Стратегия Синергия Сигурност

  ● ТЕНДЕНЦИЯ 6. Установяване на свръхлиберален геоикономически модел
  Налагащият се в глобален план икономически модел се базира на абсолютизацията на пазара и частната собственост, частната инициатива и частните интереси; на свободата и преследването на икономическия ръст и конкуренцията; на пълната либерализация на икономиката и изтеглянето на държавата от нея; на свободната от ограничения и граници търговия; на безпрепятственото и бързо придвижване на капитали. Транснационалният капитал набира мощ в планетарен мащаб и се стреми да влияе на световния дневен ред.
  Ще разгледаме някои деструктивните въздействия на свръхлибералния геоикономически модел, но обективността и полезността на анализа изискват този модел да бъде вписан в по-широк контекст – в контекста на отговорността на държавите от евроатлантическата общност към глобалната сигурност и бъдещето на света. Важността на темата следва от критичния момент на развитие на човешката цивилизация и кръстопътя, на който тя се намира – стратегически трудно управляема ситуация, в която отговорността на Запада нараства изключително много и граничи с епохално, апокалиптично предизвикателство.
  Първите две десетилетия на ХХІ век доказват, че Западът (САЩ и Западна Европа) не успява да се справи с мисията на глобален лидер при навлизането на света в Рисковото общество, в Третата вълна на Сигурността – Вълната на риска, във времето на Четирите НЕ (Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост, Несигурност). Този явен неуспех е свързан с кризата при доскоро неоспоримите предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности и стратегическите приоритети.
  
  ⁕ Геополитическият статут на Запада допреди няколко години бе смятан за естествен и самоподдържащ се. Преди малко бе разгледана основната тенденция на установяване на еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила – САЩ. По своята същност това бе модел на глобално превъзходство на Запада, на САЩ и Западна Европа, които се ангажираха с цялата си политическа, икономическа и военна мощ, а също така и с всичките свои структури да носят отговорността за стабилизирането и за ефективната управляемост на света. Този статут на Запада се възприемаше от останалите държави с разбиране или с примирение като неизбежна реалност, като най-малкото зло, но и поради липсата на реалистична алтернатива. Постепенно стана пределно ясно, че САЩ разбират това свое уникално положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.
  Глобалното лидерство съчетава националните интереси на САЩ с международните им отговорности, а глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над тези международни отговорности. Връх на това възпроизвеждащо несигурност поведение на САЩ беше безперспективната в дългосрочен план стратегия на неоконсервативната администрация на Джордж Буш-младши за изпреварващата война (pre-emptive war). Западноевропейските страни, лишени от лидери визионери и тънещи в самодоволство от ползите и изгодите, които им предлага този уникален геополитически статут – да са част от глобалния управителен съвет, без, обаче, да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорността за взетите решения – загърбиха призванието си за цивилизационна мисия и дълга на морален коректив. Това в немалка степен ерозира доверието на другите страни към Запада, и не само към САЩ, но също и към Западна Европа, която започна да губи своя по-приемлив и по-социален облик. Високомерното доминиране на Запада започна да се възприема – справедливо или не – като неефективно, неморално и несправедливо.
  
  ⁕ Икономическият модел на Запада (да напомним – максимум частна собственост, частна инициатива, частни интереси; максимум пазар, конкуренция, свобода, либерализация на икономиката, изтегляне на държавата от нея) триумфира в глобален план след края на конкурентния социалистически икономически „модел" (максимум държавна собственост, централизирана планова икономика и командно-административна намеса на държавата в абсолютно всяка обществена дейност, предимство на общите интереси над частните).
  Този модел в своя много ефективен и изчистен от негативни влияния вид е присъщ само на западните либерални и пазарни демокрации, където са налице четири важни условия:
  1. Закони, които да регламентират неговото ефективно функциониране;
  2. Институции, които да обезпечават спазването на тези закони;
  3. Жизнен стандарт, който да минимизира радикалните несъгласия с модела и да консолидира обществото и гражданите за запазването и развитието му;
  4. Обществена култура, която да формира умения и способности за действие в условията и при рисковете на висококонкурентна пазарна среда.
  Либералният икономически модел триумфира в глобален план без особена съпротива (а бе ли възможна тя след предизвестения край на социалистическия му конкурент?) и вече като свръхлиберален геоикономически модел наложи практически задължителни норми, правила, стандарти и практики на икономическа дейност. Проблемът обаче е, че подобен свръхлиберален геоикономически модел има редица много сериозни слабости и дефекти:
  ♦ Той изяжда невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, почви, дървесина, метали, вода, кислород) и поради това в дългосрочен план не може да бъде устойчиво поддържан, а в обозримо бъдеще дори може стремително да колабира.
  ♦ Той разрушава необратимо околната среда и води до климатични промени, които неумолимо изправят Планетата ни пред Хамлетовския въпрос – Да бъде или да не бъде?
  ♦ Той задълбочава сегашните структурни и системни противоречия между петте типа различни в материално (но също така – и все повече – в ментално и морално) отношение държави: свръхразвити, развити, развиващи се, изоставащи в развитието и деградиращи.
  ♦ Той не е универсален, симетричен, включващ (inclusive), равноправен, а е елитарен, асиметричен, изключващ (exclusive), дискриминиращ. От него се облагодетелства т.нар. „златен милиард“ хора, 15% от човечеството, които разполагат с 85% от световния БВП, а са ощетявани другите 85% от човечеството, за които остават 15% от световния БВП.
  Свръхлибералният модел е съпроводен с „разрушителна финансиализация, превръщаща икономиката в гигантско казино, [... като] финансиализацията означава доминиране на финансовия сектор в глобалната икономика и тенденция за натрупване на печалби (и влияние) за вливане в недвижима собственост и в други спекулативни инвестиции“ [33].
  Тези недъзи (можем без никакво преувеличение да ги наречем така) на господстващия икономически модел създават в очите на народи от различни цивилизации, култури и религии образ на Запада като едва ли не демон, който иска да завлече всички в пропастта, която, според тях, само той заслужава. Те смятат, че за тях този модел отрежда участта на второ, дори трето качество население. Западът се ползва вече от плодовете на Третото хилядолетие, а голяма част от света страда от недъзи, характерни за Средновековието. Семейството на бедните, на болните телом и духом, на водещите мизерно съществуване, на лишените от шанс и цел, не само не намалява, но расте и взема заплашителни размери. Онеправданите мислят, че социалното им бедствие още дълго ще бъде тяхна неизбежна съдба и това ги радикализира, то ги зарежда с желание за реванш, за решения, отричащи сегашния ред. И първо идва, желанието им да „споделят“ бедите си с охолния свят, да го държат отговорен за тях. Колосални човешки вълни връхлитат Западния рай и ако не се намерят позитивни решения за човешките нещастия, те могат да превърнат този рай в ад.
  
  ⁕ Универсалните ценности на Запада десетилетия наред бяха удивителен стратегически ресурс, който като магнит привличаше огромни общности от хора, жадуващи смело и вдъхновено свободата, демокрацията и човешките права. За добро или лошо практически всички принципи, схващания, правни норми, възприемани в наши дни като глобални, са базирани върху наследството на Европейската (а днес Западната, Евро-атлантическата) цивилизация: Древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, Идеите за демокрацията, човешките права и свободи. Като носител на тези ценности, Западът успя например през 80-те и 90-те години на XX век да мобилизира изключителна подкрепа сред народите на Централна и Източна Европа в порива им да сложат край на социалистическия тоталитаризъм. В немалко други държави младите хора изписваха на плакатите си и скандираха ярки искания за установяването на редица западни ценности.
  Светът обаче започна да се взира все по-критично в онова, което Западът прави. Ставаше ясно, че западните ценности като че ли се разминават с делата. Думите се оказваха често лъскава опаковка на нарушаване на международното право и поетите ангажименти, на прикриваща лицемерието политическа коректност, на егоизъм. И на двойни стандартии.
  Ето защо, макар и криво, огледалото, което критиците на Запада поднасят пред лицето му, е (и) огледало. Ако образът в това огледало никак не се нрави на Запада, то причината не е само в огледалото, но и в самия Запад. За жалост, вместо да отстоява атрактивността на ценностите си, вместо чрез тези ценности да изковава коалиции в подкрепа на своите идеали, ценности и приоритети, Западът избира в редица случаи да действа едностранно и силово, да прокарва своите интереси, да доказва своята правота и да налага своята воля.
  
