Борбата с тероризма – предизвикателство за демократичните държави (Част 3)

  За да не се окаже, че имаме чудесни т.нар. “платформи” - фрегати, самолети, вертолети, а изоставаме в съвременното комуникационно оборудване на армията (ключово антитерористично звено има един-единствен GPS и той е туристически – можем само да си представим как ще си комуникират бойците ако се наложи да изпълняват реална мисия в бойни условия). Или че армията ще се гордее с новите си множество вертолети, а МВР няма да има нито един. Нещо повече – няма да има до няколко години нито една противопожарни машини, с неизтекъл срок за използване и ненавъртян пробег; а противогазите в Специализирания отряд за борба с тероризма са “виждали с очите си Ленин” и би трябвало да са излезли от употреба преди 15 години.
  Особено внимание е нужно да се отдели на първите, които трябва да реагират при криза (“first responders”). Те трябва да бъдат добре екипирани, сработени, с най-модерни възможности за комуникация.
  Защото от техните действия до голяма степен зависят колко тежки ще са последствията – при природни бедствия и терористични атаки.
  В борбата с тероризма ролята на спецслужбите е особено важна. Инвестицията в тях е с особено висока степен на възвращаемост.
  Сред главните критерии за ефективността на специалните служби е качеството на събираната от тях информация и на направените от тях анализи. И при специалните служби е важна децентрализацията на събирането на информацията и същевременно - централизация на нейното анализиране. Плюс гражданският контрол над службите.
  Мрежите на тероризма са хоризонтални, дисперсирани, с по-голяма мобилност и по-висока адаптивност. Докато държавните структури са вертикални и централизирани, трудно се поддават на реформиране, залагат на рутината. Редица държави полагат усилия да променят това хоризонтално-вертикално несъответствие, но често резултатът е прикрита съпротива на бюрокрацията, опитваща се да мимикрира, да мутира, да се приспособява, с което понижава ефективността на системата. Затова се дава предимство на хора извън системата: да оглавят процесите и да проведат реформите в силовите институции.
  Точно това става и в САЩ с назначаването на ключови позиции в системата за национална сигурност на Джон Негропонте - директор на националното разузнаване; г-жа Мишел ван Клийв - ръководител на националното контраразузнаване, на Портър Гос - директор на ЦРУ; на Майкъл Чертофф - министър на вътрешната сигурност.
  От внимание се нуждаят жертвите на тероризма, вкл. да се създаде световен Фонд за тяхното своевременно и разумно компенсиране.
  Броят на жертвите от терористични актове неизменно ще нараства. Това в огромната си част ще бъдат невинни обикновени хора, като с тяхната смърт, физическо или психическо раняване семействата им - деца, родители, съпрузи ще изпадат в тежко социално положение.
  Такъв Национален фонд за подпомагане на жертвите на тероризма и техните семейства трябва да създадем и у нас. От него могат да се възстановяват и щети от терористични актове, нанесени на различни обекти: обществени и жилищни сгради, логистика, инфраструктура…
  Тероризмът не може да бъде изкоренен в обозримо бъдеще, но може да се ограничи и постави под поносимия минимум. Реалността сочи, че тероризмът е привличащ, в него виждат смисъл, той служи за упование. Затова трябва да го направим по-малко атрактивен и го обезценим в съзнанието на тези, за които той е не последното, както смятат те, а всъщност първото средство в техните усилия и борба.
  Някои хронични конфликти (като Арабско-Израелският например) ще продължат да раждат тероризъм и затова трябва да се “атакуват” с приоритет, с общи усилия и без каквито и да са двойни стандарти.
  Най-успешни проекти през Студената война бяха Планът Маршал и Хелзинкският процес. Днес изостаналите региони остро се нуждаят от съвременен План Маршал - на развитите държави за лекуване на недъзите, за възстановяване и развитие на изоставащите региони.
