Всяка една човешка общност (общество, култура, цивилизация) има шанса да оцелее и да се усъвършенства само ако е в състояние да си създаде ценностна система, на която да се опира, както и да си изработи корективи – вкл. такива сдружения и групи от просветени хора, които доброволно, смело, всеотдайно и солидарно да се нагърбят с огромното морално и отговорно бреме - да помагат на хората и обществата да запазват човешкото си лице и да не се отклоняват от своя път на служене на висшите истини, на възвишените цели, на високия дух.
  Винаги, дори на най-индивидуалистичните общества, в най-проспериращите им периоди са били необходими такива сдружения и групи от просветени хора.
  Защото и човекът на Запада, както в Европа така и в САЩ, изпитва понякога вътрешната потребност да избяга от свободата[19], от егоизма на пазара, от това преследване на успеха с цената на всичко и да намери подслони и убежища на състрадание, грижа и утеха, където да удовлетвори стремежа си за общност[20].
  Загнивали са обществата и народите, които не са намирали в себе си енергия, сгъстъци на воля и просветени помисли и пориви, така че да изградят подобни сдружения и групи, подобни общности - готови безкористно да се борят, готови да работят безкористно за по-добро качество на отношенията, за тържеството на символи, знаци, норми – носители на нравствена енергия от по-висш порядък.
  За западните индивидуалистични култури, заплашени от известно (а някои от значително) атомизиране (на ниво хора) и фрагментиране (на ниво прослойки), мрежите от междинни общности (междинни в смисъл между отделния Индивид и цялото Общество) са изключително ценни, защото те дават колективистичен коректив (и шанс!) на обществата и с всеотдайност инжектират в тези общества съпротивителни сили срещу възможните и видими деструктивни въздействия на днешния трудно възпиран, не рядко обезкървен от ценности индивидуализъм.
  Тук възниква въпросът: Къде сме ние? Вероятно българите, особено спрямо възприятията за сигурността на индивида и групата, сме между-общество, in-between общество: между двата полюсни типа култури - индивидуалистичните и колективистичните. Даже когато най-много държим на индивидуалната свобода и независимостта си, едното ни око гледа към групата, за да се мушне на завет под нейното крило – ако положението стане „напечено”. Ние не сме радикални индивидуалисти. Но също така и нашата колективистичност не е радикална - дори най-дълбоко да сме се стаили в групата, нещо от нас мисли преди всичко за себе си, без да си прави сметка понякога - какви от това могат да се окажат последствията за цялата група. Така че ние не сме нито отляво, нито отдясно на тирето, а сме самото тире или поне част от него. Като това не е повод нито да се гордеем с този факт, нито пък да се срамуваме от него. Тук не може да се прави градация коя култура е по-морална, по-достойна или „по-прогресивна”.
  В психологията на народа ни (а това се отразява и на неговото възприятие за сигурността) се интегрират черти, присъщи на индивидуалистичните общества (изменчивост и прагматизъм, рационалност и преобладаване на динамиката над традициите), но и в не малка степен - черти, присъщи на колективистичните общества (преобладаване на устойчивите форми, на ирационалните мотиви, на традициите). Ето защо животът ни редува периоди на стабилност, достигаща до непроменимост, с периоди на бурни промени. Ние приличаме ту на скала, която сякаш от векове седи непокътната на мястото си, ту на подвижни пясъци, по които написаното изчезва веднага и енергия, надежди, усилия потъват без следа.
  България живя 4-5 десетилетия при тоталитарен тип общество. То по своето съдържание бе израз на колективистичност - макар и доста особена. Защото колективистичността не би трябвало да означава цялостна загуба на особеното и специфичното у отделните индивиди, тя не би трябвало да размива обществото в безлика, сива маса. Както вече отбелязахме, индивидуалистичната общност и колективистичната общност се различават основно по това - на какво се дава приоритет - по отношение на сигурността, материалното благополучие, успеха, щастието и т.н. – дали на Индивида пред Общността или обратното. И затова колективистичното в никакъв случай не значи пълно унищожаване на индивида, както и също индивидуалистичното не значи пълно унищожаване на колектива.
