Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 17. БАЗИСНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА МРЕЖАТА КАТО КЛЮЧОВА КАТЕГОРИЯ В СЪВРЕМЕННАТА НАУКА ЗА СИГУРНОСТТА
  
  Систематизирани са водещите свойства на Мрежата – фундаментална научна категория и същностно явление в сложните социални системи при навлизането ни в качествено ново общество, което освен че е Глобализирано, Постмодерно, Рисково е и Мрежово; именно Мрежовото общество отразява системно-структурно измерение на трансформацията на нашия свят – неговата архитектура и мрежовизирането му, постепенното преминаване от вертикална към хоризонтална организация на системите, структурите и институциите.
  
  На разглеждането на базисните характеристики на Мрежата е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. С.: Военно издателство, 2014.
  
  Както вече бе написано в тези наши Етюди, един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността е свързан със задълбочаващото се противоречие между все още широко разпространената йерархична организация на обществото и засилващия се мрежов характер на новите предизвикателства, пред които то се изправя.
  Мрежовостта като генезис, самоорганизация и проявление на новите предизвикателства, на източниците за неопределеност, несигурност и нестабилност, постепенно и необратимо налага все повече несъмнено радикална и безспорно драматична ПРОМЯНА.
  • промяна в структурата на социума и в неговия институционален инструментариум, с който той търси отговори на предизвикателствата;
  • промяна във визиите и мисленето, в целите и планирането;
  • промяна в строежа и стратегията на àкторите (actors) и агентите в глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси;
  • промяна в начина, по който ние се отнасяме към света и конструираме смисъла на нашето поведение в него.
  Необходимостта от тази ПРОМЯНА и неотложността на нейното осъществяване поставят ребром най-сложния въпрос при предаването на цивилизационната, модернизационната и организационната щафета между отстъпващата йерархизация и настъпващата мрежовизация – за взаимодействието между йерархичните и мрежовите структури в периода на ускорено системно и структурно, ментално и поведенческо трансформиране. В това комплексно и взаимопротиворечиво взаимодействие се отразяват основните процеси, на които ние като държави, народи, общества и граждани сме и заинтересовани наблюдатели, и преки участници и неизбежни потърпевши; нещо повече – ние сме едновременно причинители на тези процеси и техни последствия. Във взаимодействието между отстъпващите йерархични и настъпващите мрежови структури се отразяват всички онези спорни и безспорни цели, които ние като автономни индивиди, общностни същества, свързани в общество личности и изграждащи държавата граждани си поставяме в своя вечен стремеж към повече сигурност, управляемост, ред и предвидимост.
  
  Мрежите като форма на организация и начин на поведение не възникват днес, те са една от характеристиките на света, в който е протичало, протича и ще протича човешкото битие. Промяната се състои в това, че от една от по-второстепенните характеристики те се превръщат в една от водещите характеристики на нашия свят. А подобен род промени не могат да не променят арсенала от модели и инструменти, с които изучаваме обществата, не могат да не променят насоките и навиците на нашето мислене за процесите и тенденциите.
  Животът (реалността) и Науката (познанието) винаги са били тясно преплетени, неразривно свързани, вървели са ръка за ръка. Животът е предлагал на Науката идеи, проблеми, задачи, които тя да осмисли и да намери за тях решения и отговори. Науката е предлагала на Живота модели, гледни точки, алтернативи, които той да отчете, с които да се съобрази и към които да се приспособява постепенно, ако иска да не изостане от каноните и законите на Времето.
  Много често онова, което е било обект на загриженост и неяснота за Живота, е ставало – сякаш чрез някакви скачени съдове на преживяването и изучаването – обект на замисляне и изясняване за Науката и когато Науката се е замислила над него и е изяснила неговата същност, то се е връщало в Живота като нови подходи, нови представи и нови поведения. Подобен възвратно-постъпателен и по-скоро постъпателно-възвратен процес невинаги е дълбоко осъзнат двупосочен акт на пораждане на необходимост от и изковаване на ново възприятие. Нерядко на него се гледа като на мода. Модерно е да подмениш досегашните свои виждания и разбирания с нови. Модерно е да не си традиционен. Модерно е да си модерен. Модерно е да гледаш на нещата постмодерно. Модерно е да си индивидуалист (даже егоист). Модерно е дори да си безкрайно толерантен към различността или пък непримиримо нетолерантен към нея. Модерно е да наричаме „мрежа“ ако не всичко, то поне повечето от явленията и предметите. Модерно е да се говори за мрежовост. Модерно е да се прехвърляш от една мрежа в друга и така да си винаги част от някое нещо, без да си никога част от едно и също нещо. Ето защо „мрежата“ освен водещо предизвикателство за нас като индивиди и като социум, е и мода. А модата е често повърхностна, първоначално привличаща и после отшумяваща. Когато нещо е мода, когато е модно, то ни кара да не се задълбочаваме в него и да го възприемаме по начин, по който ни е най-лесно да мислим за него. И това го олекотява, опростява и постепенно го изпразва от присъщия му смисъл.
  Мрежата е мода, тя е модна и модерна, даже повече модна, отколкото модерна. Модността безспорно е проблем, но той не е прекалено фатален. Ако става дума за нещо сериозно и значимо, в което сме обречени да бъдем, да присъстваме трайно и задълго, а от гледна точка на краткостта на човешкия живот – безкрайно и завинаги, то когато модността му се изпари или премине в обичайност, то няма да пострада, то ще остане, то все някак ще продължи.
  
  Ще кажем изрично: ние не гледаме на Мрежата като на нещо само технологично, т.е. като на средство, като на инструмент, като помощен ресурс. За нас Мрежата, разбира се, е и нещо технологично, т.е. Мрежата е и средство, инструмент, помощен ресурс, но тя е много повече от това. За нас Мрежата е преди всичко:
  АРХЕТИП, ПАТЕРН, АВТОПОЕЗА, СРЕДА и МЕТАФОРА.
  
  Пояснение:
  Архетип (от гр. модел, пример; начало; образ) – модел на обект, личност или начин на поведение; първообраз, оригинал; първоначален модел, тип, сюжет, поставени в основата на митовете, фолклора, културата и преминаващи от поколение в поколение.
  Патерн (англ. pattern – образец, шаблон, система) – закономерна представа, образ, шаблон, образец, срещащ се в природата и човешката дейност.
  Автопоеза (от др. гр. сам; създаване, сътворение, производство) – самопостроение, самовъзпроизводство на системи, живи същества, човек. Главната нейна характеристика е, че организиращата се единица произвежда (поражда) като резултат самата себе си, без да има разделение на производител и продукт, т.е. тя е и производител, и продукт.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  МРЕЖАТА КАТО АРХЕТИП
  Мрежата като мисловен конструкт – едновременно представа за и отражение на реалността – непрекъснато е присъствала в колективното съзнание. Тя е била възприемана като базисно условие за хоризонталното свързване (обвързване) на общността и като задължителна предпоставка за принадлежността на индивида към тази общност. При това названието за мрежа като знак, обозначение за форма и формиране на социална структура е именно „мрежа“ – едно от средствата за ловене на риба и за ловуване на диви животни, гъсто изплетена от нишки, върви или въжета, завързани с възли.
  Можем да твърдим, че съществува архетип „Мрежа“ или поне, че събирателният символ (образ) „Мрежа“ съдържа редица съществени архетипни свойства, т.е. той е архетипен събирателен символ, или казано по-кратко – архетипен носител [1]. Нещо повече, в житейския си, предметен, битов смисъл понятието „мрежа“ има много тясна, еднозначна и синонимна семантична връзка с архетипа (архетипният събирателен символ) „Мрежа“ [2].
  
  Пояснение:
  Семантика (от др. гр. значим, обозначаващ; означавам, посочвам; знак) – смислова страна, значение на езика, на езиковите единици, дял от езикознанието, който изучава значението на езиковите единици. Семантичен – отнасящ се до смисъла, до значението на думите.
  
  Дали като пълноценен архетип (какъвто е според нас), или като архетипен носител (по-мекото твърдение – че притежава редица характерни свойства на архетип), събирателният образ „Мрежа“ е архетип/архетипен символ на свързването чрез онаследен или доброволен (а не наложен с принуда) избор между хората, т.е. на свързването по хоризонтала – с роднински, приятелски, етнически, религиозни, културни, професионални или други отразяващи, осмислящи ценностите, прехраната и заниманията в свободно време връзки.
  Архетипната същност на събирателния символ „Мрежа“ означава, че това е понятие от съвсем друг – философски, концептуален, системен род, част от общностната идентичност, фундаментално условие за съществуването на общността. Групата хора се превръща в общност едва тогава, когато в нея се изгради култура на хоризонтално свързване, т.е. когато в колективното съзнание, което е много повече от сумата на индивидуалните съзнания на съставящите групата индивиди, бъдат посети семената на мрежовостта, когато започне да се изплита хоризонталната развиващата се и разпълзяваща се мрежа на свързаностите и обвързаностите. Общността може да бъде управлявана, дисциплинирана и консолидирана с принудата по вертикала (принуда структурна и символна), но тя може да бъде обединявана, сплотявана и солидаризирана само чрез свързването си по хоризонтала (т.е. чрез мрежовизирането). Ето защо е толкова важно да се осъзнае архетипната същност на понятието „Мрежа“. Само като се осъзнае тази същност, може да се осъзнае и в дълбочина, че мрежата е много повече от средство, инструмент и помощен ресурс. Тя е синтез, система и съдържание на общността. Тя едно от най-важните условия за наличието на общност.
  
