Не-свободите на Свободата

  В науката за сигурността, която всъщност е и наука за Живота, се изследва релацията Сигурност-Свобода. И това е естествено, защото Животът е в немалка степен търсене на баланс на Сигурността и Свободата – както за отделния индивид, така и за общността от индивиди, за обществото, държавата, общността от държави. Много държавници и учени са правили изказвания, цитирани по повод и без повод, за връзката между Сигурността и Свободата.
  В този текст няма да се спирам на тази базисна релация, по състоянието на която твърде често или почти винаги се мери температурата на демократичност, управляемост, функциониране и развитие на обществото.
  Искам само да обърна внимание, че макар да говорим за Свобода (с голямо „С“), то всъщност тази фундаментална категория се състои от различни свободи (с малко „с“). Да, тя има и самостоятелно значение, даже от гледна точка на обществените науки - науката на сигурността, социологията, социалната психология, културната антропология, политологията и други, - Свободата се анализира именно в своето единствено число и с голяма буква – като Свобода. Но ако се взрем в нейните отделни съставляващи, то тогава можем не само да кажем кои общества са по-свободни (както несъмнено Демокрацията е далеч по-свободна от авторитарното и тоталитарните общества), но и да видим – а дали в някои измерения на Свободата, в някои от отделните свободи нямаме обратното съотношение. Ако някоя или някои свободи при демокрацията отстъпват на нивото и качеството на тази или тези свободи в авторитарното или тоталитарното общества, то тогава можем да си направим извода - доколко демокрацията в демократичното общество е демократична и доколко тази демокрация е всъщност фасадна, формална, имитационна, симулационна.
  С две думи – ние говорим за Свобода, но когато пренесем разговора върху свободите, можем да видим, че с доста свободи при Свободата в общества като нашето нещата не са хич, ама хич розови.
  
  Преди да премина към същността на настоящия текст, ще напомня само знаменитите четири свободи от речта на президента Франклин Делано Рузвелт пред Американския Конгрес, произнесена на 6 януари 1941 г. (https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B8%D1%8...):
  "В бъдещите дни, които се стремим да осигурим, ние очакваме с нетърпение свят, основан на четири основни човешки свободи.
  Първата е свободата на словото и изразяването — навсякъде по света.
  Втората е свободата на всеки човек да почитат Бог по свой собствен начин — навсякъде по света.
  Третата е свободата от недостиг — която, предадена на световен език, означава икономически споразумения които ще осигурят на всяка нация здрав живот в мирно време за своите жители — навсякъде по света.
  Четвъртата е свободата от страх — която, предадена на световен език означава световно съкращаване на оръжията до такава точка и по такъв цялостен начин, че никоя нация да не бъде в позиция да извърши акт на физическа агресия срещу някой съсед — навсякъде по света.“
  
  Все по-често се замислям над проблемите на суровата ни иначе демократична реалност и от личен опит, от разговори с близки, роднини, приятели, познати, случайни хора из улиците и градския транспорт мога да направя несъмнено достоверното за мен заключение, че без да се оспорва, че от гледна точка на Свободата, ние живеем в много по-свободно общество, отколкото при късния соц („развитото социалистическо общество“), то по отношение на някои принципно важни свободи, хората днес, при нашата фасадна, формална, имитационна и симулационна демокрация се чувстват ПО-МАЛКО СВОБОДНИ отколкото при късния соц.
  