  В този смисъл страната ни по стечението на историческите обстоятелства бе отвикнала от индивидуалистичното общество и бе загубила имунитета си срещу някои крайни, стигащи до агресивност и деструкция прояви на индивидуализма.
  При нас в изключително остра степен, бързо се развиват метастази на това, от което са заплашени западните индивидуалистични общества - от атомизиране, апатия и аномия; от липса на общи идеи и начинания, които да инжектират в обществата съпротивителни сили и ваксини срещу деструктивните въздействия на днешния трудно възпиран, обезкървен от ценности и морал индивидуализъм.
  Защото всяка една човешка общност (общество, култура) има шанса да оцелее и се усъвършенства само ако е в състояние да си създаде ценностна система, на която да се опира; принципи, които да отстоява; каузи, които да преследва; хора и общности, които са готови безкористно да се борят, да работят за по-добро качество на живота, обществото и човека. Дебатът за ценностите и хуманните измерения на това, което се случва у нас предстои. Този дебат може би ще роди нови лидери, качествено различни от сегашните. Тъй като на карта е заложено бъдещето на България като държава с българска национална идентичност.

  - Третото ниво е сигурност на Държавата – или държавна сигурност [терминът "държавна сигурност" е натоварен с негативно съдържание, което ни кара да усложняваме изказа, за да избегнем честата му употреба], state security.
  Това е старата, традиционна, все по-често подценявана сигурност, оставаща, както вече казахме, свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, суверенитет, независимост, свобода, конституционен и вътрешен ред...
  Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са писали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност. Или както пише бившият германски президент и голям учен Роман Херцог: “Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”[21]. И обратното е вярно - Сигурността е следствие от Държавата – само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.
  Релацията Държава-Сигурност е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. обратна връзка. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно - взаимно отслабване.
  През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност. И най-често това е било така. От един момент нататък обаче, с мултиплицирането на заплахите не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност е оставала пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че това води до по-малко Сигурност. Тъй като освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности – като свободата и човешките права. И преди всичко - Демокрацията.
  Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност и снема ореола й на абсолютно благо, прави я относително благо, което не само предпоставя нагласите и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в златната клетка на Сигурността. И не само обществото - това важи също и за обикновените хора.
  Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и управляващите. Винаги приоритет за демокрацията е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите не може да е самоцел за държавата; тя е следствие от нормалното ù функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.
  В тоталитарната държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг - външен или вътрешен, обществото в тоталитарната държава е принуждавано да слее и идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. Държавата така може да “изяде” сигурността на своето общество.
  Сигурността в демократичното общество при прочие равни условия излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество: авторитарно или тоталитарно. Т.е. за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните... Това се обяснява с факта, че недемократичният режим заделя допълнителни средства за укрепване на собствената (персонална и управленска) сигурност: напр. преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби и други органи с репресивни функции.
  Демокрацията е една твърде сложна форма на управление от гледна точка на постигане на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията - несъмнено - не е оптималният механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за стабилност, сигурност, порядък и спокойствие.
  При демокрацията се сблъскват компетентността и изборността, либерализмът и ясната потребност от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство (носител на статиката - защото е получило властта от съотношението на силите и нагласите към изборния ден, но доста скоро това съотношение може да се промени и то най-често непредсказуемо се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).
  Вече споменахме: сигурността не само предопределя нагласите, стремленията и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение: сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция - тя самата поражда редица процеси в обществото. Тук причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно - като причината “успокоява” следствието, а следствието “гаси” причината; така и негативно - като следствието “възбужда” причината, а причината “разпалва” следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни дисипативни структури.