  МРЕЖАТА КАТО ПАТЕРН
  Поради нагласи и отгласи от сериозните философски дебати за връзката между Форма и Съдържание, а още повече – като следи в съзнанието ни от постоянното, с десетилетия, насаждане в него на „единствено вярната“ марксистко-ленинска философия, понятието, с което сме свикнали и което всички български автори предпочитат е „Форма“. Смята се, че „Патерн“, като английски, т.е. западен еквивалент на „Форма“, се употребява единствено в духа на тенденцията да се заменят утвърдени у нас названия със западните им еквиваленти.
  Затова се налага известно, макар и опростено разяснение за разбирането за и обвързаността между философските понятия Форма и Съдържание според диалектическия материализъм.
  
  Пояснение:
  Форма (от лат. и гр. външен вид, външно очертание) – външен вид, външна представа за устройството, предназначението, функциите и функционирането; видимост, проявление на същността на даден предмет или явление.
  Съдържание – съвкупност от съществените и отличителни признаци; свойства и връзки на елементите, процесите, отношенията, образуващи даден предмет или явление.
  
  Отношенията между Форма и Съдържание отразяват в сложен комплекс противоречията и зависимостите между видимост и същност, т.е. между външния образ и вътрешната същина на даден предмет (или явление), между статиката и динамиката, между постоянното и променливото, между организацията и структурата, между замисъла и осъществяването му.
  
  ФОРМАТА се възприема като същност на предмета (или явлението), като идентифицираща го, неотделима характеристика, даваща ясна представа за „пространственото разпо¬ложение на елементите на живите тела, техния външен и вътрешен строеж, тяхната морфология“ [3].
  ФОРМАТА бива външна и вътрешна.
  ⁕ Външната форма е част от формата, тя е образът, очертанието, сетивната доловимост на предмета (или явлението) в действителността, неговият начин на съществуване, външното му проявление, или по думите на руския учен Алексей Мамзин (1928): „външният строеж на телата и пространствените връзки между елемен¬тите на живото тяло“ [4].
  ⁕ Вътрешната форма е структурата, т.е. статичното измерение и организацията, т.е. динамичното измерение на същността, моделът, по който са свързани и комуникират съставните части и елементи, или отново по Алексей Мамзин: „организацията на телата, характеризиращи вътрешните връзки на живия организъм, обмена на вещества, т.е. качествените определености на живото тяло, изра¬зяващи се в качествените особености на движението на материята и тяхното проявление“ [5].
  
  Пояснение:
  Морфология (от гр. форма; слово, наука) – наука за анализа на формата и строежа на даден тип обекти чрез изследване на съставните им части.
  
  СЪДЪРЖАНИЕТО е съвкупността от елементи, части и процеси, образуващи дадения предмет (или явление), неговите отличителни признаци, качества или способности, както и взаимодействията помежду им или с аналогичните елементи, части и процеси на други предмети (или явления).
  СЪДЪРЖАНИЕТО бива статично и динамично.
  ⁕ Статичното съдържание обхваща конкретните съставляващи на предмета (или явлението), с техните специфични характеристики и свойства.
  ⁕ Динамичното съдържание обхваща системните отношения и взаимодействия на тези съставляващи помежду им – вътрешните взаимодействия, т.е. вътрешното измерение на взаимодействията, или взаимодействията със съставляващи на други предмети (или явления) – външните взаимодействия, т.е. външното измерение на взаимодействията.
  
  Отношението между ФОРМА и СЪДЪРЖАНИЕ се характеризира с единство на противоположностите – те са два аспекта на едно и също нещо, които се интерпретират един друг, взаимодействат и могат дори да достигнат до преход от един в друг: Формата да премине в Съдържание и Съдържанието – във Форма. Но това единство е относително, обусловено от множество външни и вътрешни фактори. Като правило в него Съдържанието е по-подвижната, динамична същност на цялото (изменчивостта), а Формата представлява неговите устойчиви взаимни връзки (постоянството).
  
   „Борбата“ между стремящото се към развитие Съдържание и стремящата се към съхраняване Форма може да доведе до ситуация, при която възникващото постепенно несъответствие между тях изчерпва възможността си да съществува повече и това може да доведе или до отхвърляне на старата и възникване на нова Форма, адекватна на развиващото се Съдържание, или обратното – до отхвърляне на старото и възникване на ново Съдържание, отговарящо на съхраняващата се Форма [6].
  
  Когато в теорията и практиката на мрежовите структури се използва понятието ПАТЕРН, това означава, не толкова и не само, че се прави опит да бъде заместено натовареното с диалектически материализъм понятие ФОРМА. Още повече, че философският размисъл за отношенията между Формата и Съдържанието е много по-древен и е в изворите, в основите на философията. Този проникновен размисъл (в т.ч. осмислянето на понятието „ейдос“) е приковал мисълта на древногръцките философи още преди великия мъдрец Сократ (469 – 399), както и на наследилите го не по-малко велики мислители от античната епоха Платон (ок. 427 г. пр.Хр. – 347 г. пр.Хр.) и Аристотел (ок. 384 г. пр.Хр. – 322).
  
  Пояснение:
  Диалектически материализъм – направление във философията, съединяващо материализма и диалектиката; разбиране, съгласно което материята е първична, а съзнанието е вторично, развитието е непрекъснато, осъществявайки се по законите на диалектиката. Материята е светът, който съществува извън съзнанието. Съзнанието е отражение на материята в главата на човека. Движението и развитието на света се разбират главно като самодвижение.
  Ейдос (от др. гр. вид, облик, образ) – термин в античната философия, първоначално обозначаващ „видимото“, това, което се вижда, но постепенно получил по-дълбок смисъл – „конкретното проявление на абстрактното“, „веществената даденост в мисленето“; в общия смисъл – начин на организацията и/или на битието на обекта.
  
  Патернът, отнесен към мрежовостта, към мрежовите структури може да се разглежда като основно разсъдъчно, а не предимно сетивно извлечено, понятие, което е духовно, ментално, мисловно свързано с Кантовото „нещо в себе си“ [7].
  Германският философ Имануел Кант (1724 – 1804) разделя знанието като резултат от сетивността (от сетивния наглед) и от мисленето (чрез категориите на разсъдъка и идеите на разума). Съответно на два вида се разделят и нещата, които съществуват:
  • неща в себе си (сами по себе си), или ноумени, които са непознаваеми, недостъпни за човешките сетива, т.е. човек не знае нищо за тях; и
  • явления, или феномени, които са познаваеми, т.е. онова, което човекът възприема, от които се състои светът, такъв, какъвто ние го познаваме [8].
  Следвайки логиката на Кант, Патернът е главно аналитично, а не синтетично установим. Аналитично в случая е това, което е вярно изначално и е общовалидно, съществува само по себе си и не се нуждае от експериментално доказателство, докато синтетично е това, което трябва да бъде изведено от опита и наблюдението и дава известни, но не общовалидни подробности за част от елементите и свойствата на обекта.
  И отново базирайки се на проникновените размислите и изводи на Кант, Патернът е a priori (априорно), а не a posteriori (апостериорно) съществуващ. Тук априорното е това, което може да се установи само чрез разума и разсъжденията, без необходимостта от сетивно изучаване, докато апостериорното се установява чрез сетивно изучаване на реалността [9].
  
  Пояснение:
  Нещо в себе си („само по себе си“) – то е независимо от нашето възприятие, нещо, чиито същност и смисъл са известни само на онзи, който може да постига знанието чрез ума с помощта на разсъждения, а не само чрез сетивата си и при помощта на опита.
  Наглед – нагледна представа, чувствена представа, съзерцание, интуиция; пряк (неопосредстван от мисленето) акт на познанието, продукт на сетивността.
  A priori, априори (буквално „от предишното“) – знание, получено до опита и независимо от него (знание априори, априорно знание), т.е. знание, което е сякаш предварително известно. Този философски термин получава важно значение в теорията на познанието и логиката благодарение на Имануел Кант.
  A posteriori, апостериори (буквално „от последващото“) – знание, получено от опита (знание апостериори, апостериорно знание).
  
  Понятието ПАТЕРН се използва тук, за да се подчертае, че когато изучаваме теорията на мрежите, мрежовостта, мрежовите структури, то се разглежда като синтез на ключови елементи от ФОРМАТА и СЪДЪРЖАНИЕТО:
  ▪ От Формата се взема и се изследва не толкова Външната форма, т.е. външната съставляваща на Формата, а нейната вътрешна съставляваща, Вътрешната форма – и то основно това, което определя организацията, т.е. Динамичното измерение, а именно съвкупността от комуникации между елементите и съставните части на системата.
Накратко, от Формата Патернът включва динамичното измерение на Вътрешната форма.
  ▪ От Съдържанието се взема и се изследва не толкова Статичното съдържание, т.е. статичната съставляваща, а неговата динамична съставляваща, Динамичното съдържание – и то основно това, което определя взаимодействията, т.е. Вътрешното измерение, а именно еволюцията на връзките и комуникациите между елементите и съставните части на системата.
  Накратко, от Съдържанието Патернът включва вътрешното измерение на Динамичното съдържание.
  И така, сега можем да обобщим същността на Патерна:
  Патернът включва динамичното измерение на Вътрешната форма и вътрешното измерение на Динамичното съдържание.





