Нека не ни смущава понятието „идеален модел”. Ние го употребяваме само като метафора – в смисъла, в който метафората се разбира от Робърт Низбет:
  „Метафората е начин на познаване - един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неотменими методи на познанието в историята на човешкото съзнание... Тя е метод на познанието, при който идентифициращите качества на едно нещо са пренесени в мигновен, почти несъзнателен вътрешен проблясък върху нещо друго, което поради своята отдалеченост или сложност е неизвестно за нас” [1].
  А дешифрирането на метафората „идеален модел” ще направим следвайки Франсоа Жулиен, който в своя задълбочен анализ „Трактат за ефикасността”, описва различията между стратегиите за успех и ефикасност в Европа и Китай.
  В Европа, според Франсоа Жулиен, най-напред се замисля един модел като идеал, той е нашето разбиране за „най-доброто”, една идеална форма – която се приема за крайна цел, обосновава се теоретично и след това започваме да я осъществяваме в действителността, така че всички наши волеви усилия, всички наши практически действия се подчиняват на тази цел. И шансовете за успех, и критериите за успех се определят от близостта на действията ни до идеалния модел. Ние се опираме на сложен процес на моделиране, базиран на научни основи, доколкото науката е „обширна практика на моделиране (и преди всичко на математизиране), чиито техники, приложени на практика, трансформират материално света, служат като свидетелства за ефикасност”. Логично обаче това, което и при максимални усилия се постига винаги ще се отклонява в една или друга степен от модела и той „ще остава някъде на хоризонта, към който сме устремили погледа си. Оттеглил се във висините, идеалът е недостъпен” [2].
Докато в Китай не се изгражда модел, който да служи за норма на поведение, а вниманието се съсредоточава върху хода на нещата, част от които е самото действащо лице, за да се разкрие наяве тяхната свързаност и да се извлече полза от тяхното вътрешно развитие. Т.е., вместо да се изгражда идеалната форма, която после чрез действия да се пренася върху нещата, се взема най-напред конфигурацията на нещата и след това се откриват благоприятните за усилията ни фактори; и още – не се определя цел на действията и човек не налага своя схема на света, а се оставя да бъде носен от естествения ход на нещата, осланя се на потенциала на самата ситуация и нейното саморазвитие. Стратегията на Изток изключва определяне на последователност от действия в съгласие с предварителен план, насочен към реализиране на даден идеал [3].
  В Китай трактовката на ефикасността се опира на стратегия на използването и не минава през съотношението „средство-цел”. Т.е. базира се на потенциала, заложен в дадена ситуация и се стреми да извлече максимална полза от саморазгръщането му, докато в Европа (пътят, който ще следваме) трактовката за ефикасността се опира на стратегия на моделирането и минава през съотношението „средство-цел”. С други думи, търсят се практическите средства от „разтвореното ветрило на ресурсите” за реализирането на идеалната цел [4].

  И така, идеалният модел на неправителствения сектор в системата за отбрана, позволяващ оптимално влияние върху отбранителните решения може да бъде описан по следния начин:
  ↕↔ Такава висока степен на интегрираност между институциите от отбранителния сектор и организациите от неправителствения сектор, при която и едните, и другите ще остават в рамките на своите правомощия и отговорности, роли и функции, но при това ще бъдат в постоянен диалог и непрекъснато взаимодействие, така че крайният продукт, който това тяхно сътрудничество произвежда, да бъде съвместен резултат от синергетично съчетаване на властови ресурси и независима експертиза.
  Този идеален модел е свързан с култура на прозрачност и отчетност, която е толкова дълбоко и широко вплетена в обществената тъкан и в управленските практики, че преминава в култ към прозрачността и отчетността или най-малкото прави практически невъзможно съществуването на практики на неефективно управление и непроизвеждащи сигурност политики, на корупция и безстопанственост. С други думи, прозрачността и отчетността са осъзнати като предизвикателства за националната сигурност и са поставени на стратегическо ниво в осъществяването на и в контрола над мениджмънта на държавата и на нейната система за национална сигурност.
  При идеалният модел неправителствените организации в сигурността и отбраната осъществяват ключовата си роля като (тук следваме Валери Рачев):
  ◄ играят посредническа функция между изпълнителната власт и обществеността по чувствителни и важни въпроси на националната сигурност.
  ◄ идентифицират, обособяват и оценяват съществуващите или възникващи въпроси, проблеми или предложения в областта на сигурността.
  ◄ транформират идеи и проблеми във въпроси на политиката на сигурност.
  ◄ служат като информиран и независим глас в дебатите за националната и международната сигурност.
  ◄ обезпечават конструктивен форум за обмен на идеи и информация между ключовите заинтересовани фактори/акционери в процеса на формулиране на политиката по въпросите на сигурността и отбраната. ↔↕

  Идеалното затова е идеално, за да въздишаме по него и да съзнаваме колко далеч сме от идеала и колко непостижим е той! Но какво да се прави – и на Седмото небе има облаци... Затова нека се върнем обратно в реалния живот и да се опитаме постепенно, на базата на обективния анализ, да стигнем до изводи и препоръки, които да ни помогнат, както вече казахме, в максимално допустима и реалистична степен да се доближим до идеалния модел.