  При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация за повече сигурност (първото, което тогава то е готово да пожертва е демокрацията). Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е спасително лекарство - проблемите на сигурността могат да се лекуват само с повече демокрация – обаче не формална, а истинска (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, реално свободна преса, независима съдебна власт, неподкупни и будни структури на гражданското общество). Но нека да помним, че като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне то изведнъж в отрова. Тук най-сериозен се оказва въпросът - колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация му е необходима, за да не се разпадне неговата сигурност.
  Нерядко махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. А после идва време за реабилитация на сигурността. Тя става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията. И ù отмъщава за отнетия си статут. Двете са само относителни, не абсолютни блага.
  Не бива да се внушава чувството на вина у онези, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята също така, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, променящи се от една среда на сигурност към друга, от едно общество към друго, от едно състояние на обществото към друго.
  Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано – но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или “изядат” една друга. Техните отношения са понякога симбиоза, понякога - безразличие, понякога - несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да бъде абсолютизирана. Тук е мястото на политическото ръководство, на политическото лидерство – то да намира баланса помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, от манталитета, от историческата памет.
  В определени ситуации тази сложната динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И много важно е кое от тях ще бъде предпочетено от обществото или наложено му отвън или отгоре.
  Нека го кажем отново: ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.
  Държавата притежава различни процедури, механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да прилага сила (по Макс Вебер). Все още (въпросът е докога?) редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.
  Съществуват два крайни възгледа за перспективите пред релацията Държава-Сигурност. Съгласно първия, държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола върху опазването на сигурността и ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност. Според втория, държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността. Истината отново е някъде в средата, в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак, последните права и задължения, които Държавата може да отдаде, трябва да са тези, свързани със сигурността.
  Не само защото друг освен нея не може да притежава правото на легитимна употреба на сила без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството ù от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на нейните правомощия и отговорности. А и какво изобщо ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се срине пак в Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки? И от единно, сплотено цяло, то да се изроди в сива, аморфна маса от спасяващи се по единично индивиди. Пълното ù оттегляне от задачите, свързани със сигурността означава колапс на държавата.
  Не бива да си затваряме очите за обективността на някои тенденции – набира сила процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на редица нейни функции: има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, вкл. в мироопазващи (дори в спасителни, издирвателни и разминиращи) операции, частни информационни (често и въобще разузнавателни) служби на корпорации. Оттук сме близо до идеята държавата да възлага разузнавателна дейност на не-държавни институти и мозъчни тръстове (още повече, че 90% от информацията се събира по открити източници!?). И така стигаме до частни полиции и частни въоръжени сили! Не че възраждащите се наши трибуквени групировки нямат структури от този род. Защо да не си представим как (в САЩ има на практика нещо подобно) държавата преценява, че ще участва в мисия в рисков регион, може да задели 100 милиона за нея и обявява тендер за частни фирми, които са готови да обезпечат максимално изпълнение на поставените от международната коалиция задачи за тази сума. Или държавата решава да вземе участие с 500 души и обявява тендер сред частни фирми – коя от тях може да осъществи мисията за минимална цена, изразходвана от съответната държава!?
  Та нима поделения на българската армия не се охраняват от ... частни фирми?!
  Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от сигурността, обаче при действия, подчинени на логиката на пазара и на преследването на печалбата, напълно вероятно е заменилите я частни структури да правят само онова, което е печелившо, което оправдава вложените разходи, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже (поради финансова неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк. В здравеопазването у нас това е нормалната практика.
  Щом всяка функция се изпълнява от организации и физически лица, т.е. от структури хора, тя може да се раздели на отделни дейности, за реализирането на които може да бъде привлечен и частният бизнес. Но ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност махнем националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се “изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, тогава не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?