  
  Таблица 1. Основни характеристики на системата и определяне на смисъла на Патерна
  Много често „Патерн“ се превежда като „организация“, в смисъла както на начина, по който са организирани елементите и съставните части на системата, така и на начина, по който те си взаимодействат.
  Според австрийският и американски физик и философ Фритьоф Капра (1939), патернът е „конфигурацията на взаимоотношенията между компонентите на системата, която определя най-съществените характеристики на тази система... Именно конфигурация, която придава на системата нейните съществени характеристики, ние ще наричаме патерн на организацията. Що се отнася до структурата на системата, то това е физическото въплъщение на патерна на нейната организация. Докато описанието на патерна на организацията включва абстрактното изобразяване на отношенията, описанието на структурата включва характеристики на реалните физически компоненти на системата“ [10].
  Ако патернът е организацията на мрежата, то структурата ѝ се състои от реалните отношения на физически изграждащите я елементи и както пише Фритьоф Капра: „структурата на системата е физическо въплъщение на нейната организация (т.е. на патерна – Н.Сл.)“ [11]. В общия случай патернът (организацията) на системата не зависи от конкретните свойства на нейните компоненти. Патернът е мрежа, а елементите на конкретните системи могат да бъдат различни за всяка отделна система [12]. Или според сполучливото пояснение на чилийските учени, биолози, работещи в областта на пресичане на биологията и епистемологията Умберто Матурана (1928 – 2021) и Франциско Варела (1946 – 2001) за понятието „организация“ на системата – това е представляващият „определящото свойство на системната същност“ набор от връзки между компонентите, които (а) очертават своята форма във всеки момент и (б) служат като ядро на „идентичността“, която се установява въпреки динамичните изменения във времето" [13].
  
  Пояснение:
  Епистемология (от др. гр. знание, научно знание, наука, достоверно знание; слово, реч, учение) или гносеология (от др. гр. познание, знание; слово, реч, учение) – раздел от философията, обща теория на познанието, определяща основите, критериите на валидност на научното познание по отношение както на точните науки (математика и логика), така и на природните и експерименталните науки (физика, химия, биология, психология и т.н.).
  
  „Структура“, както посочва Умберто Матурана, произлиза от латинската дума „строя“ и това му позволява да даде следното определение за това понятие – „текущите компоненти и текущите отношения, които трябва да ги удовлетворят в конституирането на даденото цяло единство [т.е. единно цяло – Н.Сл.]“. Структурата не доминира съвкупния характер на единството (единното цяло), тя само определя „пространството, в което то се намира и може да бъде подлагано на въздействия“. Единството (единното цяло) може да променя структурата си, без да загуби идентичността си, докато се запазва своята организация.
  Разликата, която Умберто Матурана и Франциско Варела правят между организацията и структурата позволява, както отбелязва американският учен в областта на системния анализ, информацията и теория на знанието Рендъл Витакер, да се направи сортировка на описанията на системата на абстрактни и конкретни аспекти. „Организацията на системата (в оригинала – „машината“) не задава свойствата на компонентите, които реализират конкретната система, тя само задава отношенията, които компонентите трябва да генерират, за да се конструира системата като единство (цяло). По този начин организацията на системата е независима от свойствата на съставляващите я компоненти, които могат да бъдат всякакви, а дадената система може да бъде реализирана по множество различни начини от множество различни компоненти“ [14]. Или ако продължим да цитираме Матурана и Варела, „Организацията (т.е. патернът – Н.Сл.) означава тези отношения, които трябва да съществуват между компонентите на системата, за да можем да я отнесем към определен клас. Структурата означава тези компоненти, които действително съставляват конкретното цяло и правят неговата организация реална“ [15].
  
  Мрежата едновременно е нещо, което съществува и нещо, което се развива. Тя има своя структура – мрежова структура, и своя динамика – мрежова динамика. Структурата е проявление на (и в този смисъл тя е част от) Организацията на системата, от своя страна Организацията е проявление на (и в този смисъл тя е част от) Динамиката на системата. Структурата определя това, което съществува, динамиката – това, заради което се съществува. А динамиката не е самоцелна, тя се базира на структурата и е насочена към осъществяването на функциите, които осмислят съществуването на структурата, т.е. мрежовите функции на съответната мрежова структура, осъществявани чрез мрежовата динамика. Затова под „структура“ се разбира вътрешният строеж на мрежовото цяло, под „динамика“ се разбира еволюционното развитие на мрежовото цяло, а под „функции“ – осъществяването на предназначението на мрежовото цяло (способите на неговото функциониране или трансформация) [16].
  
  Освен Структура и Патерн, Фритьоф Капра въвежда понятието Жизнен процес (процес на живота) и определя тези три понятия като трите характерни съставляващи на всяка система. „Жизненият процес е дейност, ангажирана в постоянно въплъщаване на патерна на организацията на системата. Затова процесът е връзката между патерна и структурата... При живия организъм, обаче, патернът на организацията винаги е въплътен в структурата на организма и връзката между патерна и структурата лежи в процеса на постоянното въплъщаване“ [17]. Според Капра триединната структура се дефинира по следния начин: Патерн (конфигурация на взаимоотношенията, определяща съществените характеристики на системата); Структура (физическото въплъщение на патерна на организацията на системата), Жизнен процес (дейност, насочена към непрекъснато въплъщаване на патерна на организацията на системата) и тези три взаимозависими елементи са силно обвързани, всеки от тях е въплътен в другите два и трите заедно съставляват феномена „живот“ [18].
  Трите ключови понятия на Фритьоф Капра Патерн, Структура, Жизнен процес трябва да бъдат обединени с горните три „наши“ ключови понятия Структура, Патерн, Функции. И едва тогава ще се получи пълноценно и взаимодопълващо се четириединно цяло: Структура, Патерн, Функции, Жизнен процес.
  ▪ Структурата е постоянното, статичното, вътрешният строеж на системата; тя е това, което съществува, което е живо;
  ▪ Патернът (организацията) е променливото, динамичното, еволюцията на вътрешния строеж на системата тя е това, което се развива, което е жизнено;
  ▪ Функциите са целите, които реализира системата със своето съществуване, дейностите при своето развитие, способите при осъществяването на своето предназначение, средствата при постигането на своя смисъл;
  ▪ Жизненият процес е начинът, по който системата се изгражда, развива и функционира, последователността, с която тя присъства и участва в пространствата на обмени и взаимодействия и процесът, чрез който тя оправдава ресурсите и енергията, изразходвани за всичко, което е свързано със съществуването, развитието, осъществяването на предназначението и постигането на смисъла ѝ.
  Важно е, какъв е външният вид на мрежата, как тя изглежда, затова говорим за архетипа „Мрежа“ – има нещо, което позволява като зърнем или си представим една система, една организираност, една цялост, да я определим като мрежа. Образът, представата за предмета или явлението не просто го онагледява, а формира мислене за него, подсказва подходи за неговото изучаване и използване. Превръща го в символ, знак, идея, абстракция, оплодена от логиката на нашето възприемане на света и на отношението ни към света.
  Макар че понякога външният вид лъже и може да се окаже, че система, която като че ли е с мрежова структура, всъщност не е такава, и обратно – зад видимостта на нещо различно от мрежова структура да се крие мрежовост. Далеч по-важното е, че Мрежата е Патерн и това подчертава нейната дълбока организационна и динамична същност. Различни типове мрежи в различни измерения на социалното (и не само в него) пространство, имат сходни свойства и поведение, сходни адаптационни способности и еволюционни приоритети. Те могат „да се различават по структура, но имат сходна организация“ [19]. А това е така, защото техният патерн е общ, аналогичен, подобен и казано по-ясно и по-кратко, техният патерн е мрежови.
  
  МРЕЖАТА КАТО АВТОПОЕЗА
  Автопоезата е концепция за самосъздаването, разработена и предложена най-напред през 1973 г. от Умберто Матурана и Франциско Варела. Автопоезисни са системите, които се самосъздават, т.е. произвеждат сами себе си, възпроизвеждат се; които са продукт на собственото си развитие и това е една от най-важните цели, ако не и най-важната цел на развитието им. В такава система функцията на всеки отделен неин компонент е да участва в производството или трансформацията на останалите компоненти и по този начин системата непрекъснато „прави себе си“. Тя се произвежда от своите компоненти и от своя страна произвежда своите компоненти. Така тя непрекъснато възпроизвежда своя патерн и именно той е продуктът на нейното функциониране [20].
  Оригиналното определение, дадено от Франциско Варела, гласи: „Автопоезисната система [в оригинала вместо „система“ фигурира „машина“] е организирана (определена като единство [т.е. единно цяло – Н.Сл.]) като мрежа от процеси на производство (трансформация и разрушение) на компоненти, които: 1. Чрез своите взаимодействия и трансформации възстановяват и реализират мрежата от процеси (отношения) които произвеждат самите тях; и 2. конструират системата като определено единство в пространството, в което те, компонентите, съществуват чрез установяването на топологичната област на своите реализации като такава мрежа“ [21].
  Логиката на Матурана и Варела е следната: Мрежовият патерн е патернът на всяка жива система. Мрежите, мрежовите системи се делят на неживи и живи. И именно живите мрежови системи, живите мрежи са автопоезисни системи, т.е. самосъздаващи се, непрекъснато произвеждащи самите себе си. Затова автопоезата е мрежовият патерн и следователно – тя е патернът на живота [22]. Получава се, обаче, затворен кръг. Започва се от това, че мрежовият патерн се възпроизвежда, значи е автопоезисен и тъй като е автопоезисен, то той е мрежови [23]. Всъщност, от това привидно противоречие може да се излезе, като се разделят мрежовият патерн и автопоезността на системата. Може да има системи, чийто патерн е мрежови, но те не са автопоезисни – например неживите мрежи („неживи“ в разбиранията на Матурана и Варела, доколкото според тях жива система е всяка система, която осъществява автопоеза [24]). Също така може да има системи, чийто патерн не е мрежови, но те са автопоезисни, самосъздаващи се. Мрежата, мрежовата структура е уникално съчетание на тези две фундаментални свойства – тя има мрежови патерн (логично, нали е мрежа!) и е автопоезисна (т.е. непрекъснато самосъздава себе си).
  
