Стратегия Синергия Сигурност

  Честито Рождество Христово!
  защото наистина много се натъжих от ставащото в България през тези дни, си позволявам в дните на светия Празник да разсъждавам на глас за политиката. Та нали от нея произтичат всичките ни беди български…

  
  Вече не следя отблизо политическите процеси, хвърлям към тях понякога поглед главно като проява на фантомната болка, когато кракът е отрязан, но продължава да боли, сякаш все още е част от тялото. В живота има далеч по-приятни неща от това, да се взира човек до полуда в едно блато, раждащо скандали и грозни поведения и пораждащо безумия и безнадеждности. Така че съм сравнително слабо информиран и може би затова изводите ми да са недостатъчно точни и даже достатъчно неточни.

  Поляризацията по отношение речта на Ахмед Доган ме заинтригува донякъде, иначе едва ли бих си губил от времето, та вместо да чета изданията от превъзходния ми „улов“ от Панаира на книгата, плюс купените днес две нещица – поредните обещаващи да бъдат чудесни опуси на Малкълм Гладуел и Алберто Анджела, да се занимавам какво бил казал великия хидролог и ориентализатор на страната ни…
  Ето какви бяха първите ми впечатления от тази реч.

  Замислих се – а какво аз бих могъл да кажа за деконструирането на Волгин?
  Какво бих казал, при условие, че изобщо не му слушам предаванията отдавна, защото последният път изпитах нещо близо до интелигентска погнуса, а животът е кратък, за да си го губи човек слушайки такива, с извинение, предавания...
  Какво бих казал, при условие, че отдавна съм писал – според скромното ми мнение, не може с парите на данъкоплатеца да се финансира подобна гавра с почтената и безпристрастна журналистика...

  Съветва ме приятел, че хората у нас не искат да слушат истина, която е крайна; не желаят да четат неща, които не се осмеляват да си ги помислят; не им харесва някой да казва това, което им показва колко безразлични са към всичко, което се случва в България; не им се нрави да бъдат предупреждавани, че страната ни отива на зле. Хората у нас, критикува ме приятелят ми, се плашат от реалността, когато нечие писание ги кара да я видят; те изпадат в стрес от самата мисъл, че трябва да заемат позиция; примират от страх да не ги ангажират с мнение за ставащото в държавата; изпитват ужас потрес при напомнянето, че и те носят вина за агонията на отечеството ни.

  Аз също съм писал при поредното безобразие, че маските са паднали.
  А ето, че мой приятел вчера ми каза малко грубо по адрес на случващото се и случващите го (извинявам се за неприсъщия ми слог): Откога лъсването на задниците се нарича падане на маските?
  Но и без да ми каже това моят приятел, напоследък се замислям - а наистина, защо казваме всеки път Маските паднаха?