Стратегия Синергия Сигурност

  25 години на непрекъснат Преход са достатъчно време за по-задълбочено осмисляне и по-съдържателен анализ.
  По принцип 25 години са период, в който едно поколение се реализира и доказва какво може – качва се трудно и през препятствия на сцената, прави там това, на което е способно и после мъчително, със стиснати зъби слиза от нея.
  Вероятно заради това и аз се ровя в свободното си време в литература – спомени, документи, „мемоари“ и просто опити за равносметка – какво се случи и какво не се случи през тези 25 години.
  Понякога споделям някои мисли на сайта си и във Фейсбук.
  Един разговор напоследък ме накара да напиша и тези няколко реда.
  Знам, че Филип Димитров е икона, светец, ангел небесен, идеал за много хора, наричали през годините себе си седесари. Те имат своето право да мислят така…
  Нямам намерение и заради Филип Димитров да се изпокарвам с тях. Не ми се иска да водя дискусии, затова само ще кажа личното си мнение, че той не бе най-удачното ни кадрово решение, най-нужният за Прехода наш избор и бранейки го упорито тогава – Филип, та Филип, единствено Филип и никой друг освен Филип!!, също съкратихме живота на първото СДС и профукахме много от възможностите, с които нас, повечето доста случайни хора, но пробили си като личности сами пътя към голямата политика, ни бе натоварила Историята и ние приклекнахме за наша зла участ и нерядко – за наш срам, под тежестта на тази Мисия.
  А разговорът, който ме накара да напиша тези няколко реда бе свързан с абсолютно изкривената представа на по-млади демократи (не знам защо някои от тях противопоставят революцията на реформите – особено когато се вижда, че днес без революционни реформи ще затънем окончателно в блатото и ще продължим да бъдем по-по-най-последните в Европейския съюз със стремглаво нарастващ брой хора сред народа ни, които дори отричат Европейския съюз и се хващат на уловките на хибридната контра-европейска пропаганда“) – изкривената представа за някои ключови събития в периода 1989 – 1992 г.
  Така например, бях удивен колко неверни са знанията на тези по-млади демократи за протеста на 39-те и гладната ни стачка.
  Сега няма да разсъждавам за този протест и свързаната с него гладна стачка. Ще кажа само, че те вдъхнаха нов живот в самата идея за радикален Преход и смяна на системата. И бяха породени, бяха причинени от бруталния факт, че част от лидерите на СДС се бяха договорили с Луканов и Лилов в момента, в който Великото Народно събрание приеме новата конституция, то да се трансформира в Обикновено Народно събрание и да си доизкара останалите 2.5 години от мандата! Т.е. БСП да има 3/5 от мандатите, да контролира институциите, да трансформира политическата власт на висшата номенклатура и върхушката на ДС в икономическа, така че после чрез овладяната икономическа власт да си възвърне изцяло и задълго политическата власт като демократична по форма и олигархична по съдържание система на управление.
  Тук думата ми е само за един абсолютно сбъркан елемент от паметта за протеста на 39-те и гладната стачка.
  Искам да напомня в интерес на истината и хронологията, че в началото на протеста и стачката Филип Димитров бе много скептичен към нея, мислеше повече за председателския си пост, постоянно увърташе, непрекъснато бягаше по допирателната, гледаше да поддържа топла връзка с онези, които после станаха СДС-център и СДС-либерали, маневрираше, огъваше се, не ни подкрепяше искрено и лично, смяташе не за екстремисти и радикали. Когато обаче протестът и стачката успяха в главното – Великото Народно събрание бе разтурено и се тръгна на избори; когато бе очевидно, че 85% от редовите седесари са на наша страна и ние вървим към изборна победа, която автоматически го правеше нашият безспорен кандидат за премиер, Филип Димитров се втвърди, смени тона и изказа, очите му заблестяха с мисионерски плам, започна да ни надбягва нас, 39-те отдясно, стана много по-железен от повечето от нас, стана, както някой пусна поредната недалновидна метафора – „кинжал“. И накрая напиша своя версия за събитията, като заклейми част от нас, част от 39-те, които върху раменете си го инсталираха на премиерския пост и го браниха до последно. Стенограмите на 36-то Народно събрание, например, доказват, че колкото пъти съм се изказвал там, все е било в пламенна, даже твърде гореща подкрепа за него. И така постъпвахме всички, блажено вярвайки, че всъщност отстояваме синята идея. От която после почти до един бяхме отлъчени. За да претендира Филип Димитров за монопол върху нея през онзи период – период на толкова много големи и оказали се разбити сини надежди. Надеждите бяха разбити, но той излезе от това разбиране целият в бяло – невинен като момина сълза…
  Така бяха нещата с протеста на 39-те и нашата гладна стачка – поне както аз ги виждах. Наистина, това е моята истина. Но понеже тази истина е изстрадана, почувствана с всички мои сетива, държа да я кажа, още повече, че въпросният разговор, повод за тези редове ме убеди, че се е наложила в съзнанието на по-младите демократи коренно различна истина.
  
  22.04.2015 г.