  Матурана и Варела свързват изрично „живостта“ на системата (това, че системата е жива) с нейната автопоезност. Те наричат автопоезността „въплъщение на автономността на живота“ [25]. Според тях жива е система, която е автопоезна, и автопоезна е система, която е жива. Критериите една система да е жива и автопоезна са следните:
  1. Система е мрежа на взаимодействието на определено множество елементи. Под мрежова структура се разбира особен патерн на организираност, при който всеки елемент влияе на всеки (в смисъла на причинно-следствените отношения).
  2. Елементи на системата са (и) процеси.
  3. Това са физически процеси.
  4. Това са процеси на възпроизводството на системата, т.е. резултат от тези процеси е постоянното възстановяване и възможното изменение на системата.
  5. Границата на мрежата е също един от елементите на системата, т.е. тя се намира в мрежово взаимодействие с всички останали елементи [26].
  
  След като автопоезата е патерн на живота, то при развитието на системата се променя нейната структура, а патернът остава неизменен. За Матурана и Варела автопоезата е патерн на разума и значи живите системи са когнитивни системи, а животът е процес на познание и оттук следва, че живите системи са разумни [27]. Двамата автори не просто се опитват да свържат живата система и разума, като смятат, че живите системи са разумни и разумните системи са живи, а отиват още по-далеч и определят познанието като „непрекъснато сътворяване на света чрез процеса на самия живот“.
  Приравняването на това системата да е автопоезна и жива (което за Матурана и Варела е едно и също), води до извода, че системата не може да съхранява своя патерн при всички възможни външни въздействия. За всяка система съществува обем на инвариантността – множество състояния, в които тя съхранява патерна на автопоезата. Ето защо могат да се разглеждат два вида външни въздействия върху системата – позитивни, които съхраняват патерна на живота и деструктивни, които го разрушават. Ето защо развитието на автопоезните системи е еквивалентно на разширяването на обема на инвариантност [28].
  Много съществена част от самосъздаването е самоорганизацията – процес, при който системата се развива и усложнява, опирайки се на вътрешните си ресурси и по собствена воля, а не под въздействието на външни фактори. Създателят на науката синергетика германският физик Херман Хакен (1927) дава следното определение за самоорганизация: „Самоорганизацията е процес на подреждане (пространствено, времево или пространствено-времево) в откритата система за сметка на съгласуваното взаимодействие на множеството елементи, които я съставят“ [29].
  
  Пояснение:
  Открита система – система, която непрекъснато взаимодейства с външната среда. При това взаимодействие може да се извършва обмен (например на материя, енергия, информация, ентропия) или да се променят границите на системата.
  
  Умберто Матурана и Франциско Варела постигат сериозен пробив в изучаването на сложните системи чрез своята теория за автопоезата. Несъмнено автопоезата е приложима към различни типове системи, опериращи в различни целеви и проблемни пространства, но най-голямо, поне според нас, значение автопоезата има за мрежовостта, за мрежовите структури. Мрежите, независимо дали са живи или неживи, са автопоезни системи – те се самосъздават, те се самовъзпроизвеждат, правят себе си и са продукт на своята дейност. В мрежата е заложен автопоезисен първичен инстинкт, тя не може да съществува другояче, освен да се самовъзпроизвежда, да произвежда сама себе си. Толкова дълбок и така силен е този мрежови първичен инстинкт, че той в голяма степен размива границата между живите и неживите системи – неживите мрежови системи започват в своето самовъзпроизводство да се държат като живи – сякаш дишат, сякаш имат емоции, сякаш са изтъкани от нерви и изградени от органи и дори цели системи от органи. Нека вземем Интернет или световната паяжина WWW. Всеки, който е потъвал в тях, който е работил в тях, има усещането, че това е живо мрежово пространство – то има свой живот, свой ритъм, свой характер и свои цели, които понякога са неразгадаеми. Ненапразно ние така лесно сме се пристрастили към тях, те са толкова неустоими, че вече за мнозина от хората те подменят реалността със своята виртуална реалност и не малко са онези, които съществуват в реалния живот, но живеят пълноценно във виртуалния си свят. А това е така, защото освен другите свои удивителни и уникални свойства, Мрежата е Автопоеза, т.е. сложна система, която съществува като се самовъзпроизвежда, и се самовъзпроизвежда, за да съществува.
  
  МРЕЖАТА КАТО СРЕДА
  От теоретична гледна точка е принципно важно да осмислим мрежата като Архетип, Патерн и Автопоеза. Но от практическа гледна точка, с навлизането в мрежовото общество е особено съществено да осмислим мрежата именно като Среда. Защото обществата, всички ние, социалните àктори и агенти, дейци и играчи, сме потопени в тази мрежова среда и тя е уникална по своите свойства и своите проявления. Мрежата е толкова реална, доловима, осезаема и също така тя е толкова нереална, неуловима, неосезаема.
  От една страна, Мрежата (Мрежата с голямо „М“) е среда на самата себе си, мета-среда – Мрежата в този смисъл е Мета-мрежа. Тя е и битие на своето съзнание, и съзнание на своето битие; тя е и тяло за своя дух, и дух за своето тяло, тя е и външност за своята вътрешност и вътрешност за своята външност; тя е и съществуване за своето предназначение, и предназначение за своето съществуване. Затова Мрежата може и трябва да бъде изучавана сама по себе си, по отношение на себе си. Мрежата си създава собствен познавателен инструментариум и изучавайки се, съвършенства този познавателен инструментариум.
  Мрежата е самодостатъчна като научен обект и познавателен инструментариум – тя е едновременно и обект на изучаване, и инструментариум за изучаването си. Мрежата е сама за себе си цел на изучаването. Мрежата възпроизвеждайки се, създава знания за себе си, и усвоявайки тези знания, тя възпроизвежда себе си.
  Така се поддържа жизнено-познавателният цикъл на Мрежата:
  
  Мрежата възпроизвежда себе си --> Мрежата създава знания за себе си --> Мрежата усвоява създадените знания --> Мрежата използва създадените знания --> Мрежата възпроизвежда себе си
  
  От друга страна, обаче, Мрежата е среда за Цялото (Единното цяло), което съществува във и чрез нея, функционира със и чрез нея, реализира се посредством и чрез нея – Мрежата в този смисъл е само мрежа (с малко „м“). Тя е битие на съзнанието на Цялото; тя е тяло за духа на Цялото; тя е външност за вътрешността на Цялото; тя е съществуване за предназначението на Цялото. И Цялото, за което и заради което мрежата е създадена, е така потопено във, така съединено със, така осмислено посредством мрежата, че самото то става Мрежата, То е Мрежата. И мрежата има смисъл само във, със и посредством Цялото – то е обектът за изучаването, т.е. целта на изучаването, докато мрежата е само средството, чрез което се изучава. Заради Цялото се създава познавателният инструментариум, т.е. Цялото е целта на създаването на познавателния инструментариум, докато мрежата е само средството за създаване на този инструментариум.
  Поради това мрежата може и трябва да бъде изучавана само по отношение на Цялото, което съществува във и чрез нея, функционира със и чрез нея, реализира се посредством и чрез нея. Мрежата създава по отношение на Цялото познавателен инструментариум и при изучаването на Цялото се съвършенства този познавателен инструментариум.
  Мрежата като мрежа (с малко „м“) е само необходима за Цялото – Цялото е научният обект и за него се създава познавателен инструментариум, т.е. Цялото е едновременно и обект на изучаване, и инструментариум за изучаването си. Мрежата е само средство за изучаването на Цялото. Мрежата, възпроизвеждайки Цялото, създава знания за него и Цялото, усвоявайки тези знания ги предава на мрежата, така, че тя да го възпроизведе.
  Така се поддържа жизнено-познавателния цикъл на системата „Цяло–мрежа“:
  
  мрежата възпроизвежда Цялото --> мрежата създава знания за Цялото --> Цялото усвоява създадените знания --> Цялото предава усвоените знания на мрежата --> мрежата възпроизвежда Цялото
  
