Стратегия Синергия Сигурност

  Често ме питат – защо ги пишеш тези дълги текстове във Фейсбук и на сайта си?! Кой има време да ги чете!?
  Отговорът ми е – защото имам вътрешна потребност да казвам това, което мисля. А текстовете са дълги, защото в България протичат изключително деструктивни процеси, за които не може да са говори кратко, няма лесни решения на сложни уравнения с много неизвестни.
  Случващото се в страната ни нанася тежки щети, които могат да имат дългосрочни и дори непоправими последици. Едни или други конкретни лица, които са основни причинители на тези щети, могат да бъдат сменени, повишени, преместени на друга работа, но щетите, поразиите след тях ще останат и ще продължат да се задълбочават.
  Огромната маса българи обсъждат отделни проблеми, те се взират във всяко дърво, спъват се във всяко камъче, зажумяват от всяка сламка. А за мен и такива като мен са важни не отделните проблеми, а основните тенденции, не отделното дърво, а гората, не отделното камъче, а лавината от морени, не отделната сянка, а дебелите греди, преграждащи ни пътя към нормализирането и освестяването на държавата и обществото ни.
  Всяка конкретна ситуация може да бъде решена, изманипулирана, натикана обратно под повърхността, отиграна пиарно. Винаги могат да се сблъскат едни обществени интереси или организации с други, едни родители на деца с физически или психически увреждания с други деца на родители с ценностни или идеологически увреждания. Козичката на баба Дора може за неистово облекчение на управляващите да се окаже заразена и така да се забрави, да се пропусне да се запомни, че лекарството и в този случай е било по-страшно от самата болест и властта се е оказала отново арогантна, безпардонна, брутална, агресивна. И е забравила, че демокрацията е консенсусно търсеща и стремяща се да изгражда и намира консенсуси форма на управление.
  Една от тенденциите, които мен ме безпокоят и заради които аз пиша своите дълги текстове във Фейсбук и на сайта си, е свързана с обезличаване на институциите, с тяхното изпразване от съдържание, с тяхното изтърбушване и като последица – с тяхното ерозиране и постепенно деградиране.
  Това е много опасна тенденция! Демокрацията е също така форма на управление, която се опира на институциите. При демокрацията властта на определени хора е индивидуално изражение на колективни усилия. При демокрацията йерархиите се сплескват все повече и все повече се мрежовизират – властта от вертикална става все повече хоризонтална, координацията и децентрализацията идват на мястото на командването и централизацията. Още повече такива са тенденциите в съвременното мрежово и рисково общество.
  Вместо това, у нас се наблюдава нещо наистина опасно. Повсеместно определени персони получават властта по партиен, корпоративен, непотистки, корупционен и др. път и понеже онези, които са ги спуснали „отгоре“ или са техни политически ментори си имат други нива на „вършеене“ и властване, ги оставят да правят каквото си искат, тези персони започват да се държат като дерибеи, тоталитарчици, деспоти и дори тирани. Те унищожават всякакви колективни форми за вземане на решения. Те колят и бесят. Те смятат, че институциите, в които са назначени, са тяхна бащиния. Те разбират по абсолютно погрешен начин понятието „контрол“. Всъщност, те си го „превеждат“ от командно-административен език като българска версия не на западно-демократичното понятие „control“, а на съветско-тоталитарното понятие „контроль“ . Но в този си съветско-тоталитарен смисъл това понятие функционира като еднопосочна и еднократна връзка: „Заповед → Изпълнение”.
  Или както се казва: „Когато разговаряш с мен ще мълчиш!“ и „Я начальник – ты дурак !“. А това е командване, даже много повече то е командорене. 30 години след началото на Прехода ние все по-често се натъкваме на рецидиви на такова отношение към подчинените (крясъци, обиди, унижаване, смачкване на човешкото достойнство). В институциите масово се срещат такива ръководители – пиночети от локален калибър, петени от местен мащаб, франковци с регионален размах, които правят каквото си поискат – и в институцията, и с хората, работещи в нея. За зла участ, огромна част от практикуващите това поведение, такова консумиране на властта не са чели удивителната книга на големия философ Мишел Фуко „Надзор и наказание“, затова се изкушават от подобни тоталитарни практики.