  А избягването на пророчествата за сблъсък на цивилизациите и противодействието на тероризма изискват нов Процес, аналогичен на Хелзинкския, който тогава направи толкова много за намаляване на фаталната конфронтация между двете антагонистични системи.
  В битката с тероризма ние нямаме достатъчно време да лекуваме бавно, методично, постепенно недъзите на света, да атакуваме само причините раждащи тероризъм. Защото докато излекуваме или поне облекчим тези недъзи, терористите могат да нанесат унищожителен удар по нашата цивилизация. И затова сме призвани да смазваме със сила всички огнища на тази зараза и всички онези, които я сеят.
  Но не можем и да воюваме с тероризма само силово, методично, със замах - по днешната спирала: “Колкото повече воюваме, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече воюваме.”
  Работата и капанът са там, че тези действия трябва да се вършат едновременно и точно в това е нашата дилема и нашата трагедия…
  Въпреки всичко, в борбата с тероризма трябва да поставим акцент на превенцията. Ефективната превенция ще ни позволи, борейки се рамо до рамо, в синергетично сътрудничество, с обща воля да сме с една крачка, една мисъл, една стъпка пред терористите, да изземем инициативата, да действаме изпреварващо и да ги парализираме.
  Постоянно и мъдро усилие с висока степен на ефективност е да се въвличат умерените политици и партии в политическия процес, да се преговаря с тях, да не се създават условия да се радикализират; за предпочитане е inclusion-включването, а не еxclusion-изключването.
  Безспорно, една от мерките за делигитимизиране на тероризма, за успокояване и помирение на обществото е амнистията. Но такава мярка не може да създава чувството за безнаказаност. Необходимо е да се прави разлика между тези, които са водили борба с военните и тия, които са нападали цивилни; между тия, чиито ръце са оцапани в кръв и тези, чиито ръце не са оцапани с кръв. Най-ефективното решение е амнистията да е персонална, а не поголовна, бланкетна.
  Казахме по-горе, че терористите действат чрез мрежови структури, ядра, ядки, клетки, гроздове. В борбата ни с тия образувания трябва да правим максималното да се разубеждават и демотивират хората да влизат в терористичните групи (необходими са много по-сериозни изследвания на мотивацията и плътността в социалните мрежи, за ролята на групата, на груповата идентичност и кохезия); трябва да се сеят раздори в групите; да се внася там атмосфера на разпадащо се доверие; да се разрушава усещането за групова идентичност и съпричастност; да се имплантира деколективизация, да се ерозира груповата солидарност; да се дискредитират и се делегитимизират техните изявени лидери (но като се прави разлика между лидерите и редовите последователи); да се улеснява напускането на групите; да се засилва съпротивата на народите срещу терора и насилието и се намалява психологическата и стресовата уязвимост на обществата; да свикват те и държавните институции, че ще живеят с рисковете от тероризма; да се научат редовите хора да действат при кризи, да не допускат паника и страх, да проявява съпричастност, консолидация.
  В борбата с тероризма приносът на държавата не е задължително пропорционален на нейната мощ. В тази борба няма големи и малки народи, indispensable (така някога, като държавен секретар, Мадлин Олбрайт нарече САЩ) и незначителни нации, добри и лоши религии.
  Както казва Кофи Анан, в нашия взаимнообвързан, взаимнозависим свят - нека не мислим, че някои заплахи засягат само някои от нас.
  Ние споделяме обща отговорност за сигурността. Затова трябва да работим заедно - за по-демократичен и по-сигурен свят. Укрепвайки сигурността на другите, ние защитаваме своята собствена сигурност.

Много ми хареса и прочетох статията на един дъх. Отдавна не бях чела нещо толкова интересно и увлекателно свързано с тероризма. Моите адмирации към автора!

Благодаря Ви! Всъщност заради едната подобна оценка и пише човек като мен!!

Много добро и точно четиво!

Благодаря, всеки автор е суетен в някаква мяра. Макар че много повече ми се иска да се дискутира, което означава и посочване на слабости и недостатъчно аргументирани тези.