  Разгледахме подробно тези функционално-познавателни отношения Мрежа – Единно цяло, т.е. на Мрежата с Цялото, което съществува във и чрез нея, функционира със и чрез нея, реализира се посредством и чрез нея, защото е изключително важно, включително и за целите на по-нататъшния анализ, осъзнаването на Мрежата като Среда.
Мрежата не е само среда, Мрежата е много повече от среда, но именно мисленето и разбирането за Мрежата като среда, позволява да се намери ключът към дешифрирането на понятието „Мрежа“. Дори да е донякъде пресилено или твърде емоционално, но все пак, ще си позволим да приведем следната аналогия:
  Така както един индивид може да има много роли, много ипостаси, много маски и много същности, но дали и доколко той е човек се разбира от нещо много просто и видимо с невъоръжено око – от човещината, която проявява по отношение на другите хора, така и Мрежата може да има и тя има различни характеристики, различни видимости, различни проявления и различни функции, но как тя съществува и се осъществява в битието и съзнанието си на мрежа се разбира най-добре от това как тя изпълнява своето предназначение и целите на своето развитие именно в качеството си (а защо не – и в количеството си) на среда.
  Именно като среда Мрежата има свои уникални свойства и идентификационни маркери, свои афекти и ефекти, свои стандарти на поведение, дори свой закон на разпространение.
  Мрежата е разнолика и многолика – с подвижна, променлива, неустановена и размита структура; тя е разностранна и многостранна (както и много странна) – с неспокойна, нееднозначна и разгръщаща се динамика. Мрежата е едновременно разливаща се и развиваща се във времето и като че ли извън времето. Всъщност, Мрежата изобщо не е проста и лесно определима научна категория, тя не е елементарен и лек за усвояване практически инструмент. Мрежата може да бъде с повече от „нормалните“ четири измерения – трите пространствени измерения и четвъртото времево измерение.
  Ето това е Мрежата – винаги различна, никога една и съща. Тя е случването на нещата, но тя е и нещото, което се случва. Мрежата е навсякъде, тя се намира във всичко и всичко се намира в Мрежата. Ето защо няма да е преувеличение ако за Мрежата отново кажем почти същото, каквото великият Васил Левски (1837 – 1873) казва за Времето: „Мрежата е в нас и ние сме в Мрежата; тя нас обгръща и ние нея обгръщаме“.
  
  Пояснение:
  Ипостас (от гр. същност, смисъл, основа) – буквално „това, което стои отдолу, което съставлява основата, което гарантира съществуването на нещата“; форма на проявяване, същност, образ.
  Афект (от лат. душевно вълнение, страст) – настроение, както във външното изражение, така и във вътрешното възприятие, степен на изразяване на емоциите.
  
  МРЕЖАТА КАТО МЕТАФОРА
  Мрежата е толкова ефективна и адекватна, толкова атрактивна и желана, толкова добре посрещната като модел и инструмент за изучаване на съвременните процеси в различните системи, защото носи в себе си удивителна метафоричност, в нея има силен метафоризъм, тя е изтъкана от метафорност, тя е метафора и поне в нашата наука Мрежата е Метафората.
  В нашите изследвания ние често прибягваме до образен, илюстративен език, който да помогне на неизкушения в научните аналогии и препратки към други раздели на знанието читател, да се ориентира по-добре в материя, която понякога на пръв поглед е твърде сложна, а всъщност става дума за нещата от живота (защото разказите за сигурността са разкази за живота), а понякога се струва прекалено, измамно лесна и ясна, макар че крие много и различни интелектуални пластове и изисква далеч по-задълбочена подготовка.
  В този образен, илюстративен език метафорите играят изключително важна роля. От една страна, метафорите помагат да се разшифрова и дешифрира сложната материя, а от друга те са индикатор за необходимостта от повече мисловни усилия, така че да не се допусне плъзгане по повърхността. Именно затова са толкова прави американският физик Робърт Шоу (1946) който казва, че „вие няма да можете да видите нещо докато не намерите точната метафора, която да ви позволи да го разберете“, и американският икономист Брайън Артър (1945), който определя науката като „занимаваща се със създаването на метафори“ [30].
  Когато си задава въпроса „Що е метафора?”, американският социолог Робърт Низбет (1913 – 1996) отговаря така: „Метафората е начин на познаване, един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неотменими методи на познанието в историята на човешкото съзнание. Най-просто, тя е начин за преминаване от известното към неизвестното. Тя е метод на познанието, при който идентифици¬ращите качества на едно нещо са пренесени в мигновен, поч¬ти несъзнателен вътрешен проблясък върху нещо друго, което поради своята отдалеченост или сложност е неизвестно за нас... Метафората е нашето средство за постигане на мигновено сливане на две отделни сфери на опита в един просветляващ, иконичен, всеобгръщащ образ”. По-нататък той продължава: „Да обелим езика от неговите метафори и ще трябва да махнем и голяма част от онова, което „знаем”. Метафората може не просто да предхожда личния опит, но и да го причинява… От много изследвания на когнитивния процес изобщо и в частност на творческото мислене става ясно, че мисловният акт в неговите най-интензивни фази е често неотделим от метафората – от това интуитивно, иконично, всеобгръщащо схващане на една нова същност или процес” [31].
  Ненапразно създателят на термина „метафора“, великият Аристотел, твърди: „Да станеш майстор на метафората е най-великото достижение на човека… Метафората е едновременно дар на гения и майсторство на геометъра, превъзходно владеещ науката на пропорциите“ [32]. А както пише е забележителния германски философ на Фридрих Ницше (1844 – 1900): „Стремежът на човека към формирането на метафори е фундаментален човешки стремеж, който не може нито за миг да бъде отстранен от мисленето, защото това означава да бъде отстранен самият човек“ [33].
  Нашият език е изпълнен, дори препълнен с метафори. Ние непрекъснато конструираме различни обяснения на действителността, пресъздаваме емоционални състояния, обясняваме нашите отношения към процесите и хората чрез метафори. Така е, когато казваме, че се носим на крилете на щастието, или когато сърцето ни подскача от радост, когато сме в бездната на отчаянието. Метафори са мостовете, който градим към другите хора, полите на планината, въоръжаването до зъби, дъното на душата, опънатите като струни нерви, камъкът вместо сърце. Чрез метафори ние превеждаме едни свои мисли, състояния, намерения и цели, които сме формулирали вътре в нас чрез свой си, личен и индивидуален език, на езика на другия човек, за да може той да разбере смисъла на това, което му казваме. Метафорите са също изкушаваща възможност да се създаде нова реалност или поне да се внуши ново мислене за реалността. Те играят ролята на нещо като обменна валута, по-скоро като две валути, които двама души обменят, така че да могат да оперират ефективно, всеки – в познавателните пространства и емоционалните състояния един на друг. С други думи – метафорите имат двойна функция: те са метафори за реалността, но те са метафори и за самите себе си. Тяхната втора функция е много по-сложна, към нея се прибягва много по-рядко – това са метафорите за самите метафори, мета-метафорите, които описват на мета-език реалността и всъщност я пресъздават като мета-реалност.
  Мрежата като всяка метафора едновременно опростява и усложнява понятието (проблемното поле), което пресъздава, но и двата пъти прави това по позитивен и конструктивен начин. Опростяването е резултат от това, че понятието (проблемното поле) се сравнява със и се свежда до нещо познато, известно, вече осмисляно и дори осмислено. А усложняването напомня, че макар и да става дума на пръв поглед за нещо привично, стандартно, конкретно, всъщност то крие много и различни, интересни и удивителни черти, признаци, свойства, анализирани вече в сходни проблемни полета, мост към които е метафората (да напомним, тя произлиза от древногръцката дума „пренос“, днес по-често замествана и изпълнена с повече и по-различен научен смисъл дума „трансфер“).
  Много рядко може да се намери толкова подходяща и полезна за използване метафора като „Мрежа“ в изследването на съвременните бързо хоризонтализиращи се, бързо сплескващи структурата, бързо развиващи се, бързо разпълзяващи се, креативни структури, които при тази си висока динамика продължават да бъдат автономни и поддържащи границите си. Метафората „Мрежа“ не само представлява ключ към схващането на тези структури, като шифър, който позволява да се навлезе в тяхното „лично [концептуално, същностно] пространство“, но и моментално отключва в съзнанието работещи, генериращи идеи, модели и инструменти за тяхното изучаване. Тази метафора вдъхва увереност в познавателните ни сили, тя снема или поне минимизира неопределеността, генерира сигурност в нашите действия. А това я прави уникална и безценна.
  
  Социалният деец (àктор, агент) има много роли, проявления, ипостаси в голямата Мрежа, наречена Живот. Той действа в различни социални полета, в които изплита връзки, установява контакти, обменя цели, ценности, блага, знаци, символи. Той е непрекъснато в Мрежата, но постоянно е в някоя мрежа – локална, специфична, битийна. Социалният деец разполага себе си в различни социални множества, т.е. полета от обвързаности, присъствия, интеракции и комуникации – от субектния хабитат до субектния ареал.
  
  Пояснение:
  Хабитат (от лат. годен за живот, обитаем, населен) – естествена среда за живот, среда на обитаване; територия, населявана от живо същество или друг тип организъм.
  Ареал (от лат. област, площад, пространство) – територията, населявана от представителите на определен организъм или съвкупност (вид, род, семейство и т.н.) от организми; характеризира се със сходни условия на живот.
  
  Субектният хабитат е СЕЧЕНИЕТО на всички социални полета, в които действа един социален деец. В понятието на мрежите и Мрежата, на мрежовостта, субектният хабитат е най-малкият мрежови сегмент, който по някакъв начин присъства във всички мрежи, в които реализира себе си социалният деец.
  Субектният ареал е ОБЕДИНЕНИЕТО на всички социални полета, в които действа един социален деец. В понятието на мрежите и Мрежата, на мрежовостта, социалният ареал е най-големият мрежови сегмент, в който по някакъв начин присъстват всички мрежи, в които реализира себе си социалният деец.
  