  Оказва се, че безобразията при това, което ние имаме като демокрация (отново и отново ще я опиша като фасадна, формална, имитационна, симулационна) могат да бъдат още по-фрапиращи и по-тежки за понасяне от безобразията по време на късния соц.
  Аз отлично помня как беше през последните 15 години преди промяната – т.е. 1974-1989 г. и отлично знам с оголените си нерви как е през последните 15 години, т.е. 2001-2016 г.
  Не, не си и помислям да идеализирам онова време, не се отказвам от нито ред от написаното в медиите и книгите и и изговореното по площадите и залите за него. Просто се опитвам да бъда обективен.
  Веднага ще уточня – говоря за обикновените, редовите, нормалните, средностатистическите хора. И не говоря за онези, които се съпротивляваха открито или полуоткрито срещу тогавашната система – с тях системата не се шегуваше, а нерядко изобщо не се шегуваше. Защото системата като всяка тоталитарна система нямаше чувство за хумор.
  От онези години съм си отбелязал, че колкото по-авторитарна или по-тоталитарна е една система, толкова повече тя няма чувство за хумор.
  В същото време, когато властта в една демокрация започне да губи чувството си за хумор и да се дразни прекалено силно и да отвръща прекалено грубо на шегите с нея, то значи демокрацията вече боледува, определено боледува.
  В своя живот при късния соц обикновените хора бяха карани да спазват някакви правила, да участват в разни мероприятия, ритуали, свещенодействия и обществени отбивания на номера, но понеже вече нищо от „светлата вяра в социализма“ не беше останало, те приемаха тези неща като природни явления – неизбежни и обективно съществуващи - и се вписваха в тях дотолкова, доколкото това ги предпазва от битови и служебни неприятности. Чувството бе много повече на досада, отколкото на принуда. Пък и в общи линии с изключение на полагането на някакви физически усилия (като участието в прибирането на реколтата, особено както нас, математици, програмисти, инженери технолози от Института за тежко машиностроене ни караха да товарим безбройни тежки и прашни бали в непоносимата жега), цялата тази показност не беше трудна за понасяне - ако се съжаляваше за нещо, то бе за загубеното в „зажми да те лажем“ време.
  Но на човека, на обикновения човек в късния соц му се даваше усещането за защитеност. Защитеността на клетката. Да, ще бъде защитен ако слушка и папка. Но то кога обикновеният човек от всичко най-много не е обичал да слушка и папка и да го оставят след това да си живее живота отлично, даже много добре – толкова добре, колкото може да е добре в клетката?!
  Когато обикновеният човек търсеше на кого да се оплаче срещу неправдите в неговата малка правда, то имаше профсъюзно ръководство, имаше и партийно ръководство. На ниските нива партийните секретари бдяха за единствено правилната идеологически линия, но имаха и социални, почти-административни функции. Конфликтите в соца, в късния соц, бяха нещо нежелателно, те влияеха на социалната тъкан, можеха да ерозират авторитета на Партията, затова се гледаше да бъдат избягвани или омекотявани, че дори и по някакъв начин уреждани, регулирани.
  Обикновеният човек дори можеше да се жалва „нагоре“, а оттам почти винаги се връщаше отговор. Да можеш да се жалваш „нагоре“ и да знаеш, че ще има отговор – това бе толкова приятно за обикновения човек, като периодическо успокоение – защитен си, защитен си, защитен си. То и той знаеше за какво да се жалва и се жалваше за неща, за които ще има отговор. А ако се случеше нещо извънредно, аномално, ненормално, то веднага се записваше в графата „частен случай“. Което също действаше успокояващо, защитаващо – случват се разни неща, но само като частни случаи…
  Днес обаче не е така. Като правило не е така. Най-често не е така.
  Днес демократ-тоталитаристите (сиреч тоталитаристите при фасадната демокрация или както я нарича мой приятел „нелибералната демократура“) могат да бъдат много по-жестоки и по-безпардонни от тоталитар-демократите (сиреч демократите при тоталитаризма на късния соц)...
  Тоталитар-демократите не бива да бъдат изкарвани ангели. Те играеха по правилата, не се опитваха гласно или поне твърде гласно да подлагат на съмнение комунистическата власт, но имаха чувство за критичност и самокритичност спрямо действителността, разбираха, че е в интерес на „общото дело“ да подават ръка на знаещите и можещите, заиграваха се с тях, помагаха им, позволяваха известни дискусии по наболели въпроси – въпроси от малката правда, разбира се, не и на голямата комунистическа и надеждно охранявана и досадно и скучно пропагандирана Правда.