  Когато разглеждаме ролята на държавата в сигурността, трябва да го правим не абстрактно, а с оглед на конкретната историческа ситуация. Това изисква да си дадем отговор на въпроса - Как изглежда понятието сигурност при новите предизвикателства, какви измерения придобива то, когато се пречупва през призмата на съдбата на националната държава. Защото системата за национална сигурност не е херметизирана и стегната в неразчупим и неразкъсваем корсет. Тя на практика е една отворена, податлива за външни въздействия система.
  Все още националната държава е тази, която има функциите и правомощията да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и отговорности в сигурността, които винаги, а с още по-голяма сила сега са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното - на държавата - друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да разтоварваме шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да потърсим какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава - те са същностните функции на държавата в сигурността. И да създадем оптималните условия - така че тя да ги осъществява пълноценно.
  Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление е ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност. Ако ситуацията е нестабилна, тогава обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява възможностите на държавата да му я обезпечи. Докато при стабилна ситуация, обществото проявява склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява възможностите на държавата да му я обезпечи. Като правило надценените потребности и подценените възможности довеждат до излишен психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. Докато надценените възможности и подценените потребности довеждат до излишен психологически комфорт. И съответно - до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.
  Това е сред главните задачи на властта - да има активната и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на държавата от сигурност с възможностите й да обезпечи тази сигурност и гарантира потребностите от нея.
  За всяка държава е разбираемо несъответствието между нейните потребности от сигурност (те като правило са завишени) и между нейните възможности да се гарантира пълноценно тази сигурност (те пък като правило са ограничени).
  По начина, по който властта се справя с това напасване се съди за нейната ефективност. Най-ефективно е управлението, което с минимум средства постига максимум сигурност. Съответно - неефективно е управление, което с максимум средства постига минимум сигурност. Или казано на по-разбираем език и на практика - което изразходва повече средства, а постига по-малко сигурност. Именно анализът на съотношението „средства-сигурност” често липсва у нас.
  Изтъква се монополът на Държавата върху ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната й отговорност. Но монополът не значи безконтролно разходване на средствата. И в ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата.
  Тези проблеми стоят пред всяка държава, независимо от политическия режим. Ресурсите са винаги ограничени и всичко е въпрос на приоритети и цели. Но е логично, че в нормални условия, държавата е склонна да минимизира разходите, да гарантира разумно, но не оптимално равнище на сигурност. Обратно, когато държавата е в кризисна ситуация, когато има опасност за ключовите й интереси, тя оптимизира целите си и последното, за което мисли е да щади разходите за отстояването им (с други думи - тя преминава към т.нар. кризисно планиране).
  Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно - по-сложно от висшата математика и висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери “златното сечение” между възможности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.
  Финансирането на сигурността не е чисто счетоводителски процес и въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика, то е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност, неизбежно страдат други сфери на обществения и социален живот.

  - Четвъртото ниво е сигурност на Общността [от държави] - т.е. колективна, коалиционна сигурност - collective, community, alliance, coalition security.
  Терминът "Общност" обхваща различни форми на сдружаване на държави - двустранни и-или многостранни договори, алианси, пактове, коалиции, съюзи, общности за сигурност и др. Тези сдружения могат да бъдат и неформални, обединени около конкретни цели - напр. Коалицията на желаещите в Ирак.
  Сигурността на всяка система (в т.ч. на системата за национална сигурност и на общността от държави) е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и са надеждно защитени жизненоважните ù интереси. Ако съществува заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва дефицит на сигурност, т.е да се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси – тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.
  Неизменно изискване към Системата за национална сигурност е при всички обстоятелства тя да съхрани, способността си да действа в автономен режим и да може да оптимизира своето функциониране - винаги, когато националната сигурност е застрашена. Разбира се, запазването на такъв капацитет зависи от това - дали държавата е изолирана (или неутрална), или пък е част от по-голяма система от държави, функционираща като Система за колективна сигурност.
  С други думи, за да бъде ефективна и да изпълнява предназначението си, една Система за национална сигурност трябва в пълния смисъл на думите да бъде наистина “национална” (по характер), наистина “система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина “за сигурност” (т.е. да представлява един сложен механизъм за производство на сигурност).