  В субектния хабитат обвързаността е много силна, това са т.нар. от американския социолог Марк Грановетър (1943) силни връзки (strong ties) [34]. Съответно с отдалечаването от субектния хабитат в субектния ареал, обвързаността отслабва, връзките стават слаби (weak ties), което не значи винаги с по-малко значение, както доказва Марк Грановетър. Колкото по-малък е субектният хабитат, толкова социално по-пасивно (асоциално) е поведението на социалния деец и/или по-силно той отстоява собствената си социална идентичност. И напротив, колкото по-голям е субектният ареал, толкова социално по-активно е поведението на социалния деец и/или по-слабо той отстоява собствената си социална идентичност (тя става все по-размита).
  
  За Фритьоф Капра базовият патерн на живота е мрежовият патерн [35]. Американският учен в областта на международните отношения Ан-Мари Слоутър (1958) лансира през 1997 г. хипотезата за мрежовата трансформация на структурата на международните отношения [36]. Украинският и израелски културолог Аркадий Киреев (1949 – 2006) въобще говори не просто за нашата мрежова реалност, а за мрежовата ни цивилизация [37].
  Да се мисли за света като мрежа, да се мисли мрежово, т.е. да развиваме мрежовото мислене, означава да се мисли системно. Нещо повече, освен мислене за мрежите, самото мрежово мислене е мрежово. Американският физик Джефри Чу (1924 – 2019) формулира представата си за научното знание като мрежа от понятия и модели, в която нито една част не е по-фундаментална от другата – т.нар. бутстрап теория (bootstrap theory). Според тази мрежова философия природата трябва да се възприема и изучава на базата на вътрешната си свързаност и не може да се сведе до фундаментални същности, от типа на фундаментални „тухлички“ на материята, не съществуват фундаментални константи, нито фундаментални закони и уравнения. Материалната вселена се разглежда като динамична мрежа от взаимосвързани неща и събития, които съществуват благодарение на взаимните си отношения и връзки. Нито едно свойство на всяка част от тази мрежа не е фундаментално, всички те произтичат от свойствата на другите части и общата им съгласуваност като отношения и взаимодействия определя структурата на цялата мрежа [38].
  
  Пояснение:
  Bootstrap (англ.) – ухо (например иглено), примка, бримка, начално зареждане (на програма).
  
  Когато изучаваме една система, ние подлагаме на анализ
  както елементите, от които тя е изградена и които са обединени в структура – това е в основни линии нейното съдържание и то е свързано в голяма степен с КОЛИЧЕСТВЕНОТО ИЗМЕРЕНИЕ на системата;
  така и организацията – това е в общи линии формата на системата (вече дискутирахме тази тема и връзките форма–съдържание, структура–организация), т.е. патернът на тази система, който е свързан в голяма степен с КАЧЕСТВЕНОТО ИЗМЕРЕНИЕ на системата.
  Елементите на системата могат да бъдат измерени, изчислени, претеглени, докато патернът не може. Той трябва да бъде изобразен, нарисуван, начертан като модел, като конфигурация, като взаимни връзки и канали за комуникация. Елементите по принцип могат да съществуват и самостоятелно, най-малкото системата може да бъде разделена на части, докато патернът съществува само като патерн – разпадне ли се той, системата губи системните си свойства и престава да съществува като система. Ето защо изучаването на системите започва преди всичко с изучаване на техните патерни.
  Ако обаче всяка система имаше уникален патерн, то тя тогава би трябвало да бъде изучавана отделно и без връзка с другите системи, не би могло да се трансферират знания, получени при анализа на една система към анализа на друга система. Затова Фритьоф Капра, заедно с редица други учени задава въпросът: „А дали съществува общ патерн, който може да бъде открит във всички живи системи?“. И неговият отговор е, че такъв общ патерн съществува, това е мрежовият патерн, базовият патерн на живота: живите системи – независимо дали са организми, части от организми, общества от организми, суперорганизми (единен организъм, съставен от различни организми) – техните съставни елементи (компоненти) са обединени на мрежов принцип. Сред главните характеристики на този мрежов принцип на устройство на живите системи (мрежовият патерн) са: СЛОЖНОСТТТА, НЕЛИНЕЙНОСТТА, ФРАКТАЛНОСТТА И ОБРАТНАТА ВРЪЗКА [39].
  
  Пояснение:
  Фрактал (от лат. раздробен, счупен, разбит) – математически обект, притежаващ свойството самоподобие, себеподобие, т.е. всяка част е подообна на множеството като цяло.
  
  СЛОЖНОСТТА е характеристика (свойство) на системата, определящо количеството на изграждащите системата елементи, части и подсистеми, а също така характера на тяхното взаимодействие, както и способността на системата да придобива нови свойства, които не са присъщи на отделните ѝ структурни съставляващи и не се проявяват на системните поднива, а само в системата като цяло [40].
  Колкото повече елементи, части и подсистеми изграждат системата, колкото по-многообразно, интензивно и непредсказуемо е тяхното взаимодействие и колкото повече нови свойства придобива системата, които не са присъщи на нейните съставляващи и не се проявяват на нейните поднива, толкова по-сложна е системата, толкова по-трудна е за изучаване и толкова по-малко възможно става да се прогнозира нейното развитие и поведение във времето и пространството.
  
  НЕЛИНЕЙНОСТТА е характеристика (свойство) на системата, която означава, че в нея свойствата ѝ се менят под въздействието на протичащите потоци и обмени с външната среда на енергия, информация и вещество, но така, че не е в сила суперпозицията им, т.е. сумирането (2 + 2 не е задължително 4), а значи няма правопропорционална зависимост между причината и следствието, между сбора и резултата от взаимодействието на елементите, между външното въздействие и отговора на системата на него.
  Това ще рече, че в определени ситуации с равни или сходни начални и гранични условия, приблизително еднакви или подобни характеристики на външната среда, системата може да има различни реакции, различни поведения, с други думи тя може да направи различни избори. Такива ситуации на повишена неустойчивост и/или силна неравновесност и поради това на възможни различни избори се наричат точки на бифуркация. В точка на бифуркация е възможно или старата структура на системата да се разруши, т.е. „от хаоса да се роди безпорядък” (disorder out of haos), или да възникне нова устойчива структура т.е. „от хаоса да се роди ред” (order out of haos) [41], а каква ще бъде тази нова структура, зависи от взаимодействието и влиянието на много случайни фактори.
  Ето защо нелинейността отразява идеята за многовариатност на поведението на системите, обществата и света, за алтернативност на техните пътища на развитие или еволюция [42], за възможност за избор дори в най-драматични ситуации, когато изглежда, че няма избор.
  Нелинейността е антиинтуитивна, тя на пръв (а и на втори) поглед противоречи на нормалната логика и на здравия разум, но с нея са свързани удивителни и неочаквани феномени, тя радикално променя мисленето и представите ни. По-рано нелинейността се смяташе и беше разглеждана като частен, краен случай, като липса на логика, дори като антилогика. Сега все повече нелинейността излиза на преден план, оказва се водеща характеристика за системите, а линейността е нейно рядко, условно, първо приближение, линейността е по-скоро изключение от правилото – точно така, както нелинейността е правилото, нелинейността е универсалното, фундаменталното и всъщност едно от главните свойства на природата и света [43].
  
  ФРАКТАЛНОСТТА е характеристика (свойство) на системата, отразяваща непрекъснато възпроизвежданата и поддържана себеподобност при развитието на системата във времето и пространството. Системата е фрактал(на), когато всяко изграждащо я структурно ниво (т.е. подсистема, включително и базисните системни елементи) е подобно на цялата система. Фракталността е характерна за редица видове и типове системи в неживата и живата материя, в т.ч. и за социалните.
  Руският биолог Александър Олескин (1959) пише: „Мрежата е ажурна и се състои от клетки (ядки). Това е фрактална структура или най-малкото се стреми към такава с нарастването на броя на клетките. Много фрактални обекти се отличават с взаимно проникване на вътрешното (принадлежащото на системата) и външното (извънсистемното). Фракталните обекти са холографични: имат свойството „самоподобие” („автомоделност”), благодарение на което малка част от структурата е като умалено копие на целия обект. Всеки участък от мрежата носи структурните и функционални характеристики на цялото” [44].
  
  Пояснение:
  Холография (от др. гр. пълен и пиша) – метод за получаване на обемно изображение чрез осветяване на предмета с лазер и вторично осветяване на специално обработения фотонегатив с такива лъчи.
  
  ОБРАТНАТА ВРЪЗКА е характеристика (свойство) на системата, когато не само причината въздейства на породеното от нея следствие, но и следствието въздейства върху породилата го причината. При обратната връзка въздействието води до резултат, който влияе на това въздействие, а то от своя страна влияе на резултата, като промяната може да бъде в едната от двете посоки. При отрицателната (потискаща) обратна връзка следствието намалява („гаси“) причината и системата се държи близко до устойчивото си, равновесно състояние, хомеостазата. При положителната (усилваща) обратна връзка следствието увеличава („разпалва“) причината и системата се разгръща, самовъзбужда и самостимулира, постоянно отдалечавайки се от устойчивото си равновесно положение. Обратната връзка понякога се нарича „пригожинова зависимост“, а логиката, на която е базирана системата с обратна връзка, съответно „пригожинова логика“.
  
  Пояснение:
  Иля Пригожин (1917 – 2003) – виден белгийски учен физиохимик от руски произход.
  Под „Пригожинова логика” се разбира зависимост между причината и следствието, при която те си влияят взаимно, като периодично, динамично и непредизвестено си разменят местата и са така преплетени, че много често следствието влияе на причината, която го е породила и на която то е функция към дадения момент.
  