  Всеки от нас се е срещал с такива хора – гледат да помогнат, да решат проблем, да се намесят при някое безобразие, да стигнат до истината. В едно от местата, където работих такъв беше дори партийният секретар – млад човек, чрез когото можеше да се прокара нова идея, дори нова наука. Съчетанието защитеност в клетката и възможност да дощажеш някаква своя клетъчна (в смисъл в-клеткова) правота без да подлагаш на съмнение съществуването на клетката и това, че тя е доста тясна, неуютна и в рязко противоречие с обществата, живеещи извън клетката, даваше на хората, на обикновените хора усещането за контрол върху техните жизнени стратегии. В смисъл – че можеш да планираш нещата – да се ожените, да получите или купите жилище, да родите деца, да ги отгледате и изучите, да се сдобиете с място за вила или с лозе, или със зеленчукопроизводителен участък. На обикновените хора и мечтите им са обикновени, а соцът знаеше да създава усещането за загриженост за обикновените мечти, той не търпеше особено необикновените.
  А днес? Днес демократ-тоталитаристите, тоталитаристите при фасадната демокрация често се показват прекалено, непоносимо свирепи, арогантни, брутални.
  Стотици и хиляди са случаите в наше време и у нас, когато за инакомислие с началството санкционират, дисциплинират, мачкат достойнството, унижават, наказват, уволняват. И няма на кого да се оплачеш, няма кой да те защити! Няма го партийният секретар, а и по принцип партийните секретари са част от заверата и далаверата, те се грижат само за своите хора, своите интереси, своите бизнеси и своите банкови сметки. Ако си с нас – си наш, ако не си с нас - си против нас. А профсъюзите са подвили опашки, като повечето уважаващи себе си профсъюзи по света и у нас.
  Аз в живота си днес имам няколко различни роли. В едната от тях наблюдавам с тъга и потрес как администрацията превърна последната година за моите приятели в ад, как не им даде един бял ден. Тя сякаш само за едно мисли – какво още да измисли, за да си покаже злия нрав и да унижи служителите. Каквото и да предприеме тя – все е глупаво или слабо, абсурдно или неосъществимо. Но тя иска да го прокара с грубата сила на дисциплинарната репресия!
  И хората се тресат, разтревожват, поддават на страх и стрес. Те виждат точно това, именно това - как администрацията не умее и не може, не знае и не е способна да управлява, да мениджира, да произвежда добавъчна стойност в дейността на съответната институция, а наистина само и единствено мисли („мисли“!) – какво още да измисли, че да стъжни и стежни живота на хората, да ги натика в миша дупка, да им ограничи свободата и волята, да ги стриже с един гребен и да ги унифицира, обезличностява, да разлага гордостта и себеуважението им на съставните им части, да им доказва, че щом тя е началник, те са глупаци и като разговарят с нея ще мълчат.
  Странно ли е тогава, че хората в тази иначе интелигентна институция са абсолютно безсилни да променят нещо, трупат вътрешно озлобление и външно примирение. Защото, както казва друг приятел - срещу арогантността на наплодилите се вождчета и дученца от всички калибри и от всички мащаби на всички нива, морални, правни, социални и демократични защити няма открити, няма открити!
  Тези вождчета и дученца са безконтролни. Те са селектирани през този четвърт век на вечния Преход – да имат могъщи покровители „отгоре“ и да държат здраво в ръцете си онези „отдолу“. Това са изпечени кариеристи, научили се да се огъват и унижават пред всеки над тях и да прегъват и унижават всеки под тях. Докато назначилата ги власт ги държи, те се ползват с абсолютна власт в своите структури. Няма кой да им повлияе. И да се оплаче някой на властта, тя няма време за неговите оплаквания, защото когато си на власт мандат живот храни. Когато си на власт дребните човеченца, обикновените хора са тор, почва за избуяването на великите ти помисли и изгодните ти удари. И протежетата на тази власт, докато тя е на власт и ги държи на съответните места, могат да си правят каквото искат и както искат. Те са безконтролни, те не се интересуват от всяко живо същество под тях и се разправят с него, ако не им играе по свирката.
  