Същност и съдържание на процеса за демократичен контрол над политиката за сигурност и отбрана
  В основата на нашия анализ е положена следната концептуална „триада”, върху която ще стъпят следващите ни търсения, уроци от практиката и изводи:
  ♦ Гражданското общество е ключов инструментариум за демократизиране и европеизиране на страната ни.
  ♦ Демократичният контрол над институциите от системата за национална сигурност играе ключова роля за оптималното формулиране, приемане и провеждане на политиката на България в различните сфери на националната сигурност - отбрана, обществен ред, управление при кризи, външни отношения.
  ♦ Неправителствените организации имат ключово място в осъществяването на демократичния контрол над т.нар. „силови институции” и по-общо, в областта на националната сигурност и отбрана.

  Завръщането на България в Европа, разбирано като приобщаване към европейските и евроатлантическите структури, процеси и начин на живот беше и продължава да бъде приоритетен въпрос за обществото ни, за прехода към демокрация. Това завръщане ще се реализира не чрез формално членство в ЕС и НАТО, а като постигане на пълноценно членство, като хомогенизиране на българското пространство за сигурност, жизнен стандарт, ценности и практики с европейското пространство. Точно такова завръщане в началото на 21 в. не е самосбъдващо се предсказание, а е функция от развитието на демократичните процеси у нас. В зависимост от успеха или провала на тези процеси, пред България има две алтернативи: да се реинтегрира в Европа, или да се „заседи” задълго в периферията й. Това означава - да се впише достойно и да бъде част от ценностите, принципите, стандарта и високите технологии на европейските общества, или да се превърне в транзитна територия за различни коридори - комуникационни, транспортни, за пренос на суровини, енергия, капитали, стоки, информация, хора; в зона с уязвима сигурност или дори в зона на несигурност.
  Дали членството в ЕС и НАТО и приобщаването към либералните западни общества ще бъдат пълноценни и дали промените постигат нужната дълбочина се определя не от субективните усещания на политическия елит, а от комплекс обективни критерии, които чертаят рамката и минимума, позволяващи страната ни да бъде определяна като демократична, европейска, модерна и либерална.
  Сред най-значимите критерии за зрелостта на демократичните промени са степента на осъществяването на гражданското ръководство и дълбочината на демократичния контрол над структурите от Системата за национална сигурност, над планирането и провеждането на политиката за сигурност и отбрана.
  В условията на сложния преход от тоталитаризъм (когато въоръжените ни сили бяха изцяло под властта на комунистическата партия) към демокрация, прилагането на демократичния контрол над военните може да бъде оценено достатъчно високо. Все пак - бяха постигнати резултати, които правят чест на всяка държава, изпаднала в положението на нашата - когато тя трябваше да се отърсва от инерцията на миналото и да преодолява не само сиптомите на всеобхватната криза, но преди всичко - да преодолява себе си, собствените си противопоставеност и конфронтация, собствените си илюзии и заблуди. Става дума за болезнена трансформация, за реална деполитизация, за гражданско ръководство на отбраната, за нови взаимоотношения между цивилни и военни.
  В тяхната бавна и мъчителна реформа, за нашите въоръжени сили бе голямо предизвикателство да продължават да демонстрират стремеж за превръщане в институция, която се стреми (въпреки сътресенията) да запази способността си да гарантира националната отбрана, и в същото време достойно да допринася за пълноценната интеграция на страната в евроатлантическите пространство.
  Обръщайки се назад във времето, не можем да не си дадем сметка за това, което бе извършено и за това, как то бе извършено. Как, с приливи и отливи, се осъзнаваха азбучни истини. Като тази, че днес военните говорят за отбрана, а политиците - за сигурност. Или, че военните трябва да свикват с мисълта, че отбраната не е само военен въпрос, а все повече е политически проблем и че все повече и все за повече време военните трябва да свикват с примàта на политиците. Но и че политиците ще трябва да гледат на военните не само като на подчинени, а и като на партньори – всеки със своите отговорности. Защото демократичният контрол дири баланса между целите, подходите и средствата, които политиците и военните смятат за необходими за отбраната на страната...
  Демократичният контрол изостря сетивата на обществото, напомня му, че институциите от системата за сигурност запазват своята ключова роля и затова обществото трябва да е готово на ограничения, за да се запазва такова ниво на ресурсите за отбрана, че военните да бъдат мотивирани, подготвени и добре въоръжени. Държава със силна армия не означава милитаристична държава, но държава със слаба армия трудно ще отстоява своята национална сигурност.
  На Балканите още дълго армиите ще изпълняват ролята на сдържащ фактор и възпиращо средство. Всъщност, има два вида държави: едните определят армиите си според заплахите; другите определят заплахите според армиите си.