  При математическите подходи на мрежите се гледа като на системи от елементи, чиято структура е изтъкана преди всичко от хоризонтални връзки и канали за комуникация, докато вертикално те са слабо структурирани – с най-много 2 или 3 нива. Изучаването на мрежите, на спецификите на тяхната структура и на възпроизвеждането им във времето и пространството, се прави главно със средствата на висшата математика и физиката. Това позволява не само постигане на висока степен на абстракция, издигаща се над конкретните градивни елементи и присъщите на отделната мрежа функции, но и получаване на общи, инвариантни формули и изводи. Тук водеща е структурата (мрежова), а това от какво е изградена тя, от какви по същност и присъщи им качества възли и от какви по характера си връзки има по-второстепенно значение, на него се обръща малко и дори понякога никакво внимание.
  Социолозите, социалните изследователи от своя страна са склонни да се интересуват преди всичко от това какви социални обекти са възлите и каква социална динамика е заложена в съединяващите ги ребра, т.е. връзки. На мрежите се гледа като на големи (или сравнително големи) общности от хора, свързани с обща култура, общи цели и общо отношение към света или към даден конкретен проблем. Паралелно с това се разглежда самата им обвързаност, наречена „мрежа“ – като кауза, като идеология, като идентичност.
  Именно идентичността е спецификата, която математическите модели не успяват ефективно да „уловят”. Но за да се осмисли една мрежа и да се схванат нейните свойства, задължително трябва да се разбира в не малка, а може би в ключова степен скрепящата я идентичност и влиянието ѝ върху социалната динамика на мрежата [45], защото идентичността, общността на възгледите, принципите, идеологията, на базата на която са „слепени” участниците в мрежата, влияят върху нейната структура. Но пък от социолозите се подценява същината на мрежовата структура, допуска се негласно, че важното е мрежовостта (наподобяването, „приличането“ на мрежа), а на какви структурни закони е подчинено функционирането на структурата като такава — това има сравнително слабо влияние върху характера на човешките и груповите отношения в мрежата.
  Доскоро математиците и социолозите провеждаха своите изследвания на мрежите сравнително независимо едни от други, затова понякога резултатите на едните не бяха достояние на другите, а понякога те преоткриваха със своя научен апарат вече установени от колегите им явления и свойства на мрежовите структури. Не би могло и да бъде другояче, след като двете групи учени слагаха акцентите в своите изследвания на различно място.
  В математическите модели и подходи главното бе структурата на системата и нейната динамика, докато агентите (върховете) и техните взаимоотношения (ребрата) бяха, условно казано, сведени до възли и ребра, т.е. обезличностени, обезидентичностени, лишени от идентичност. Затова при математическите модели и подходи две мрежи са различни, ако са различни техните структури.
  В социалните модели и подходи главното бе съдържанието на системата – социалните агенти и взаимоотношения, докато мрежата бе по-скоро метафора, мисловна конструкция, отразяваща преобладаващата хоризонталност на самоорганизацията и нарастващата възможност за комуникиране на включените в системата социални агенти. Затова при социологическите модели и подходи две мрежи са различни, ако са различни техните действащи социални агенти и характерът на връзките помежду им.
  Може да се каже, че и математиците, и социолозите изучават динамиката на мрежата, но въпросът е, че тази динамика бива всъщност два типа.
  Първият тип динамика е динамиката на развитие на структурата на мрежата – възникването и прекратяването на определени връзки и присъединяването и отпадането на определени възли, а далеч по-малко ни интересуват самите връзки и възли. Тази динамика се нарича „СТРУКТУРНА ДИНАМИКА“.
  Вторият тип динамика е свързана не с еволюцията на структурата на мрежата, която по-малко ни интересува, а с поведението на индивидите (възлите) и характера на техните отношения помежду им (връзките). Тази динамика се нарича „АГЕНТНА ДИНАМИКА“.
  Следователно, мястото, ролята, поведението и отношението на един социален агент в мрежата се определя както от позицията, която той има в социалната структура (това в социологията се нарича Structure – Структура), така и от неговите присъщи предпочитания и характеристики (това в социологията се нарича Agency – Действие), а най-вече от взаимодействието на тези две основни движещи сили (Структура и Действие – Structure и Agency) [46].
  Както пише полският социолог Пьотр Штомпка (1944): „Смисълът е в това, че не съществуват сами по себе си нито реалността „агенти“, нито реалността „структури“. И не съществува никакъв приемлив модел на действително взаимодействие на тези две реалности – агентите и структурите, разглеждани отделно. Защото в действителността те са слети в единен свят – това е социалният свят на човека в неговата единна агентно-структурна фабрика… По-скоро агентно-структурната реалност в нейното вътрешно, във вътрешно присъщото ѝ единство, съществува в различните размествания, в разнообразни „смеси“ на агентните и структурните съставляващи и тя е това, което организира и конституира социалните събития“ [47].
  Трудно е да се вземе страна в спора кои са били по-близо до истината – математиците или социолозите. И все пак повече пробиви в изучаването на мрежовите структури имат математиците. Те много повече акцентираха на цялостта (холизма), за сметка на партикуларността (редукционизма), както и много повече са се опитвали да отидат отвъд конкретиката (буквалността), опитвайки се да мислят абстрактно, да улавят главното, същественото, не това, което виждат очите (и по-общо, сетивата), а да преминават отвъд видимата, осезаемата, докосваемата и възприемаемата със сетивата реалност и да вникват в нейната дълбоко вградена и несъмнено познаваема логика.
  Може да се каже, че това е вечният спор (през последните векове изнесен основно във философските диспути) – за взаимодействието между Формата и Съдържанието. Ние, както стана ясно взехме страната на подхода, за който говори Фритьоф Капра и затова използваме не понятието „форма“, а „патерн“, доколкото първото понятие напомня повече на външния изглед, на „опаковката“, докато второто носи повече смисъла на структурата, строежа и градежа на вътрешно единната и външно обемащата същност, заедно с динамиката, еволюцията и развитието на тази вътрешно единна и външно обемаща същност.
  Именно математиците изучават най-вече патерна – мрежовостта, мрежовата организация, мрежовата структура. Затова е било въпрос на време техните проникновения да бъдат взети на въоръжение от социолозите и от засилващата се симбиоза на естествените и обществените науки по отношение на мрежите да се получи синергия. Важно да се разбира, както бе казано, че патернът е не само външната форма. Той е строежът, архитектурата на системата, начинът, по който са „съединени“ и динамиката, чрез която си взаимодействат нейните елементи. Ето защо патернът не е само формата на взаимодействието на тези елементи, и също така той не е само следствие от това взаимодействие. По силата на обратната връзка патернът налага ограничения, определя характера на взаимодействието.
  
  Несъмнено е, че идентичността, културата, паметта, нагласите и комплексите на едно общество влияят на неговата организация и способстват за налагането на определен тип политическо управление, политически режим. Затова при почти еднаква идеология, еднакви насилствени подходи за установяване на еднопартийно управление и социалистически строй, тоталитарните общества в различните държави от съветската система се различаваха едно от друго. Вярно е и обратното – политическото управление, политическият режим, конструкцията на политическите отношения, идеологията на „слепването“ на участниците в обществото, наложената философия, зададените „отгоре“ норми и ограничения върху идеите, възгледите, целите и интересите влияят върху идентичността, културата, паметта, нагласите и комплексите на обществото и гражданите, подбуждат ги към сходни модели на поведение (и оцеляване). Тази обвързаност, ефектът на обратната връзка, когато следствието влияе на причината, която го е породила, и се превръща в причина, на която породилата го причина е следствие, води до това, че тоталитарните и авторитарни идеологии в политиката, в икономиката, в междучовешките отношения вертикализират структурата, добавят йерархични нива, стесняват инициативата и предприемчивостта, искат подчинение и стриктно следване на инструкциите, докато демократичните и по-либерални идеологии хоризонтализират структурата, „сплескват” я и премахват излишните нива в йерархията, дават повече свобода и инициативност.
  Авторитарността е склонна да поражда йерархичност и йерархичността се изкушава да се укрепва с повече авторитарност. И когато в едната посока се появят дефекти, те се появяват скоро и в другата посока, т.е. или лекото разавторитаризиране на авторитарността започва да разйерархизира йерархичността, или лекото разйерархизиране на йерархичността започва да разавторитаризира авторитарността. Вярно е и обратното – по-силната авторитарност укрепва йерархичността, а по-силната йерархичность стимулира авторитарността.
  Демократичността е склонна да поражда мрежовост и мрежовостта се стреми да произвежда демократичност. И отново когато в едната посока се появяват дефекти, те се появяват скоро и в другата, т.е. или лекото раздемократизиране на демократичността започва да размрежовизира мрежовостта, или лекото размрежовизиране на мрежовостта започва да раздемократизира демократичността. Вярно е и обратното – по-развитата демократичност стимулира мрежовостта, а по-развитата мрежовост укрепва демократичността.
  Ето защо ако се опитаме да класифицираме обществата (с оцветяване с различни степени на червения цвят – от тъмно, т.е. голям брой общества от дадения тип, до светло, т.е. малък брой общества от дадения тип) по два критерия: „Демократичност–Авторитарност“ и „Мрежовост–Йерархичност“, то като правило днес „струпването“ (тъмночервеният цвят) на отделните общества е най-вече в клетките „демократичност–мрежовост“ и „авторитарност–йерархичност“, докато става все по-трудно (бледо розов цвят) да се приведат примери за демократично-йерархични и авторитарно-мрежови общества. При това е ясно, че демократично общество, в което се засилва йерархичността, започва да боледува, както започва да боледува и мрежово общество, в което се засилва авторитарността. Заедно с това, авторитарно общество, в което се засилва мрежовостта започва да оздравява, както започва да оздравява и йерархично общество, в което се засилва демократичността.





