели. Когато тя печели, печели само тя. Когато загуби, не загубва тя, а губим ние, Н.В. Българският народ.
  Ако един властпритежаващ у нас има кожа в това, което прави, има залог, има щети, които може да понесе - материални, морални, съдебни, затворни, той, с извинение, ще си скъса задника да свършва работата си добре, защото от загубата боли, а властта е сладко нещо и не ти се губи.
  Но няма, властпритежаващият у нас няма кожа в играта, няма залог във властването си, няма загуби, няма щети, той по отношение на народа води двойно счетоводство - Ми даде, Му взех...
  Затова не може да се пребори 4 години с една дупка на т.нар. малко околовръстно в ЖК "Люлин" - 6, през която преминават с гръм и потрес хиляди, а може би и повече коли.
З  атова не може с месеци да поправи движещата се пътека под носа и, с извинение, под задните си части, по която биха минавали, ако се движеше, хиляди, а може би и много повече обикновени граждани.
  Затова властпритежаващият първо харизва милиони на олигарсите, а после, пипнат на местопрестъплението, се прави ни на лук ял, ни на лук мирисал, даже се изкарва враг на тези олигарси, нищо че с тях е пил и ял, дарил им е трибуни с румънски имена и е рязал ленти с тях до откат...
  Моята теза е, да я споделя пак тук - българският народ нека казва Кой иска той да го управлява, защото това е негова отговорност - така е при демокрацията, дори тя да е формална и фасадна. Но това не снема от него задължението да се тревожи от въпроса Как го управляват.
  Ами трябва да го управляват с кожа в играта, със залог в управлението.   И ако го управляват зле, да плачат с горчиви съълзи след това, така че и тях да ги боли. даже много повече да ги боли, отколкото ни боли нас, управляваните. Баба Дора знае защо...
  25.07.2018 г.