  Някога, в началото на Прехода, демократичният свят ни каза – едно от най-важните условия за да бъде обществото ви демократично е да има демократичен контрол над въоръжените сили в частност и над системата за национална сигурност като цяло. И ние се съгласихме – рапорт даден, рапорт приет. Контрол ли? Разбира се! Колкото трябва и където трябва!!
  Да, но демократичният свят ни казваше „контрол“, но разбираше това като “control“, докато ние чувахме „контрол“, а го разбирахме като „контроль”. „Контроль” означава еднопосочна връзка, при която контролиращият надзирава контролирания и то на демократичен език е “oversight”, т.е. именно „надзор“. При еднопосочната връзка рано или късно се оказва именно гореспоменатото „Я начальник – ты дурак, ты начальник – я дурак“ (дурак = глупак) .
  “Control“ означава, обаче, двупосочна връзка (значи не „oversight”), при която контролиращият възлага задача на контролирания (казва Какво трябва да се прави), отделя му ресурси (т.е. С Какво трябва да се прави), а после от начина, по който контролираният изпълнява задачата (т.е. показва Как трябва да се прави), съди за качеството на своите решения и указания, и ако се налага, извършва корекции в тях. Т.е. връзката е „обратна”, при която следствието влияе на породилата го причина. Защото контролираният може да прави всичко по максимално добър начин, но задачата да е некоректно поставена или да не е обезпечена с необходимите ресурси.
  И какъв беше ефектът от „демократичния контроль“ над въоръжените сили? Ами той беше възприет като надзор и доведе до крайно едностранно и категорично разделението на ПОЛИТИЦИ, които да казват монологично Какво трябва да се прави и С Какви ресурси то да се прави (при това политиците заседаваха затворени зад дебелите стени на своите Министерски и от сорта Съвети), и на ВОЕННИ, които имат единственото право да казват Как това трябва да се прави, даже не и да казват, ами да се подчиняват и да изпълняват. Това не само породи у военните недоверие към политиците, както и подозрение, че политиците съзнателно гледат да съсипят армията, да разградят държавата; но и направи военните ПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ – щом всичко се решава на политическото поле, значи и военните трябва да приемат правилата на политическата игра. И всеки един началник на ГЩ без последния, още като началник на ГЩ гледаше с око и половина към политиката (и дипломацията – понякога), а с половин око – към армията.
  Военните разбраха – щом всьо и вся ще се решава от политиците, то значи трябва да се заиграват с тях и да действат като политици. Започнаха да се завъждат генерали на разните партии, армията бе парцелирана и мнозина мераклии за генералски пагони се юрнаха да се подмазват на и прегръщат с политическите лидери. И когато получаваха тяхната протекция и „празен чек“ да правят каквото искат, те започваха да правят точно това – каквото искат, често на принципа След мен и потоп. Гастролират на съответното място в съответната структура, внедряват в нея хаос и пораждат аналхия, защото не са оттук и са за малко, като главното за тях е да използват тази структура като удобно прикритие за по-усилено отъркване о политиците, да са по-близо до властимащите и да правят наколенки и плонжове пред тях. Когато успеят да осребрят безгръбначността си спрямо политиците, те отиват на друго, по-високо място и оставят след себе си разнебитена структура, която а-ха да започне да лекува раните си и изведнъж следващият парашутист се е приземил в нея…
  Вместо този „контроль“, даващ уродливи метастази, ние трябваше да изградим български, ефективен модел на „контрол“. Трябваше много повече политици и военни заедно, с мисъл за националните интереси и в дух на консенсусно решаване на проблемите помежду им, да месят проблемното тесто (по израза на Димитър Йончев), а после, когато го омесят, всеки да си поеме своите отговорности – политиците за решенията, военните – за изпълняването на решенията.
  И защо говоря тук и сега за това? Ами защото споменатите вождчета и дученца от всички калибри и от всички мащаби на всички нива точно така до ден днешен и особено в този днешен ден виждат своята власт в командорените от тях структури – еднопосочен надзор, безпрекословно налагане на волята си, пълна липса на самокритичност и съмнение в това, което правят, абсолютен дефицит на чуваемост „отдолу“, тотално отсъствие на обратна връзка и възможност за коректив в командоренето им. Резултатът е очеваден – обикновените хора са оставени на произвола на съдбата. Началствата могат безнаказано да си играят с тях, да издевателстват над тях колкото си искат. Всичко опира до съвестта и възпитанието на отделните началства.
  Не ме разбирайте неправилно – не всички така описани началства са изначални злодеи. Някои от тях на пръв поглед са нормални хора като всички други. Но нормалността им спира до прага на тяхната власт. Зад този праг, прекрачат ли го, те са други, стават съвсем други, защото така са селектирани и само така селектирани, те могат да продължават да са началства на това или на по-високо ниво, а пък ако може – поне на някакво ниво.
  Много пъти мои приятели са се изненадвали – гледаш го свестен човек, дори понякога приятен, като всички други, може да е дори малко над средното ниво интелигентен. И как се променя рязко щом получи някаква, поне някаква власт!
  Къртиците нямат нужда от зрящи очи долу под земята, те са развили в своята еволюция други сетива и инстинкти. В къртиченото им царство са необходими други способности и дадености. И затова където и да ги сложиш, те ще превърнат това, където са сложени, в малко къртичено царство, на което те да са вождче или дученце. И тежко и горко на онези, които са малко по-зорки и по-зрящи от къртичения стандарт, налаган от съответното вождче или дученце.
  