  ⁕ Стратегическите приоритети на Запада бяха вектор, задаващ посоката на глобалното развитие; целите на Запада моделираха световното стратегическо планиране; дискусиите на Запада даваха тон на световния дебат; креативността на Запада тласкаше световните иновации; а творчеството на Запада насочваше световните културни идеи и тенденции.
  И това бе така докато лидерът на Запада, САЩ не тласнаха света в т.нар. Глобална война срещу терора (Global War on Terror). Човечеството беше принудено да съзерцава в стрес и потрес как се подменя актуалният дневен ред на нашата цивилизация, как се прахосват безценно време и значителни ресурси вместо да се атакуват ключовите рискове, които могат да тласнат света в хаос и анархия, ако не им бъде даден адекватен, бърз и ефективен отговор. С това кредитът на доверие към Запада като към цивилизационен лидер в голяма степен започна да се изчерпва. Редица държави, дори демократични сред тях, бяха обзети от подозрението, че в пилотската кабина на глобалния лайнер като че има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това породи стремежа не само за смяна на курса и за промяна на начина на управление на лайнера, но и замяна на екипажа му.
  Тероризмът не трябва да бъде определян като най-големия, още повече като единствения значим проблем на човечеството. Той не бива да бъде анализиран изолирано от другите предизвикателства, пред които е изправен светът днес. Той може да се разглежда не само като причина за влошаващата се управляемост на света и ескалиращия глобален хаос, но и като следствие от системни, структурни и ценностни проблеми, от задълбочаващи се симетрични и асиметрични предизвикателства. Необходимо е да се атакуват най-напред същностните причини за кризата, за насилието и разгневеността в глобален и регионален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи, война срещу терора. Проблемите, пред които е изправена планетата ни, са общи. Те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които обединяват народите от различните култури, религии и региони, а не ги разделят и противопоставят едни срещу други. Трябва да строим мостове, които ни свързват и ни сближават, а не барикади, които ни разделят и ни конфронтират.
  Поради исторически причини и заради своята политическа, военна и икономическа мощ, Западът играе водеща роля на световната сцена като геостратегически, геополитически, геоикономически и геоенергиен фактор. Той има историческа и цивилизационна мисия, той носи неотменима и несподелима отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета. Това изисква от него дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство. Само те могат да му позволят да осъществи плавна, управляема трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръхлиберален геоикономически модел към различен, многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален геоикономически модел, по-добър и повече загрижен за околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство и бъдещето на света.
  Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Да, така е, общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но ЗАПАДЪТ Е ТОЗИ, който в най-голяма, в несъизмеримо по-голяма от приноса и възможностите на другите степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта – тъй като днешната геополитическа и геоикономическа конструкция на света е такава, че Голямата игра се води на полето и по правилата на Запада, а на това поле и при тези правила Западът не може да бъде победен. На полето на Запада и по правилата на Запада именно Западът е най-добрият играч. И Западът не просто играе по-добре от другите, но и нараства преимуществото си над тях. Но това, че Западът е в такава уникална ситуация и той има такава безпрецедентна роля, не му отрежда повече права, а му възлага повече отговорности, дава му мисия и му вменява дълг: да води човечеството към по-добри дни.
  Лидерите на Запада трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно, и че Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми рисковете, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират. Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по досегашния самоубийствен път само защото са по-ниски и по-дребни от предизвикателствата и не им достигат кураж и политическа воля, то бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.
  
  Пояснение:
  Неоконсерватизмът е идеология на част от консервативните политици в САЩ, които са за използване на икономическата и военната мощ на страната за победа над враждебни режими, за установяване в авторитарни и тоталитарни държави на демокрация.
  Джордж Буш-младши (1946) е 43-тият президент на САЩ в периода 2001 – 2009 г.
  Изпреварваща (англ. pre-emptive war) – война, която не позволява на заплахата от война от страна на противника да възникне, докато превантивната война (англ. preventive war) се води, за да не позволи на възникналата заплаха да стане (изключително) голяма.
  Колабирам – губя съзнание, припадам.
  Демон – събирателно название на свръхестествени същества, полубогове или духове, заемащи междинно положение между боговете и хората.
  Лайнер – транспортно средство, като правило пътническо, използвано за извършване на превози по обявено разписание („стои, намира се на линия). В случая – голям самолет.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 7. Нарастване на влиянието на организираната престъпност и тероризма и заплаха от тяхното превръщане в геостратегически фактор
  Вече посочихме заплахата от симбиоза и припокриване на организираната престъпност и тероризма и засилващото се възникване на тяхната преплитаща се и оплитаща Земята мрежова структура, OCTopus-N, която в никакъв случай не бива да бъде подценявана.
  Налице е концептуална недостатъчност, мъглявина, размитост, дори криза, в схващането какво всъщност става в глобален план, след като светът изпадна в плен на насилието чрез терористични атаки. Различни експерти имат различни версии по въпроса, кой стои зад атентатите през последните двадесетина години в множество западни държави (САЩ, Великобритания, Испания, Франция); какви са всъщност крайните цели на терористите.
  Междувременно на световната сцена излезе „Ислямска държава“, ИД (ИДИЛ). Възникна остър разнобой между експертите: доколко ИД е причина и доколко тя е следствие от глобалните и регионалните процеси; дали ИД е трайно явление или постепенно, както „Ал Кайда“, ще отстъпи на заден план, но пък тогава какво би могло да се очаква да се появи след нея при тази непрекъсната и все по-зловеща трансформация на ислямисткия тероризъм; дали ИД е само терористична организация или тя е също така и садистична, псевдорелигиозно мотивирана метастаза на организираната престъпност; какво точно е главното днес – радикализцията на ислямизма или ислямизацията на радикализма?
  Ако разделителната бразда, конфронтацията, ненависта, омразата в болното съзнание на терористите минават по линията САЩ–Останалият свят, САЩ като самотната суперсила (the lonely superpower) по Самюъл Хънтингтън [34], то перспективите за света, Европа и България ще бъдат едни. Обаче ако тя минава по линията Запад–Останалият свят (West vs. Rest), пак по Хънтингтън [35], тогава САЩ и Европа са от едната страна на барикадата и трябва да се сплотят отново и то много по-здраво, дори ако имат различни, даже несъвместими стратегически интереси в други сфери. Защото висша задача на тероризма в този случай се оказва да атакува Запада, да сее хаос, анархия, страх, насилие; да спре модернизацията.
  Терористичните мрежи нарастват много бързо, в тях влизат всевъзможни недоволни от света и статуквото, от провалите си, от неуспешните отговори на предизвикателствата, от неспособността да догонят света и от нежеланието да променят мисленето си. А дали тук не става въпрос за някакво планетарно несъгласие, за психологическа катастрофа на различни типове общности и хора, невярващи, неприемащи или губещи от ставащото?
  Защото другите версии са по-стряскащи! Като тази, че тероризмът е сблъсък на два типа мощни капитали. Единият тип е капиталът на XX век, акумулиран до промените през 1989 г., реакционен, желаещ запазване на статуквото, искащ стабилност и да живее от своите лихви, търсещ минималната, но гарантирана печалба, държащ се консервативно, рентиерски. Другият тип е капиталът на XXI век, натрупан след 1989 г., много по-динамичен, революционен, обичащ рисковете, търсещ максималната печалба, което е възможно при много динамика, хаос, при рушене и липса на институции, рушене и липса на правила.
  Но основания за изплитане на мрежи, за бунт има. А ядрата на различни терористични групировки доставят know-how и шахиди (камикадзета). Италианският историк Джовани де Луна (1943) говори за хората бомби, превръщащи силата на безсилните в безсилие на силните [36]. Каква метафора за самоубийците терористи! Те нямат нагласата, че се самоубиват, че са инструменти на отмъщение, а са изпълнени с мислите, че извършват военна операция; те са подвластни на културата на смъртта, на философията на тялото, чиято смърт превръща жертвата в палач. Как да бъде възпрян шахидът, екзалтиран от съзнанието, че неговото тяло е оръжие, в което е заключена съдбата на множество хора и той може да упражни последна власт над тях, един-единствен път – преди да умре?!
  Доскоро организираната престъпност и тероризмът бяха разглеждани поотделно и бяха дори противопоставяни един на друг. Все още в научната теория, в експертните оценки, в програмите за практическо противодействие продължава да се държи на все повече размиващото се различие между тероризъм и организирана престъпност – че тероризмът използва насилие с политически цели, а организираната престъпност използва насилие с икономически цели. Но все по-често се появяват анализите на водещи учени и експерти, които говорят именно за преплитането на мрежите на организираната престъпност и на тероризма. Това, обаче, не означава, че трябва прибързано да се слага знак на равенство между тези две толкова сериозни престъпни дейности, които инжектират все по-голяма нестабилност в развитието на света, на континентите, на регионите, на отделните страни.
  