  Тя трябва да е самосинхронизираща се, самооптимизираща се, самообучаваща се, настроена за динамичен анализ на ситуацията. Системата за национална сигурност не може да съществува вън от конкретното време и пространство, тя е функция не само на трайни тенденции, но и на всяка внезапна промяна в стратегическата ситуация. В нея обществото е пуснало дълбоки корени (и тя в него), отчитащи традициите, манталитета и историческия опит. Заблуда е, че всяка конструкция, вкл. механично привнесената отвън би могла да пасне на страната. Присаденото в Системата за национална сигурност може да бъде и неефективно, да породи силно вътрешно триене, концентратори на напрежение.
  Въпреки националните й специфики, Системата за национална сигурност е изключително податлива на външно влияние, понякога дори лесно внушаема и възбудима, да загуби автономността си, да се пристрасти към чужди указания и въздействия. За жалост у нас често даваме приоритет на чужди схеми и рецепти.
  Системата за национална сигурност трябва да бъде национална по характер, но също - поради транснационалния характер на рисковете и заплахите - да бъде интегрирана в Система за колективна сигурност. Сляпото следване на чужди модели обаче може да подмени националната идентичност, да денационализира системата за национална сигурност, да я отчужди дори от обществото и хората.
  Всяка Система за национална сигурност (СНС) получава не само с ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми при членството (разтварянето, интеграцията) си в една Система за колективна сигурност (СКС). Първата от задачите, които СНС трябва да решава, присъединявайки се към СКС е как да си отвоюва достатъчен суверенитет и капацитет за автономно функциониране.
  Интеграционният процес не е резултат само от национален избор. В СКС не винаги страната суверенно кандидатства. Не рядко там нея я „кандидатстват“ - особено ако тя държава с ограничени ресурси за влияние и със геостратегически важно положение, силно необходимо на СКС или на някои участнички в нея.
  Оставена сама на себе си, избягваща интеграционните процеси, изолираща се или допускаща да се конфронтира със СКС, държавата (с нейната СНС) лесно става уязвима за дестабилизация, засилва се необратимостта на някои процеси в нея. Дори е опасно тя да се изолира и да се противопоставя. В държавата могат да възникнат източници, които генерират несигурност, вероятни са и системни деформации и трансформации, можещи да застрашат самото й функциониране.
  Но преди да обсъдим отношенията СНС-СКС, нека да се спрем на въведеното от Карл Дойч понятие security community (общност за сигурност) [22, 23].
  Характерните свойства на всяка security community са: интегритет; споделена сигурност; чувство на сплотеност и готовност за съвместно отстояване на интересите; договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават единствено с мирни средства и с преговори; наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите, споровете и конфликтите.
  Следвайки Карл Дойч, и ние ще различаваме два типа security communities:
  ● Амалгамни: в тях отделните единици, дори и запазвайки някои елементи от собствените системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на общността. Като нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи държави и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ са пример за такава общност - на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината Брежнев (на социалистическия интернационализъм и ограничения суверенитет) не даваше обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните страни-членки. Би могло да се каже, че в своята постепенна еволюция Европейският съюз ще еволюира все повече към една амалгамна общност за сигурност.
  ● Плуралистични: в тях отделните единици запазват в много голяма степен самостоятелността на националните системи за сигурност, като в същото време те прехвърлят не малка част от функциите по гарантирането на своята собствена сигурност към системата за сигурност на Общността и към нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си. Като пример за такава общност бихме могли да посочим НАТО.
  Амалгамните общности за сигурност приличат на тъкан, на платно, от които където и каквото парченце да се отреже, то, от гледна точка на сигурността, ще бъде едно и също, сравнително хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Тенеси и Джорджия). А при плуралистичните общности за сигурност всяко едно отрязано от тъканта, от платното парченце, си има своя собствена идентичност в сигурността, и може, в случай, че се скъса връзката с центъра или се наложи - да мине на функциониране в автономен режим (Гърция и Турция).
