проблеми, тя е функция на политическите решения, политики, мандати и назначения, а те са като правило краткосрочни, с хоризонт до предстоящите избори. Освен това, като същност, форма и съдържание мелницата на администрацията, нейните зависимости и институционални интереси не позволяват за по-продължителен период да има фиксация и фокусиране върху стратегическото мислене, влагане на усилия за разработване на концептуални документи и т.нар. „policy papers” защото всяка конкретна нейна стъпка съдържа в себе си низ от противоречия: (i) между отчитането на тенденциите и неотложността на детайлите; (ii) между дългосрочните последици от решенията и краткосрочните дивиденти, които трябва да се извлекат от тях; (iii) между интересите на държавата и интересите на управляващата партия/коалиция; (iv) между ресурсно ориентираните и целево ориентираните стратегии; (v) между необходимостта от „затваряне” и необходимостта от отваряне за обществото; та дори и (vi) между по-ниското заплащане и по-голямата сигурност на държавните служители и по-високото заплащане и по–малката сигурност на експертите от неправителствения сектор.
  Всичкото това и перманетните политическите чистки и слабото котиране на професионализма в администрацията, за сметка на различните („парашутни”) методи за протежиране водят до „изпразването” на държавните институции от хора с независимо, стратегическо и визионерско мислене, за сметка на хора, специализиращи се в ежедневното „отиграване” на ситуацията и вписване във вътрешните за „шефовете” кръгове, за сметка на качеството на експертизата.

Заключение
  Прилагаме кратка систематизация на това, което се предлага:

  ▼ По отношение на неправителствените организации:
  Максимална цел:
  Интеграция и консолидация на NGO в структура с мрежова архитектура.
  Практически усилия:
  1. Създаване на гъвкави и с променлива геометрия коалиции от NGO винаги, когато има за разрешаване проблеми, които изискват коопериране на усилията.
  2. Мислене за другите NGO не като за конкуренти, опоненти и дори врагове, а като за приятели, съмишленици и партньори, отношенията с които не са „игра с нулева сума”, т.е. „или-или”, а са „игра с ненулева сума”, т.е. „и-и”.
  3. Ясно разбиране на нивата на амбиции и пакетите от правомощия на NGO: в демократичните страни политиците са тези, които участват във формирането на мисията и визията и политиката, а NGO имат различни роли по отношение на контрола над политиката и нейното осъществяване, както и по отношение на гражданското общество. Такива техни роли са: интегратори, интерпретатори, преводачи, фасилитейтори, инициатори, мотиватори, хелпъри, посредници...
  4. Постоянни усилия за формиране на българското общество като общество от личности, които не възприемат себе си като безсловени и апатични поданици, а като критични и активни граждани.

  ▼ По отношение на взаимодействието между институциите на властта в системата за отбрана и неправителствените организации:
  Максимална цел:
  Създаване на стратегическа общност на институциите от отбранителния сектор и организациите от неправителствения сектор – своеобразна „security community” която да бъде включваща (inclusive), а не изключаща (exclusive), която да успоредява и се опитва да интегрира техните способности.
  Практически усилия:
  1. Преодоляване на дистанцията и „разрушаване” на преградите помежду им.
  2. Изграждане на доверие и чувство за взаимна необходимост помежду им.
  3. Създаване на система и на култура за взаимодействие помежду им.
  4. Построяване на формални и неформални канали за потоци на ресурси, способности, енергия и информация помежду им.

  ▼ По отношение на институциите на властта в системата за отбрана:
  Максимална цел:
  Осъзнаване на NGO като незаменим и „незаобиколим” партньор в цялостната дейност на интитуциите от тази система и съвременно, европейско нормативно, институционално и ресурсно обезпечаване на това разбиране.
  Практически усилия:
1. Въвеждане на механизми за извличане на поуки от анализите на NGO и най-вече на think tanks.
  2. Свикване с мисълта, че „добрата” NGO е не тази, която се умилква около властта, а тази, която дава добра „експертиза” и осъществява добри практики за повишаване на информираността на обществото.
  3. Провеждане на „стратегически” преглед на нормативната уредба, регулираща създаването и дейността на неправителствените организации като цяло и тези в сигурността и отбраната в частност.
  4. Разбиране, че осъществяването от NGO на системен монторинг над властовите институции е не нежелано, досадно, насаждано отвън любопитство, а необходимо и достатъчно условие за ефективно и демократично управление.
  5. Възпитаване на нагласи, които способстват трансфер на управленско знание и технологии на мениджмънт от неправителствените организации към институциите на властта.
  6. Отчитане на процесите за свиване на ролята на държавата в сигурността и за протичане на т.нар. „приватизация на сигурността”, както и за създаване на среда и изработване на добри практики за публично-частно партньорство.
  Тук много важна е ролята на NGO - да спомагат за прозрачни и ефективни отношения на държавата с бизнеса, за „превеждане” на езика на националния бизнес на визията за отбраната, така че той да знае основните, засягащи го приоритети на отбранителната политика - от какви въоръжения, боеприпаси, защитни средства, стоки и услуги ще се нуждае системата за отбрана и в частност българската армия за реализацията на техните мисии и задачи, така че националният бизнес да проведе съответното планиране и да се създаде необходимата организация за да отговори на възникващите потребности.
  7. Бързи стъпки към по-добро управление в отбраната, в т.ч. създаване на интегрирано Министерство на обраната с интегрирани процеси за управление.
  8. Внедряване на съвременна система за управление на ресурсите във всички структури, свързани с националната сигурност. Тази система трябва да включва ясно разграничени етапи на планиране, програмиране, бюджетиране и изпълнение на бюджета. Утвърждаване на стандарти на прозрачност и отчетност в управлението на ресурсите за сигурност и отбрана с ясни и контролируеми процедури за взимане на ресурсни решения, с редовни отчети и одит на ефективността.
  9. Установяване на задължение на правителството да внася в парламента Годишен доклад за изразходването на бюджетите на институциите и органите в системата за национална сигурност, който отчита изпълнението на бюджета по програми, т.е. как средствата са изразходвани за постигане на законодателно дефинирани цели и приоритети. След приемането му този Доклад трябва да се публикуван, за да могат обществото и NGO секторът да се запознаят с него.
  10. Създаване на система с вградени в нея механизми за превенция и дори за ранно сигнализиране, както и въвеждането на мерки със системен характер за противодействие на корупцията.
  Днес няма по-разрушителен ефект върху качеството на управлението от корупцията. Говорим за система и за мерки със системен ефект, защото вече е безпощадно ясно, че с прилагането на решения и действия срещу корупцията, които имат конюнктурен, епизодичен и пропаганден характер, корупцията може временно да се сниши, но после ще се завърне още по-спокойна, самоуверена и раздута. Няма да се получат сериозни резултати, ако няма изградена система за борба с корупцията, която сама, а не под натиск отвън да произвежда противодействие на корупцията и която да има вградени в себе си механизми за прозрачност и отчетност.
  За прозрачността говорихме. Що се отнася да отчетността, то трябва да се осъзнава, че отчетите се дават не когато биват поискани и не формално, за измиване на ръцете и за отбиване на номера, а в постоянен, работещ режим на достъпност и верифицируемост (проверимост). Защото отчетността не факт, а процес; не е напасване, а баланс; не е документ, а система.