  ▪ Що се отнася до организираната престъпност, то тя може би в най-голяма степен се възползва от изключителния сумарен ефект от процеса на глобализация и падането на Берлинската стена (европейското катастрофично събитие „9/11“, т.е. 09.11.1989 г., за разлика от американското катастрофично събитие „9/11“, т.е. 11.09.2001 г., когато бяха сринати Кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк). Организираната престъпност беше най-добре подготвена за настъпващото време на голяма несигурност и висок риск, тъй като имаше вече развити мрежови структури, а това я правеше особено адекватна в условията на засилваща се мрежовизация на света, на водещите институции и основните предизвикателства. Все по-често организираната престъпност се превръща и в инструмент за геополитическа и геоикономическа надпревара – при прокарването на енергийни проекти, при обезпечаването на достъп до пазари, при психологическото (и не само) въздействие върху някои политици, т.е. чрез използване на способностите ѝ за справяне във високорискова среда (например руската и по-скоро рускоезичната мафия).
  Особено податливи и благоприятни за разпространение на организираната престъпност са държави като България, намиращи се в несвършващ Преход и по-точно в дълга вълна на системно деструктуриране и първоначално не натрупване, а преразпределение на капитала с цел преминаване от неговата свръхконцентрация като държавно притежание и контрол – към свръхконцентрацията му в ръцете на много тясна прослойка „олигарси“.
  И в развитите държави, и в България част от организираната престъпност се разполага главно в сивото (сивата икономика – микс между законни и незаконни дейности). Това е организирана престъпност – както защото е отлично организирана, така и защото голяма част от дейността ѝ е криминална, нищо че другата част от нейната дейност е законна.
  В същото време има разлики между развитите държави и България и те са (поне) две:
  ‣ Първо, в развитите държави сивата организирана престъпност основно взема средства от черното (от черната, изцяло престъпната икономика) и ги влива в бялото (в законната икономика): спорт, култура, образование, здравеопазване, наука и др., като така ги „кара“ да работят за жизнения стандарт на държавата и обществото. Докато в България сивата организирана престъпност взема пари от бялото (от законната икономика) и ги влива в черното (в изцяло престъпната икономика), като по този начин източва огромни ресурси от държавата и обществото и ги прехвърля чрез криминалните дейности в частни ръце.
  ‣ Второ, в развитите държави сивата организирана престъпност постоянно се договаря с политическия елит и спазва определени от него правила, за да има ред и стабилност в обществото. Докато в България сивата организирана престъпност директно направлява и управлява политическия елит, служи си с него, задава му дневния ред и определя какви закони да се приемат, какви политически, икономически и финансови решения да се вземат, така че тя да се облагодетелства от тях. С други думи, в развитите държави сивата организирана престъпност е нещо средно между обслужващ персонал на олигархията и политическия елит и посредник в техните отношения. Докато в България голяма част от босовете на сивата организирана престъпност и олигарсите на практика са едни и същи.
  
  ▪ Тероризмът също се възползва от рязката промяна в света след 1989 г. Нещо повече, той бе въвлечен в силови разборки между водещи геополитически интереси. С голям деструктивен потенциал е използването от него на религиозната мотивация. А доколкото тероризмът е скъпо начинание, изискващо големи ресурси, той се нуждаеше от подкрепа на организираната престъпност. За обратната връзка – на организираната престъпност с тероризма също има лесно разбираеми причини: вземането на стратегически решения се измества към най-високите политически нива; лобирането (открито или зле прикрито) на висши политици за икономически, финансови и енергийни проекти ги превръща в обект на рекет и шантаж от организираната престъпност, която не се свени да търси услуги от терористични групировки, специализирали се в атентати и нападения срещу политици.
  Мрежите на организираната престъпност и тероризма са паяжини: гъвкави и мутиращи, високо адаптивни ядра и ядки от типа на секти и тайни братства; бързо усвояващи новите комуникационни и информационни технологии, владеещи манипулирането на отделни личности и на човешки маси. Те се превръщат в държава без територия или в територия без държава; снабдяват се с ресурси чрез разпълзяване на различни нива във все повече страни; те „пишат“ гръмките заглавия в медиите и насочват камерите къде, какво, как да отразяват; изобретателни са в насилието, имат монопол над времето и пространството, в които оперират; гъвкаво променят целите, методите, субектите, обектите за въздействие.
  