  Таблица 2. Класификация на обществата, с оцветяване с различни степени на червения цвят – от тъмночервено, т.е. голям брой общества от дадения тип, до светлочервено, т.е. малък брой общества от дадения тип
  
  Влиянието на патерна върху поведението на индивидите е сложно измеримо и може да се идентифицира с взаимодействието „социални агенти vs. социален контекст“. Това е Силата на контекста, за която пише английският писател Малкълм Гладуел (1963): „Принципът на Силата на контекста ни учи, че ние не просто сме чувствителни, а сме извънредно чувствителни към промените в заобикалящата ни среда“ [48]. Има множество изследвания върху начина, по който социалните агенти създават (творят, променят) социалния контекст. В същото време в сила е и обратната връзка социалният контекст определя (влияе на, формира) поведението на социалните агенти.
  
  Далече сме от мисълта да подценяваме постигнатото в изследването на мрежовото общество от социалните анализатори, от социолозите. Но трябва да посочим, че именно взирането, непрекъснатото фокусиране в социалната специфика и нейните контексти дълго време им пречеше да си дадат сметка, че при цялата силна индивидуалност и идентичност на възлите и връзките в изучаваните от тях мрежи, тези мрежи не са несъвместимо и непримиримо различаващи се една от друга, а в тях много сериозна и понякога водеща роля играе структурата, т.е. начинът, по който са организирани възлите и връзките и затова с помощта на математическите модели и методи могат да бъдат извлечени и осмислени редица ключови знания за мрежите. В наши дни продуктивното и синергетично съчетание на математическите и социалните методи за анализ позволи да се направят изключително полезни изводи за поведението на различни мрежи и на действащите в тях àктори и агенти, като тези изводи представляват ценно знание с висока степен на приложимост в най-различни области на науката и социалната сфера.
  Ние живеем в общество, което е все по-мрежово. Според едната научна гледна точка, обществото се мрежовизира като следствие от новия характер на разпространение на информацията, а по-скоро – на символните ресурси, както и с нарастващата роля на символното насилие. С други думи, обществото е такова, каквито са неговите комуникации. И във века на новите комуникационни и информационни технологии, чийто характер е все повече мрежов, обществото естествено ще се адаптира към тези революционни промени в комуникациите. Ето защо в свят на социалните мрежи обществото ще бъде мрежово.
  Тази научна гледна точка донякъде има основание – обществото адаптира отчасти своите структури към начина, по който в него се извършва комуникацията. При все това ние сме по-склонни да смятаме, че в обществото настъпват такива социални трансформации, които постепенно засилват хоризонталната му преориентация за сметка на вертикалната и в едно такова общество от нов тип естествено комуникациите текат по различен начин, те са „принудени“ да се мрежовизират, за да отразят мрежовия характер на обществото, т.е. комуникациите са такива, каквото е обществото. И в едно мрежово общество (в мрежовизирано общество) е естествено да възникват и социални мрежи.
  Тук на ход са може би много повече социолозите, защото е изключително важно да се изясни какво в обществото – като политика и икономика, като социални отношения и комуникации, като култура и мироглед – се променя, за да се засилва така интензивно неговият мрежови характер? Защо с такива темпове Обществото произвежда Мрежа и Мрежата произвежда Общество? Какви са тези фундаментални, дълбоки трансформации, които намаляват вертикалността и увеличават хоризонталността? И дори нещо съвсем трудно за осмисляне – дали в социума винаги и при всички условия хоризонталността означава мрежовост. Това е истински важната, сложната тема и ние в тези етюди търсим частици от възможния правилен, верен и точен отговор, без да имаме претенциите да се доближим – дори донякъде, дори сравнително и относително – до него.
  
  
  Литература:
  1. Kelly, Kevin. Out of Control: The New Biology of Machines, Social Systems and the Economic World. 1994, 2008, p. 25.
  2. Олескин, Александр. Сеть как метафорический образ культурной онтологии и сетевые структуры в социуме: приложимость к экологической проблематике, https://library.by/portalus/modules/philosophy/referat_readme.php?subact....
  3. Морфов, Радостин. Политическата стратегия. Велико Търново. Фабер. 2011, с. 37.
  4. Морфов, Радостин. Политическата стратегия, ibidem.
  5. Морфов, Радостин. Политическата стратегия, ibidem.
  6. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0_%28%D1%84%D0...
http://dic.academic.ru/dic.nsf/enc_philosophy/7576/%D0%A4%D0%9E%D0%A0%D0...
http://www.marxists.org/glossary/terms/c/o.htm#content.
  7. Buchanan, Mark. Nexus: Small Worldsand the Groundbreaking Theory of Networks”. W. W. Nortonand Company. 2003, p. 10.
  8. Вж. например https://vidinsky.com/a/nkf1011.html;
http://iph.ras.ru/elib/0604.html.
  9. Cathcart, Thomas, Daniel Klein. Plato and a Platypus walk into a bar... Understanding Philosophy Through Jokes. New York, Abrams Image, 2007, 67 – 68.
  10. Capra, Fritjof. The Web of Life. A New Scientific Understanding of Living Systems. New York: Doubleday, 1996, 158 – 159.
  11. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., р. 98.
  12. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., 97 – 99.
  13. Витакер, Р. Обзор основных понятий теории автопоэзиса (наш архив).
  14. Витакер, Р. Обзор…, ibidem.
  15. Матурана, Умберто, Франсиско Варела. Древо познания. М.: Прогресс-Традиция, 2001, 35 – 36.
  16. Вж. също Штомпка, Петр. Социология социальных изменений. М.: Аспект-Пресс, 1996, с. 19.
  17. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., 159 – 160.
  18. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., 159 – 161.
  19. Матурана, Умберто, Франсиско Варела. Древо познания, ibid., с. 36.
  20. Capra, Fritjof. The Web of Lifei, ibid., 96 – 98.
  21. http://en.wikipedia.org/wiki/Autopoiesis#cite_note-1.
  22. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., р. 162.
  23. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., 158 – 160.
  24. Витакер, Р. Обзор…, ibidem.
  25. Варела, Франсиско. Автономность и аутопоэз (наш архив).
  26. http://www.philosophy-msmsu.narod.ru/Autopoesis/Obzor.htm.
  27. Capra, Fritjof. The Web of Life, ibid., 161 – 162.
  28. http://www.philosophy-msmsu.narod.ru/Autopoesis/Obzor.htm.
  29. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BE%D1%80%D0%B3%....
  30. Bousquet, Antoine. The Scientific Way of Warfare. Order and Chaos on the Battlefields of Modernity. New York, Columbia University Press, 2009, р. 28.
  31. Низбет, Робърт. Социална промяна и история. С.: Критика и хуманизъм, 2000, 12 – 13.
  32. Арзуманян, Рачья. Кромка Хаоса. Сложное мышление и сеть: парадигма нелинейности и среда безопасности XXI века. М.: Регнум, 2012, с. 91.
  33. Bousquet, Antoine. The Scientific Way of Warfare, ibid., р. 27.
  34. Granovetter, Mark. The Strength of Weak Ties. // American Journal of Sociology, Vol. 78, Issue 6 (May, 1973), 1360 – 1380.
  35. Capra, Fritjof. The Web of Lifeibid., p. 298.
  36. Slaughter, Anne-Marie. The Real New World Order. // Foreign Affairs, Vol. 76, No. 5, September/October, 1997, 183 – 197, 183 – 186.
  37. Киреев, Аркадий. Гипотеза о „сетевой цивилизации“, http://kulturolog.narod.ru/setciv.htm.
  38. Капра, Фритьоф. Уроки мудрости. Разговоры с замечательными людьми. М.: Изд-во Трансперсонального Института, Киев: AirLand, Киев, 1996, 43 – 44.
  39. Capra Fritjof. The Web of Life, ibid., 78 – 81.
  40. Вж. например: http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B0%D1%8F_....
  41. Вж. например: Пригожин, Илья, Изабелла Стенгерс. Порядок из хаоса. Новый диалог человека с природой. М.: Прогресс, 1986.
  42. Бирюков, Сергей В. Синергетика vs. Монополярность. // Русский Журнал, http://old.russ.ru/politics/20030430-bir-pr.html.
  43. Вж. например https://novainfo.ru/article/3772; https://en.wikipedia.org/wiki/Nonlinear_system;
https://www.sciencedirect.com/topics/engineering/nonlinear-phenomenon.
  44. Олескин, Александр. Сеть как метафорический образ, ibidem.
  45. Keller, Evelyn Fox. Revisiting Scale-Free Networks.//BioEssays, 2005, Vol. 27, Issue 10, p. 1065.
  46. Watts, Duncan J. Six Degrees. The Sicence of a Connected Age. Vintage, 2004, 54 – 72.
  47.Штомпка, Петр. Социология социальных изменений…, ibid. с. 273.
  48. Гладуел, Малкълм. Повратна точка. Как малките неща могат да доведат до големи промени. Пловдив: Жанет 45, 2010, с. 59, 159 – 160.
  
  
  05.07.2023 г.