  Плуралистичните общности са като суровото яйце – макар и в едно цяло, те са с отличими белтък и жълтък. Амалгамните са като разбитото за омлет яйце.
  На практика силно влияние в СКС оказва неравнопоставеността на страните.
  Не винаги е вярно, че в СКС гласовете се броят. Но дори това да е така, а дори решенията да се вземат с консенсус и да са в сила най-съвременни процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, то в СКС фактически гласовете се претеглят и малката държава може да се окаже участваща твърде формално във вземането на решенията. Защото във всяка СКС държавите са с различни възможности (според реалната им мощ и финансовия ангажимент за ефективното функциониране на СКС) за въздействие върху своите партньори.
  Независимо от декларираните намерения, някои (големите) държави са много повече производители на сигурност, а други (малките) държави са много повече потребители на сигурност. Това автоматически отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в скалата на тежестта на гласовете. Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неофициално, проявяващо се в ежедневния процес на съвместна дейност, така и институционализирано (de facto): чрез срещи на високо равнище и различни комисии, групи, инициативи с ограничен брой участници. За това, че са повече производители на сигурност, големите държави са компенсирани: с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях и др. За това, че малките държави са повече консуматори на сигурност, те трябва да плащат съответно: с територия (с бази), суровини, услуги, подразделения за мисии (вкл. Дори с пушечно месо).
  В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Очевидно е възможно Голямото, Цялото, да “проспи” проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е винаги по-голямо и по-значимо от своите Части. Те затова са се обединили, за да изградят такова Цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните му Части.
  Несъмнено всяка Част може да игнорира в един момент интересите на Цялото, но тогава (особено ако тя е с ограничени ресурси и влияние) поема неоправдан риск или някога да остане сама - пред лицето на някои предизвикателства, или дори изобщо да отпадне - юридически или фактически от СКС (т.е. от Цялото).
  СКС определя (налага) изисквания, режими и параметри на СНС. Чрез тях СНС трябва първо да отговори на потребностите на СКС, а после, ако има все още ресурси и сили, да се погрижи за всичко друго. Всяка държава в СКС трябва да бъде готова да даде своя съществен принос за целите и способностите на СКС. Една държава, особено с по-скромен потенциал може - желаейки да се докаже като надежден партньор, - да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критериите и изискванията на СКС и с това да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет за действие в автономен режим, ако й се наложи. Уповавайки се прекалено на СКС, малката държава може да се окаже беззащитна - ако СКС се разпадне, парализира или тръгне по грешен път. Това изисква много сериозен анализ на вероятностните (и дали има такива) сценарии, при които държавата ще трябва да разчита единствено на себе си.
  От друга страна, силният акцент върху собствената СНС може да те отчужди от СКС, да не съумееш да се сработиш с другите държави-членки, да изпаднеш от СКС и станеш несъвместим с нея, да не може тя всъщност да разчита на теб.
  Независимо от размера на държавата и нейната мощ, народът изпитва чувство на несигурност, винаги, когато е изправен пред кризисна ситуация, пред някаква нестабилност. Но народите на малките държави много трудно могат да обяснят на народите на големите държави, че сигурността и на Малкото, и на Голямото се измерват не с килограми, метри и часове, а са като (да използваме понятие от математиката) две равномощни множества, т.е. сигурността на малката държава и на голямата държава от гледна точка на техните народи и отделните хора в тези страни са напълно съизмерими. Но голямата държава, дори що се касае до сигурността, дори в СКС - често се изкушава да казва на малката - виж се колко си малка, колко по-малко значение има (и е по-незначителна) твоята сигурност!
  Всяко участие в една Система за колективна сигурност за малките държави е всъщност купуване на сигурност и ограничаване на националния суверенитет. И то води до стрес и психологически шок - от допира с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати, или където те