  Пояснение:
  Симбиоза – съвместно живеене на два или повече организма, от което те имат едностранна или взаимна полза.
  Ислямска държава – ИД, по-рано ИДИЛ – Ислямска държава в Ирак и Леванта, терористична джихадистка групировка.
  Левант или Леванта – приблизителен исторически географски термин, отнасящ се до голяма територия в източното Средиземноморие.
  Джихад – усърдие по пътя към Аллах. Асоциира се с въоръжена борба, но е много по-широко понятие. Той е борба с своите духовни или социални пороци (лъжа, измама, разврат), премахване на социалната несправедливост, усърдие в разпространяването на исляма, водене на война с агресорите, наказване на престъпниците и правонарушителите.
  Ал Кайда – една от най-големите и най-радикални международни терористични организации, изповядващи исляма, създадена през 1988 г. След изтеглянето на войските на Съветския съюз от Афганистан насочва борбата си срещу САЩ и Западния свят.
  Акумулиране – натрупване, събиране, нарастване.
  Реакционен – назадничав, изостанал, спиращ развитието, мракобесен, античовечен.
  Рентиер – лице, чийто главен доход идва от капитали, ценни книжа и недвижими имоти.
  Шахид – в исляма се употребява като „мъченик за вярата“ и се отнася за онези вярващи, които са приели мъченическа смърт, сражавайки се срещу враговете на мюсюлманската (правата) вяра и защитавайки родината, честта, семейството си. В наши дни все повече става дума за ислямистки терористи, извършващи самоубийствени терористични актове.
  Камикадзе (самоубиец) – по време на Втората световна война така наричали японските пилоти самоубийци, използвани като бойно смъртоносно средство срещу флота на САЩ.
  Разборка, на езика на руския криминален свят – изясняване на отношенията, разрешаване на проблемите и уреждане на конфликтите между групировките и/или техните босове.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 8. Все по-интензивно и все по-широко навлизане на новите комуникационни, информационни, индустриални, генни и космически технологии и Изкуствения Интелект във всички сфери на дейност на държавата, обществото и човека – в политиката, икономиката, социалните процеси и сигурността
  Американският философ Алвин Тофлър (1928 – 2016) написа преди много години, през 1980 г. за настъпването на Третата вълна, т.е. на Вълната на Информационното общество [37], идваща след другите две вълни, трасирали пътя на човечеството – Аграрната вълна и след нея Индустриалната вълна, съответно Вълната на Аграрното общество и Вълната на Индустриалното общество. Всяка от тези три вълни – Аграрната, Индустриалната и Информационната – се свързва с нейния основен източник на блага – съответно Земята, Енергията и Информацията; всяка има свой символ – Мотиката, Конвейера и Компютъра.
  Става дума не просто за три типа производствени отношения (земеделие, индустрия и комуникации), а за типа различни начини на междучовешко общуване, на водене на война и създаване на културни ценности; за три типа различни технологии и институции; за три типа нормативни устройства; изобщо – за три типа различни социални системи, които Алвин Тофлър нарича „цивилизации“. С изключение на най-изостаналите, във всяка държава днес присъстват в различни пропорции и трите „цивилизации“, намирайки се както в динамично сътрудничество, така също в конкуренция и конфликт една с друга.
  Според Тофлър, в неговия технологичен модел (сценарий) за развитие, пространството на информационното общество ще се разширява, като интегративното информационно и интелектуално ядро на това разширяващо се пространство ще бъдат САЩ. Основните конфликти в утрешния свят ще бъдат между Индустриалното общество (т.е. Обществото на Втората вълна) и Информационното общество (т.е. Обществото на Третата вълна). Ще настъпват революционни промени в средствата и начините за управление и контрол на социалните процеси, както и в средствата и начините за водене на война. Ще възникват зони на Аграрното общество (на Първата вълна) и ще бъдат необходими огромни усилия за тяхното мъчително реинтегриране. Ето защо държавите, които изпуснат влака-стрела, водещ към Информационното общество, ще останат немодернизирани, „информационни бедняци“, тънещи в деинтелектуализация, комуникационна и компютърна неграмотност.
  Анализирайки различните аспекти на информационната епоха, трябва да се съгласим с учените, предупреждаващи за възникването на двукласово информационно общество, състоящо се от изпадналия от потока на развитие OFFLINE пролетариат и намиращия се в потока на развитие ONLINE елит. Offline пролетариатът е отрязан от информацията, от know-how, от по-добро бъдеще. Тези хора няма как да очакват изход от противоречията или появяване на нови (за тях) перспективи. В тази ситуация „информационно бедните“ от всички страни и прослойки са хвърлени на произвола на съдбата, принудени са сами да се грижат за себе си, да се спасяват кой както намери за добре: „Поради значителния и все по-увеличаващ се брой на губещите, лозунг на новото движение за съпротивление трябва бъде: „Offline пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ [38].
  Днес, според българския учен в сигурността Величка Милина (1956), ние „преживяваме комуникационна революция“. Тя смята, че названието „информационно общество“ не отразява напълно спецификата на настоящето и трябва да се говори за „комуникационно общество“, че „новите комуникационни технологии са насочени не към увеличаване на обема на достъпната информация, а към развитие на иновационни и ефективни форми на масови комуникации и обмен на информация между участниците в комуникацията. Явлението „комуникация“ все повече излиза на преден план и придобива статус на главен обяснителен принцип на социалните науки“ [39]. Ето защо комуникационната и информационна революция поставя остро въпроса за сигурността на информацията във всичките ѝ водещи аспекти (включително киберсигурността). Тази революция повишава експоненциално ролята на количеството и качеството на информацията за самото трайно функциониране на социума и въздейства върху политиката и икономиката на държавите.
  Величка Милина е съзвучна с американския социолог Скот Лаш (1945), който пише, че:
  „Комуникацията все повече минава през нелинейни и прекъснати „портове“ – аеропорти, телепортове за мобилни телефони, портовете на модема, интернет портали... Мрежовото общество е общество на потоците, общество на глобалните комуникации. Потоците съдържат множество неща, а най-видна сред тях е информацията. Всички тези потоци обаче същевременно са и потоци на комуникация. Индустриалното общество на Маркс се основава на машини, които преобразуват природата. Днешните машини се занимават не толкова с преобразуване на природата, нито дори с преобразуване на културата (информация), а с предаване, трансмисия на културата (комуникации). Обществото на потоците, обществото на мрежата, е не толкова информационно общество, колкото комуникационно общество“ [40].
  Трябва да отидем отвъд комуникационното и информационното измерение на (високо) технологичната революция, която преживява светът. Не по-малко смайващи са научните и практически пробиви в индустрията, генните изследвания, управлението на рисковете, които крие космическото пространство. Разбира се, всичко е много по-обвързано и по-сложно, то трудно може да се раздели на части: това се отнася до комуникациите; това – до информацията; това пък – до индустрията; ето това до проучванията на генома; а това – до космоса. Тук става дума за взаимно преплитане на получените резултати, за синтез от достижения във всяка една от тези области, до взаимно стимулиране на проучванията.
  Навлизаме в Четвъртата индустриална революция. Швейцарско-германският икономист Клаус Шваб (1938) систематизира по следния начин четирите индустриални революции:
  „Първата индустриална революция протича от около 1760 до около 1840 година. Задвижена от строителството на железопътни линии и изобретяването на парната машина, тя поставя началото на механичното производство.
  Втората индустриална революция, която започва в края на XIX век и зората на ХХ век, прави възможно масовото производство и получава допълнителен тласък след появата на електричеството и изобретяването на поточната линия.
  Третата индустриална революция започва през 60-те години на ХХ век. Обикновено я наричаме „компютърна“ или „цифрова“ революция, тъй като е катализирана от развитието на полупроводниците, мейнфрейм компютрите (60-те години), персоналните компютри (70-те и 80-те години) и интернет (90-те години)…
  Четвъртата индустриална революция... започна в началото на този век и се основава на бурния напредък в цифровите технологии. Характеризира се с далеч по-повсеместно разпространен и мобилен интернет, с по-малки и по-мощни сензори, които стават и все по-евтини, а също и с изкуствения интелект и машинното обучение. Цифровите технологии, в чиято основа са компютърният хардуер, софтуер и мрежи, не са нови, но откъсвайки се от Третата индустриална революция, те стават все по-сложни и интегрирани и в резултат на това трансформират човешкото общество и глобалната икономика… Именно сливането на тези технологии и тяхното взаимодействие във физическата, цифровата и биологичната сфера прави Четвъртата индустриална революция коренно различна от предишните“ [41].
  Критична (катастрофична?!) пресечна точка на радикалните промени във високите технологии е Изкуствения интелект. За неговата висша форма Свръхинтелектът, учени и футуристи говорят като за скорошна реалност и очертават рисковете, пред които ще се изправим, ако той излезе извън нашия контрол и дори започне да ни налага желано от него поведение [42]. И както пише израелският историк Ювал Ноа Харари (1976):
  „Някои изследователи и философи... предупреждават, че човечеството надали ще стигне до такава деградация, защото, след като изпревари човешкия интелект, изкуственият интелект може би просто ще унищожи цялото човечество. Изкуственият интелект би могъл да го направи или от страх, че човешкият род ще се обърне срещу него и ще се опита да го изключи от мрежата, или за да постигне някаква своя неведома цел. Това би могло да се случи, защото би било изключително трудно за хората да контролират подбудите на една система, която е по-умна от самите тях. Дори ако системата бъде програмирана единствено за безвредни цели, това би могло да има ужасяващи последици за нас“ [43].
  Пробивът в генните изследвания е зашеметяващ. Индийско-американският онколог Сидхарт Мукхърджи (1979) пише:
  „Две технологии преобразяват генетиката през 70-те години: секвенирането и клонирането на гени – „четенето“ и „записването“ на гени (словосъчетанието клониране на гени обхваща гамата от методи за извличане на гени от организми, манипулирането им в епруветки, създаването на генни хибриди и произвеждането на милиони копия от тези хибриди в живи клетки)“ [44].
  Генните изследвания имат потресаващо значими позитивни резултати за човечеството – в противодействието на смятани доскоро за нелечими заболявания, за облекчаването на редица физически и психически страдания. Но в същото време, те могат да доведат до задълбочаване на социалното разделение в обществото, доколкото от възможностите, които откриват, могат да се възползват само онези, които са в състояние да се справят с високата, още дълго време непосилна цена на тези изследвания и при изпълняването на техните предписания. Манипулациите, които се провеждат на ниво „гени“, са директна намеса, ако може така да се каже, в сферата на отговорност на Бог – чрез тази намеса се променя самата природа на нещата и човека. Тези, които могат да платят разходите за нея, няма да са много и в такъв случай само за тях или поне основно за тях ще бъдат и достъпни шансовете те да променят и заменят свои органи, да потискат и отстраняват от организмите си опасни, трудно лечими, а за огромната маса от хора, нелечими болести, да си „поръчват“ деца с определени качества и способности, чрез които да стават не само допълнително облагодетелствани, благодарение на много високия материален статус на техните родители, но и още по-приспособими към средата и способни да успяват в нея.
  Освен редица сериозни, към днешна дата необозрими и невъобразими социални рискове, тази набираща скорост и дълбочина дейност крие и други – морални, етични, нравствени рискове, които ние сме длъжни да предвиждаме и отгатваме по отношение на утрешния наш „постгенен“ свят. Или ако още веднъж цитираме с вълнение Сидхарт Мукхърджи:
   „Някои аспекти на този свят изглеждат подчертано и дори отблъскващо чужди. Това е свят, населен с ,,предоцелели и „постхора“ – мъже и жени, които са били проверени за генетични уязвимости или са били създадени с изменени генетични наклонности. Болестите може постепенно да изчезнат, но също и идентичността. Мъката може да намалее, но също и грижовността. Травмите може да бъдат изтрити, но също и историята. Мутантите може да бъдат премахнати, но също и човешките вариации“ [45].
  За тази уникална и тревожна тенденция ни остана само да цитираме отново Ювал Ноа Харари:
  „Пиърингови блокчейн мрежи и криптовалути като биткойн биха могли изцяло да обновят паричната система, така че радикалните данъчни реформи да станат неизбежни... Ето защо вероятно ще се наложи правителствата да създадат изцяло нови данъци – може би данък върху информацията – по-скоро данък, плащан за информация и в информация, а не в долари... Може би през ХХI в. популистките бунтове ще бъдат насочени не срещу един икономически елит, който експлоатира хората, а срещу елит, който вече няма нужда от тях. Това може да се окаже губеща битка. Много по-трудно е да се бориш срещу непригодността, отколкото срещу експлоатацията... Когато революцията в биотехнологиите се слее с революцията в информационните технологии, това ще произведе алгоритмите за големите данни, които могат да контролират и разбират моите чувства по-добре от мен самия, и тогава властта вероятно ще премине от човеците към компютрите. Моята илюзия за свободна воля сигурно ще се разпадне“ [46].
  