  Пак казвам, това е много опасно. Съвременното управление, да напомня, е индивидуално изражение на колективно взимани решения. Затова се създава плетеница от съвети и други консултативни структури, затова се разработват технологии за съвместно вземане на решения и, така да се каже, общо месене на проблемното тесто.
  След което всеки в рамките на своите отговорности поема и своите задачи и задължения.
  В наши дни правилният превод на „control“ е коренно различен - като двупосочна и циклична връзка (т.е. от възлагането се върви към изпълнението, а от изпълнението обратно към възлагането, само че вече оптимизирано): „Възлагане → Наблюдаване на изпълнението → Изводи от изпълнението → Оптимизирано възлагане”.
  С други думи, трябва да е налице двупосочна, самооптимизираща се релация: „Възлагане ↔ Изпълнение”.
  Само така ще се изповядва разбирането, че командващият възлага задачите на изпълняващите, но контролирайки процеса на изпълнението на тези задачи, своевременно коригира своите заповеди, ако установи, че се налага оптимизация с цел тяхното най-ефективно реализиране.
  Това е коренно различна култура на управление. При нея няма релацията Аз срещу Вас, аз над Вас, Аз ще правя с Вас каквото си поискам, Аз съм всичко за Вас, а се изгражда релацията Ние, създава се силата Ние, We Power.
  Това е същността, смисълът и съдържанието на днешното управление, на днешното властване в нормалните държави. Решенията се вземат със съвместни усилия, с общо дирене на правилния подход, с търсене на консенсуса, с опиране на съгласието.
  При подобно управление, при такова властване, всички са един отбор, един екип с общи цели, ценности и идеали, но с различни отговорности при провеждането на решенията в практиката. Аз може да съм ти ръководител, но аз не съм по-човек от теб! За това, че моите отговорности са по-големи от твоите аз съм достатъчно добре компенсиран – с по-високо възнаграждение, с достъп до повече блага и възможности, с медийно внимание, със слава, с по-добри перспективи за моите деца и близки. И с нищо повече. Това, че аз съм твой ръководител не ми дава правото да ти крещя със стигащ до фалцет глас, да те правя на пух и прах, да те обиждам с какви ли не цензурни и нецензурни думи, да ти съсипвам живота...
  Но както казах, у нас набира сила тенденцията за обезличаване на институциите, за тяхното изпразване от съдържание, за тяхното изтърбушване и като последица – за тяхното ерозиране и постепенно деградиране. Институциите се предават на злата воля на отделни одиозни персони, облечени с доверието или всепозволението на техните патрони, спонсори, майстори и покровители. А това може да се окаже фатално, много фатално за страната ни.
  Дори социализмът си даваше сметка, че трябва да има някакви механизми за възпиране на злата воля на самозабравили се ръководители, че трябва да има някаква форма на колективно вземане на решения. Имаше имитация на нещо, наречено трудови колективи, имаше партийни комитети, профсъюзни комитети, комсомолски комитети.
  Поощряваше се известна критичност на редовите хора. Създаваха се привидности на функциониране на обратната връзка с народа.
  В това отношение социализмът не успя не само защото големите му идеи бяха обречени, не само защото системата бе фактически еднопартийна, но и защото на най-високо място бе постановено, че едно лице или няколко лица имат монопол върху истината и властта, каквото и да правят и както и да го правят.
  Но като махнем т.нар. големи (и абсурдни) идеи, като махнем нелепостта на едната партия, едната идеология, единия път към властта, даже социализмът мислеше с грижа да не даде на всякакви самозабравили се властници на по-ниските нива да се разпашат, да правят каквото си искат и така да го дискредитират.
  А днес? А днес!
