Мой приятел постоянно и добронамерено ми чете лекции за необходимостта да гледам по-оптимистично на нещата, че съм бил песимист. Но...
- От една страна песимистът е реалист, който не вижда поводи за радост на хоризонта.
- От друга страна, по-добре човек да е песимист отколкото оптимист, защото когато всичко се разпада, песимистът казва, че по-лошо от това не може да бъде, докато оптимистът казва - може, може!
- От трета страна, друг приятел се шегува, че изобщо не е песимист, а просто се страхува от бъдещето.
- И от четвърта страна, поставянето на диагнозата не е песимизъм, а обективна констатация.
Помислих си това, когато прочетох, че у нас едни хора са прогонили от къщата им други хора, само защото са различни.
Но не си го помислих само за това. А и защото всъщност какво се случва у нас през последните десетина (добре - петнадесетина, окей - двадесетина) години?
Случва се същото:
Едни хора, решили да си живеят в кочинката, чрез тарикатлъка, при очакванията пак държавата да ги обгрижва, с гласуването си за политически отпадъци, за фиксирани и фокусирани в миналото демагози, за популисти-мошеници и откровени корупционери,
непрекъснато не дават на страната ни да се нормализира, демократизира, европеизира и модернизира
и затова постоянно прогонват от България други хора, само защото са различни, т.е. искат България да бъде нормална, демократична, европейска и модерна държава.
Както казва още един мой приятел: така е при демокрацията - прави са тези, които са повече! И повечето, понеже смятат, че са прави, прогонват останалите само за това, че са различни - в частност от къщата им, а като цяло - от родината им.
И ние, родителите, отглеждаме потенциални емигранти. А на Великден мое близко дете отиде в Берлин, защото всичките му 10 връстници и първи приятели са там - учат и работят, защото ги ценят и оценяват като личности и им плащат за труда и таланта...
29.04.2014 г.
Николай Слатински