  Докато някои държави (Русия) и недържавни образувания (ИД) не могат да се догонят устременото към Бъдещето човечество и по-скоро неговия челен, водещ отряд, Запада и затова искат да разрушат това високотехнологично бъдеще на зашеметяващи и уникални научни достижения, опитват се всуе да обърнат вектора на цивилизационното развитие, на Запад научно-изследователски центрове постигат невероятни, удивителни пробиви не само в информационните и комуникационните, индустриалните и генните технологии, но и в космическите технологии. Както бе казано, те се обръщат с лице (за първи път в човешката история) към рисковете, които може да ни донесе космическото пространство. Тук са натрупани качествено нови знания и в близко бъдеще се очакват забележителни пробиви. Да вземем разработваните технологии за ранното откриване, изучаването на движението и превантивната дейност (отклоняване или унищожаване) – за да не нанесат щети на нашата планета, на различни космически тела – астероиди, комети и метеорити.
  
  Пояснение:
  Изкуствен интелект (artificial intelligence) – интелект, демонстриран от компютри, за разлика от естествения интелект на хора и животни. Наука за концепциите, позволяващи компютрите да извършват задачи, които могат да се разглеждат като интелигентни.
  Eкспоненциалeн ръст – това, опростено казано, е много бързо нарастване.
  Порт – в компютърния хардуер това е мястото за съединение (физическо или логическо) на компютъра с други компютри или периферни устройства.
  Уеб портал – уебсайт, който служи като информационен център; представя информация от различни източници по унифициран начин. Освен стандартната търсачка, порталите предлагат услуги като електронна поща, новини, информация, база данни и развлечения.
  Трансмисия – устройство от валове и механизми за предаване на въртеливи движения от двигател към потребител на енергия; предаване на сила от двигател към отделна машина.
  Геном – цялата съвкупност от наследствена информация, необходима за изграждане и поддържане на организма; съдържа се в клетката на организма.
  Мейнфрейм компютър (mainframe computer) – високопроизводителен компютър със значителен обем оперативна и външна памет, предназначен за централизирано организиране и хранилище на данни с голям обем и за интензивни изчисления.
  Секвенция, Геномно секвениране – определяне на пълната ДНК последователност на човешкия геном. С този процес се разчита наследствената информация на човека. ДНК – макромолекула, една от трите основни заедно с РНК (рибонуклеиновата киселина) и белтъците, съдържащи се във живите организми. ДНК носи генетичните инструкции за биологическото развитие на всички клетъчни форми на живот и на много от вирусите.
  Клониране на ДНК (клониране на гени, генно клониране) – отделяне на зададена последователност на ДНК и получаване на редица нейни копия.
  Пиъринг (peering) – споразумение между интернет-операторите за обмяна на трафик между техните мрежи; взаимното свързване между операторите.
  Блокова верига или блокчейн (blockchain) – метод за съхранение на информация в компютърна мрежа, представляващ растящ списък от компютърни записи, наречени „блокове“, свързани помежду си и кодирани криптографски.
  Криптография – изучава принципите, средствата и методите за преобразуване на данни.
  Криптовалута (cryptocurrency) – средство за размяна, основано на блокчейн технология и криптография.
  Биткойн (bit – бит, coin – монета) – първата криптовалута (децентрализирана 2009 г.).
  Всуе – (остаряло) напразно, напусто.
  Астероиди („малки планети“) – тела с неправилна форма и различни размери (от 100 м до 1000 км), които се движат по планетоподобни орбити около Слънцето най-вече в пространството между Марс и Юпитер.
  Комети – ледени тела с примеси от твърди скални частици, с размери средно от няколко километра. Огромна част от тях изглежда е в най-външните части на Слънчевата система.
  Метеорити – малки тела, чиито размери са в много широки граници – от няколко хилядни от милиметъра до няколко десетки метра [47].
  
  Освен тези осем основни тенденции, ще посочим още осем допълнителни, съпътстващи тенденции – те в една или друга степен са също определящи за съвременното развитие.
  
  ДОПЪЛНИТЕЛНИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ
  В ГЛОБАЛНАТА СИГУРНОСТ
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 9. Стратегически и ценностен, цивилизационен дрейф (раздалечаване) на САЩ и Европа в различни посоки (т. нар. „разширяване на Атлантическия океан“)
  
  Пояснение:
  Дрейф – бавно изместване на континентите в хоризонтална посока.
  