  Днес все повече, във се повече институции се случва точно това – вилнеят и еднолично решават какво да прави институцията и какво да се прави в институцията отделни персони. Те колят, те бесят. Те наказват, те помилват. Ако им целуваш, каквото ти подадат (пи израза на една такава персона), то ще бъдеш неин човек, ако не им целуваш, това, което ти подадат, то ще те разпори отзад, отпред и отвсякъде (пак по израза на една такава персона).
  Тази тенденция е път за никъде. Тя нанася огромни, може би непоправими щети. Тези щети са в четири насоки.
  Първо, у нас властта все повече се възприема като нещо арогантно, брутално, безпардонно, агресивно.
  Второ, у нас властта става заложник на инстинкти и нагласи, на комплекси и нагони с потенциално разрушителна и монологична сила. Така тя се отучава да мисли рационално, да търси общите ползи, да предлага колективно изработени решения, да получава синергетичен ефект от дейността си (когато 1+1=3).
  Тя деградира до нещо самовлюбено, безкритично към себе си, действащо по импулс, и решаващо по интуиция, най-често напук на разума и в разрез със здравата логика.
  Трето, у нас властта се отделя от обществото, смята го за тор, върху която тя ще избуява, счита го за средство за нейните цели, мисли го за инструмент за личното си проспериране. Така не просто се разкъсва социалната тъкан, но се изключват нормалните социални асансьори за мобилност нагоре на базата на личните достойнства и способности, отхвърлят се критично мислещите, презират се трудолюбивите и здравословно амбициозните, заклеймяват се честните и почтените, прогонват се знаещите и можещите. В резултат на това властта все повече се обръща към обществото с едно озлобено и уродливо лице. Даже не мога да си представя докъде може да доведе такова отчуждаване на властта на всички нива от обикновените хора и докъде може да се стигне в това ескалиращо напластяване на уродливи черти на властта в очите на народа.
  И четвърто, когато властта на всички нива функционира по този начин, тя всъщност провежда един изкуствен подбор, върши една целенасочена селекция на точно такива индивиди с точно такива способности – остри зъби, вместо интелект, здрави нокти, вместо морал, безпощадност, вместо човещина, безпардонност към общото благо, вместо загриженост към него. В резултат на този подбор, като следствие от тази селекция, започва размножаването и възпроизвеждането на същества именно с такива (зло)качества, с подобни „способности“. Във всяко ново тяхно поколение тези (зло)качества, тези „способности“ ще стават все по-мощни и все по-развити.
  Себеподобните ще пръкват на бял свят още по-себеподобни. И е напълно възможно, че едно от тези същества,
  калило се в неуважение към тези, които са му подчинени, шлифовало се в репресии над тези, които не са съгласни с него, набрало самоувереност чрез разправи над тези, които не са му угодили, надъхало се стръвнишки от миризмата на кръвта на жертвите си, които са апелирали някога към здравия разум и отговорните решения,
  може да се докопа до най-високите етажи на властта, до висшата власт.
  И тогава стой, та гледай, наше чудо, та ничие, тежко и горко ни, леле-мале и олеле!
  Ето за тази тенденция, набираща сила в страната ни исках да споделя своите тревоги и разсъждения. Тя е реална, тя е вече видима за такива като мен, които не се спъват в конкретното събитие, не са на принципа всяко чудо за три дни, които не се задоволяват да коментират нещо злободневно, които не се взират в симптомите, а се опитват да надникнат под повърхността, зад хоризонта, в същината на процесите и в дълбоките причини за болестта.
  А анализът на една такава тенденция не може да стане с няколко думи. Аз имам вътрешната потребност да направя този анализ, независимо колко дълъг ще се получи съответния текст. Съвсем друг въпрос е дали някой ще пожелае да го пречете.
  За мен това не е най-важното. Най-важното е нещата да се кажат с истинските им имена. За да няма след време тюхкания и вайкания – ама защо никой не ни каза, ама ние не знаехме, ама ние не се досещахме, ама кой да очаква, че се е случвало такова нещо. Случва се. И продължава да се случва. Все така и още по...
  
  21.07.2018 г.