  Ето това всичкото, за което говоря в този текст, нагледно илюстрира как независимо, че живеят при Свободата на демокрацията, хората в определени измерения, В НЯКОИ ОТ ОТДЕЛНИТЕ СВОБОДИТЕ СЕ ЧУВСТВАТ МНОГО ПО-НЕСВОБОДНИ ПРИ ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ, ОТКОЛКОТО ПРИ КЪСНИЯ СОЦ.
  Защото в страната ни се шири тежка болест - болестта на демократичното (на фасадната, формалната демокрация) безправие на обикновения, редовия, нормалния, средностатистическия човек...
  
  Можеш да обезпечиш редица фундаментални свободи на средностатистическия човек и после да плеснеш с ръце и да прегърнеш тезата за Свободата на обществото и за Обществото като свободно, но ако средностатистическият, нормалният, редовият, обикновеният човек се чувства безправен и съответно не-свободен в едно от жизненоважните за него измерения на своята Свобода (с голямо „С“), ако той чувства, че му е отнета една от най-скъпоценните в неговото битие на средностатистически човек, свободи (с малко „с“), то тогава не можеш с нищо да го утешиш, че виждате ли, имаш я Свободата, а си се завайкал и застрадал за някаква си свобода!
  Не-свободата на безправието в обикновения му живот, не в големите Ценности, в големите Принципи, в големите Разкази и големите Идеи, а именно в обикновения му живот, кара обикновеният човек да преценява обикновения си живот и себе си като не-свободен. Или най-малкото, като много по-не-свободен при фасадната демокрация, отколкото при късния соц.
  Трудно, много трудно можеш да се радваш на Свободата, ако тези, от които зависи животът ти, работата ти, прехраната ти, достойнството ти на личност, на професионалист, на знаещ и можещ човек, те натикват в не-свободата на обезправеността.
  Трудно можеш да се радваш на Свободата, ако във всяка твоя ценна и безценна, съкровено и сакрално важна, същностна и екзистенциална дейност или сфера цари свободия, властва законът на джунглата, вилнеят шефове, началници, босове, дерибеи, вождчета и дученца, некриещи вълчата си кожа демократ-тоталитаристи (сиреч тоталитаристи при фасадната демокрация) и ползвайки се от твоето безправие и от ескалиращата, свирепстващата фасадно-демократична безнаказаност, ти смачкват фасона и смазват достойнството ти, стъпкват ти честта и сриват сигурността ти.
  Тази не-свобода, за която написах тук, е само една от онези не-свободи, над които разсъждавам напоследък (мога да изредя още поне няколко) – всички те правят живеещото уж в Свобода наше общество, ВСЕ ПО-НЕСВОБОДНО. А значи и ВСЕ ПО-МАЛКО ДЕМОКРАТИЧНО. Доколкото изобщо може да бъде демократична демокрацията, която е все повече фасадна, формална, имитационна, симулационна. Или по думите на моя приятел – все повече „нелиберална демократура“.
  
  И страшното знаете ли кое е?
  Страшното е, че когато обикновените хора са докарани до ръба на пропастта на не-свободите, дори само на някои от не-свободите, те, обикновените хора могат да станат социална база за страшни политически режими. Много социални, обществени, политически чудовища са се родили върху смазаната човешкост на обикновените хора и превръщането им в сива маса, в тълпа, в орда, в сган, готова да следва сляпо своите вождове и дучета…
  
  08.07.2016 г.