  През десетилетията на Студената война САЩ и Европа (по онова време Западна Европа) бяха здраво скрепени със скобата на общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор. С падането на Берлинската стена и счупването на тази скрепяща скоба, САЩ и Европа се оказаха без идеологическото си сцепление и възникна база за разминаване на стратегическите им цели, амбиции и интереси („разширяване на Атлантическия океан“.
  Да вземем два гранитни блока, например в Пирамида, съединени с мощна скоба. Ако се махне тази скоба, те могат дълго да останат, сякаш са здраво скрепени, а при сътресения някак „помнят“, че са свързани. Но винаги има риск при пореден трус да започнат да се раздалечават – постепенно или отведнъж. Така и двата гранитни блока САЩ и (Западна) Европа 45 години бяха здраво скрепени от съветската заплаха. След 1989 г. те се държаха дълго един до друг, като че ли все така са скрепени здраво; преодоляха заедно Първата война срещу Ирак (в началото на 1991 г.), войната в Босна и Херцеговина (1992 – 1995), Косовската война (1998 – 1999), началото на войната в Афганистан (2001). Но дойде Втората война срещу Ирак (2003) и стана ясно, че между тях има сериозни несъгласия.
  Въпросът за САЩ и Европа е дали този стратегически дрейф (цивилизационен разлом) в различни посоки ще продължи или ще се намери заместител на скрепящата скоба на комунизма. Първоначално безспорен кандидат № 1 за такава уникална скрепяща скоба бе глобализиращият се тероризъм. Но имаше съществен нюанс. Ако СССР заплашваше Европа, по-слабия партньор, по-малката сестра в свръзката „САЩ–Европа“, а тя, Европа, се притискаше към по-силния партньор, към по-големия брат САЩ, то глобализиращият се тероризъм заплашваше много повече по-силния партньор, по-големия брат САЩ. Ето защо по-слабият партньор, по-малката сестра Европа се стремеше да се дистанцира от по-големия брат, тъй като се оказа, че заплахата от глобализиращия се тероризъм изобщо не се възприема по един и същи начин от двете бряга на Атлантическия океан. За САЩ това беше заплаха от екзистенциално значение, която е в състояние да застраши самото съществуване на страната. Но Европа няма(ше) подобно апокалиптично схващане за тази заплаха. За Европа войната, която САЩ водят с терор(изм)а (Global War on Terror) не бе вярното решение на проблема с тероризма или бе само част от неговото решение и затова тази война накрая стана част от самия проблем. Фундаменталните различия между САЩ и Европа относно тероризма и неговото противодействие, определиха и продължават да определят различните им реакции при всяко проявление на тази заплаха и по усилията за поставянето ѝ под контрол и за минимизирането на нейните деструктивни последици.
  Условно казано, пред Франция имаше два избора: да участва във войната с тероризма, за да не ѝ разрушат Айфеловата кула; или да не участва във войната с тероризма, за да не ѝ разрушат Айфеловата кула. И Франция избра втората опция, а именно: „Това не е нашата война, това е война на САЩ; тероризмът е основно асиметричен отговор на имперското поведение на САЩ, на наложения от САЩ геополитически и геоикономически модел“.
  За да бъде тероризмът скрепяща скоба, която здраво ще свърже САЩ и Европа един към друг, Европа трябва да изпита ужаси, подобни на тези от 11 септември 2001 г. Тя трябва също да започне да се оглежда с подозрение и страх навсякъде – в транспорта, в местата за култура, развлечение и спорт; до Айфеловата кула да бъде дислоцирана батарея със средства за противоракетна защита, пред Лувъра да се разполагат бронетранспортьори, а по покривите на двете сгради с двете камари на Френския парламент – Люксембургският дворец, където заседава Сенатът и Бурбонският дворец, където заседава Националното събрание, да бдят въоръжени до зъби снайпери. И само на пръв поглед животът да тече постарому.
  
  Геополитически и дори по-общо погледнато, тероризмът в този момент като че ли не е най-сериозното изпитание за евро-атлантическата връзка. Изключително тревожно е, че през първия мандат като президент Доналд Тръмп залагаше мини със забавено действие под тази връзка, а ако спечели втори мандат, той може дори фатално и непоправимо да я разкъса. Не е имало друг американски президент, който да е бил толкова деструктивно настроен против НАТО и ЕС и толкова малко да държи на европейските си партньори.
  Още повече, че макар Европа, САЩ и трансатлантическата им връзка да са застрашени в различна (на пръв поглед) степен от нарастващата агресия на Русия на международната сцена, обективният анализ показва, че действията, имперските амбиции и абсолютното игнориране на международното право от Русия на Путин, яростният ѝ и зловещ стремеж да взриви съществуващия световен ред, се превръщат (вече се превърнаха!) в колосална и застрашаваща да се окаже фатална, заплаха за Запада, която да доведе до неговия Залез. И този път това не са само силно преувеличени слухове за този Залез, а биха могли да се окажат напълно реалистичен сценарий. Ето защо тази Русия, Русия на Путин трябва да стане (и даже закъснява да стане!) новата скрепваща скобка, която да съедини Европа и САЩ, да укрепи транатлантическата им връзка и да предотврати Третата световна война.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 10. Отстъпване на Балканите към периферията на световната политика
  Балканите са една от най-земетръсните откъм всевъзможни спорове и конфликти зони. Това се дължи на сложна, съдържаща взривоопасни елементи смес от различни причини и предпоставки – исторически, геополитически, етнически, религиозни, социални и др.
  Ето най-важните характеристики на региона, определящи повишената му конфликтност:
  1. Несъвпадение на държавните и етническите граници.
  2. Повечето държави в региона са многоетнически.
  3. След края на Студената война регионът загуби своето важно геополитическо значение и премина в периферията на Голямата политика.
  4. В пост-биполярния нов световен ред различните държави в региона дойдоха от различни политически, военни, икономически и социални системи и тук липсва култура на съвместно и консолидиращо съществуване.
  5. Обременената историческа памет на Балканите „кърви от взаимни вражди и подозрения“.
  6. Народите от региона често са били жертва на външни въздействия – тук великите сили са сблъсквали своите интереси и са се опитвали твърде често да ги постигнат за сметка на Балканите и на цена, изцяло плащана от балканските народи.
  7. В региона протича радикална промяна на етническото съотношение. Един от етносите – албанският – нараства с много бързи темпове и лидерите на този етнос непрекъснато ескалират своите политически цели и ги синхронизират с неговия демографския взрив.
  8. В региона протича радикална промяна на религиозното съотношение. Нараства ролята на една от глобалните религии – на исляма; това поражда страхове у другите религии за възможна ислямска дъга и напредване на исляма по т.нар. ислямски острови и анклави.
  9. Неадекватните, изоставащи от събитията, слабо финансово обезпечени, като правило политически (политизирано) мотивирани, често несъобразени с реалните потребности на местните народи, инициативи на големите играчи (САЩ, Европейския съюз) за региона.
  10. Отсъствието на традиции, нагласи и модели, институции, процедури и практики за мирно уреждане на конфликтите в региона. Това налага регулирането им извън региона, което ги интернационализира и привнася в тях външни интереси, влияния и амбиции.
  
  Пояснение:
  Анклав – част от територията на държава, напълно заобиколена от територията на друга държава; област с едно население по етнически и/или религиозен признак, напълно заобиколено от друго население по етнически и/или религиозен принцип.
  
  Независимо дали това се харесва или не на народите от нашия регион, но се вижда как – тревожно вгледани във войната на Русия в Украйна, ангажирани с противодействието на Ислямска държава, улисани в събитията в Афганистан, Ирак, Сирия – САЩ, НАТО и ЕС следят с далеч по-малко внимание какво се случва на Балканите, а НАТО дори прехвърля на ЕС свои отговорности в региона. Това налага внимателно преосмисляне на външната ни политика, нейното превързване към реалните проблеми и към жизнените приоритети. Често възниква усещането, че българската външна политика прекалено се геополитизира и сякаш се напряга да решава проблеми на далечни страни като Афганистан и Ирак за сметка на региона, в който живеем, губи представа за собствените си способности, роля и значимост. А нашата роля е най-важна именно в уникалния стратегически триъгълник, чиито размирни върхове са Западните Балкани, Задкавказието и Близкия изток. България може да генерира сигурност в региона, да доказва, че европейските принципи и норми за отношения между страните, за човешки права и демокрация са приложими в него. Този регион е интегрална част от Европа и активната роля на България за неговата сигурност е съществен принос към сигурността на Европа. Това е много важно за нас, защото, дори и част от Запада, НАТО и ЕС, ние оставаме географски и геополитически на Балканите.
  Като член на НАТО и ЕС върху България ще легне по-голяма отговорност за процесите в региона. А той продължава да генерира рискове за европейската сигурност. Още нищо не е решено трайно за по-доброто бъдеще (и изобщо за бъдещето) на Македония, Косово, Босна и Херцеговина. Проблемите се изострят заради огромното социално, етническо и религиозно напрежение и крехките демократични практики. Многото нерешени спорове в двустранните връзки, историческите вражди и взаимното недоверие внасят силна доза непредсказуемост. Изоставането в развитието, огнищата на домодерност и на неставаща демокрация създават криминализирана политическа и икономическа тъкан, която остава хранителна среда за терористични и организирани престъпни групи. В никакъв случай не бива да се забравя генезисът на някои от съвременните политици в региона, нито пък техните (доскорошни) връзки с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално минало ще се превърнат в искрени демократи, работещи последователно за нормализирането, европеизирането и модернизирането на региона.
  На Балканите се сблъскват два важни принципа на международното право – за правото на самоопределение и за ненарушимост на границите. Задача за страните от региона, за НАТО, ЕС и международната общност е да се търси баланс между тях в интерес на мира и сигурността. Проблемите в региона ще се лекуват с повече европейска интеграция. Границите на държавите тук de jure или de facto са европейски граници. Проникнат ли рискове и опасности за сигурността в региона, рано или късно те ще намерят пори, през които ще плъзнат към Европа. Границите на региона не са само регионален проблем, а и проблем на НАТО и ЕС. НАТО и ЕС трябва да инвестират в сигурността на тези граници. Регионът има сериозни проблеми, чието лечение може да бъде подкрепено от държави извън него, от НАТО и ЕС, но няма да стане без регионално сътрудничество и без обща воля. Вече не може да се каже „нека НАТО или ЕС се намеси“. С членствата на държави от региона в НАТО и ЕС, вече ТЕ СА НАТО и ЕС в региона. България също Е НАТО и ЕС в региона. Пред нея има много задачи, които са трудни, но са по нейните сили. Ето защо тя трябва да съсредоточи своите усилия, внимание, приоритети в региона. Да не говорим, че изоставаме с доста бързи темпове от т.нар. „осребряване“ на уникалното ни геополитическо положение. Магистрали, коридори, тръбопроводи, ключови проекти ни заобикалят. Да имаш уникално положение е география; но да го използваш за интересите, сигурността и просперитета на държавата, обществото и гражданите – то е геополитика.
  
  Пояснение:
  Генезис – произхождение, поява, възникване, раждане, зараждане, създаване, развитие.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 11. Завръщане в международните отношения на силовите методи за преодоляване на споровете, управление на кризите и разрешаване на конфликтите
  Употребата на сила при най-малкия повод става отново главно средство за доказване на правотата и за налагане на волята. Така правото на силните се превръща в сила, а силата им – в право. Най-брутално виждаме реализацията на тази тенденция във войната, която Русия води с Украйна. Война без каквито да е повод, причина и оправдание, връщаща ни към времената на безумна жестокост от Първата и Втората световни войни. Ненапразно редица анализатори и политици говорят за, едва ли не, начало на Третата световна война.
  Поне що се отнася до Европа, годините на относителен мир след края на двуполюсната система изглеждат завинаги отминали. Агресията на Русия очерта перспективите пред нашия континент като изключително тревожни. Победи ли в Украйна, несъмнено Русия няма да се спре и да се задоволи с тази победа, ще посегне на други държави – на тези от Прибалтика, на Молдова, на България. Илюзия е да вярваме сляпо, че ще ни се размине.
  Да го кажем ясно – правото на силните никога не е било правота на силните. За жалост, силата на правото също не е била никога всесилие на правото. И все пак стремежът в държавата или в международните отношение да се установи върховенство на правото е единственият верен подход за преодоляване на огромната конфликтност в нашия свят.
  Когато силните налагат волята си със сила, силово, с насилие, тогава за слабите остава единствено да отвръщат на удара, да възпират агресията, да прибягват до асиметрични отговори и много често, дори като правило – до удари в гръб и от засада; да си служат с различни форми на тероризъм – евтино средство за скъпи последствия. Това не означава, че има добър и лош тероризъм. Тероризмът е чумата на ХХІ век. А всяка чума е бедствие.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 12. Изчерпване на основните невъзстановими или трудно възстановими стратегически ресурси на планетата
  Хоризонтът на изчерпване (като възможности за индустриална или масова употреба) на ресурси като нефт и природен газ, дървесина, питейна вода, цветни, черни и благородни метали и др., е в близкото бъдеще – съизмеримо с продължителността на живота на едно човешко поколение (30–50–70 години). Тази тенденция извежда енергийната сигурност на много по-преден план сред водещите измерения на сигурността. В резултат на това:
  1. Ражда се науката геоенергетика – аналог на геополитиката и геоикономиката. С други думи, говори се не за регионална и дори не за глобална енергетика, а за геоенергетика. Това е наука, изучаваща влиянието на енергийните ресурси, енергетиката, енергийните предимства и недостатъци на дадена държава върху нейната политика, т.е. не само върху нейната икономика и индустрия. Обект на анализ са геоенергийните измерения и аспекти на сигурността, ключовите енергийни пространства, политическите, икономическите, финансовите (и военните!) конфигурации, определящи конфронтациите между държави, притежаващи и произвеждащи енергийни суровини и държави, внасящи и потребяващи енергийни суровини. Стратегиите на подобни съюзи от държави са коренно различни. Първият тип държави (т.е. производителите) се стремят да диверсифицират купувачите. Вторият тип държави (т.е. потребителите) се стремят да диверсифицират доставчиците.
  И така, геополитиката на енергетика¬та днес е заменена от енергията на геополитиката.
  2. Енергийната сигурност, политика и икономика се издигат на най-високо стратегическо ниво. В наши дни те са много сложно нещо, за да бъдат оставени на енергетиците. Преди каквато външна политика се водеше, такава бе и енергийната политика на страната. Сега все повече каквато е енергийната политика, такава е и външната политика на страната.
  3. Намаляването и изчерпването на стратегическите ресурси имат за резултат поредици от кризисни състояния, пораждат се нови и неефективно (лошо) управлявани рискове.
  4. В енергийната сфера се задълбочи разминаването на интересите на Европейския съюз и Русия. Русия се самоопределяна като „енергийна супердържава“ заради превръщането на енергийните ресурси в главно измерение на нейната мощ. И това разминаване логично създаде предпоставки за възникване на сериозни противоречия между ЕС и Русия, както и за силово, самоуверено и несъобразяващо се с позициите на ЕС поведение на Русия. А оттук придобиха висша степен на актуалност изискванията за далеч по-гъвкава, много по-разумна национална и заедно с това несъмнено проевропейска политика на България.
  Вероломната и с нищо не предизвикана война, която Русия води срещу Украйна съвсем естествено подтикна ЕС и държавите-членки да преосмислят радикално отношенията с Русия в енергийната сфера и да снижат максимално своята суровинна зависимост от нея.
  5. Променя се значението на нашия регион. Сега не Черноморският регион е периферия на Балканите, а Балканите стават периферия на Черноморския регион. Черноморският регион има две важни значения – на производител и коридор за транзит на стратегически суровини, докато Балканите имат едно основно значение – на коридор за транзит на стратегически суровини; на регион, през който суровините ще стигнат до европейските пазари. Така България може да използва по-ефективно своето географско положение, но се пораждат и сериозни опасности – от засиленото ѝ превръщане в коридорна територия.
  
  Пояснение:
  Историята от най-древните векове доказва, че няколко типа (групи) народи безвъзвратно са изчезвали от лицето на Земята, понякога без да оставят спомен за съществуването си.
  
  ⁕ Първият тип (група) народи са „приграничните“, „периферните“ – народите, намиращи се в периферията, край границите на империите (на великите сили, големите държави). Те са се „специализирали“ в опазване на границите на империята, тя им е плащала за това щедро, възнаграждавала ги е с ухажване и уважение. Представители на тези народи са се издигали високо в йерархията на метрополията, някои от тях са ставали императори, но самите народи са се загубвали из пясъците на времето. Причина за тази участ е главно в това, че са живеели без особени проблеми, защото са получавали високи доходи почти наготово като племена-граничари (там, където има граница, има митница, т.е. друго перо за крупни постъпления), не са създавали материална и духовна култура. Създаването на материална и духовна култура е условие за развитието на народа, за усложняването на социалната му структура и даването на верен отговор на предизвикателствата на живота.
  
  ⁕ Вторият тип (група) народи са „благословените“, „облагодетелстваните“ – народите, живеещи в оптимално добри природни (климатични, ресурсни, почвени, релефни, речни, морски и др.) условия. Тези народи са получавали всичко наготово от природата, не се е налагало особено да се напрягат, да се трудят и да преобразяват средата за живот. Затова те също така не са създавали материална и духовна култура и не е останала следа от тях.
  В контекста на разсъжденията за този тип (група) народи е и случващото се в Русия – тя продължава да бъде бензино- и газостанция, маскирала се като държава. Постъпленията от продажбите на нефт и газ (заедно с потресаващата по мащаб корупция на Путиновия елит и олигарпическата върхушка) научиха властимащите в Русия да не се ориентират към високотехнологична индустрия, почти всичко, което се създава със съвременни технологии, Русия внася отвън. И сега, заради санкциите, тя продължава да прави това, но линията на доставки се удължава и множество (в т.ч. и западни!) компании и държави печелят като производтели и посредници в тази все по-дълга линия. А същевременно в Русия излизат от строя предприятия, руши се (дори се разпада) цялата инфраструктура – пътна, транспортна и авиационна, енергийна и отоплителна, компютърна и медицинска.
  
  ⁕ Третият тип (група) народи са „коридорните“, „крайпътните“ – народите, разполагащи се край пътищата на керваните (напр. Пътя на коприната), по протежение на коридорите, на магистралите, на трасетата, по които са се придвижвали армиите. Основната грижа на тези народи е била да обслужват минаващите керванджии, търговци, военни, пътници и пътешественици. Колко му е трябвало на човек да организира обслужването – един хан, няколко момчета да се погрижат за конете на преминаващите и няколко момичета да им направят нощите по-сладки. Затова и тези народи не са създавали материална и духовна култура, чрез която да бъдат запомнени, да са отличими в исторически и творчески план.
  От това предупреждение на Историята следва една от главните опасности пред нашия регион и, разбира се, пред нашата страна. Тази опасност се изразява в налагането спрямо, за и на Балканите, а в частност спрямо, за и на България на т.нар. коридорно мислене.
  Отношението към Балканите и в частност към България не бива да бъде коридорно – като към транзитно пространство, като към население, което може (трябва?!) да осъществява преди всичко обслужващи функции по отношение на преминаващите по тези коридори.
  Няма срамна професия, ако тя се упражнява със старание, професионализъм и запазване на човешкото достойнство. Камериерството и келнерството също са нормални, ценени и нужни професии, но не може всички българки и българи да са камериерки или келнери. Историята доказва, че народ, който не създава материална и духовна култура е обречен на постепенно изчезване. За коридорните държави с обслужващи функции на местното население открай време отреждат опазване на пътищата и проходите, откъдето минават керваните (на съвременен език – коридорите: комуникационни, транспортни, за пренос и превоз на суровини, енергия, капитали, стоки, информация, съобщения и хора), плюс услугите – днешните варианти на хановете и белите робини. В замяна великите сили са гледали благосклонно, ако местните хора подбират това-онова, изпаднало от керваните.
  
  6. Настъпи часът пик, може би и последният час за основните проекти с дългосрочно значение (тръбопроводи и електроцентрали). Каквото бъде изградено в близките 10 – 15 години като тръбопроводи и енергийни трасета, ще бъде апогеят на трасетата, усилията и геополитическите баталии. След това постепенно ще се тегли чертата на направеното и построеното и който е сполучил „да се класира“ по-напред и по-рационално, ще бере плодовете от ефективната си политика, а който не успее да извлече даже минималното, ще инкасира загуби и понижено икономическо и още повече национално самочувствие.
  
  Пояснение:
  Диверсификация – търсене на нови пазари или нови доставчици, продукти и технологии.
  Метрополия – държавата по отношение на своите колонии и управляваните територии.
  Пътят на коприната – древен търговски път, свързващ Китай със Средиземноморието. Коприната, произвеждана само в Китай, е главната стока, транспортирана по този път.
  Апогей – точката от околоземна орбита, най-отдалечена от центъра на Земята. Използва се като максимална степен на развитие, разцвет, връх, висша точка на творческия полет.
  Баталия – битка, решително сражение, широкомащабни военни действия.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 13. Нарастващи амбиции за много по-значима глобална роля на трите едномилиардни общности – Ислямският свят, Китай и Индия
  • Ислямският свят е особен случай в международните отношения. Той притежава големи човешки и материални ресурси (близо 60% от нефтените запаси), които са прекрасен инструмент за въздействие в лоното на тази велика, кипяща, силно емоционална религия, която освен това се изживява като идеология, т.е. като възглед за решителна промяна на света. Ислямът има глобално присъствие в Азия и Африка, в Северна Америка и Европа. Неговите проблеми обаче са повече от решенията за тях. Ислямът няма държава лидер, която да тегли мощно напред останалите и да ги увлича с примера си. Самата религия е разделена основно на сунити и шиити, но разделението върви и по етноси, нации, раси – араби, тюрки, перси, чернокожи и др. Ислямът чрез някои крайни течения, излъчва днес агресия и експанзия към другите религии и създава грешното впечатление, че в него има нещо изначално крайно, деструктивно. Той не успява да предложи на света универсални ценности, не може да внуши доверие до такава степен, че да бъде лидер. Ако Ислямът не изживее своята Реформация, ако не се модернизира и адаптира към глобалните процеси, ще настрои срещу себе си голяма част от световното обществено мнение. А като иска да се изявява като подстрекател за огромни маси онеправдани и озлобени хора, той е повече рушител на статуквото, отколкото съзидател на бъдеще, носител на разумна алтернатива.
  
  • Китай също е особен случай в международните отношения. Писахме за перспективите му да бъде държава с ключово значение в тези отношения. Независимо дали виждаме Китай в близко или в по-далечно бъдеще като една от великите сили, или допускаме, че той ще се окаже ВеликаТА сила в средата на XXI век, няма съмнение, че амбициите и влиянието на Китай ще нарастват. Въпросът дълго време беше дали САЩ и/или Русия ще се изкушат да разиграят китайската карта в дирене на контрабаланс един спрямо друг. Напоследък, обаче, Русия на Путин прие ролята на младши партньор в отношенията с Китай и започна почти необратимо да се превръща в негов суровинен придатък. След като доларът и еврото са обявени от Кремъл за вражески валути, Русия трупа резерви в други валути и най-вече в китайски юани. Върви масова де-долар-изация и де-евро-изация на финансовата и икономическата система на Русия. В неприемлива степен те се заместват с юан-изация на руската икономика и финанси. Впрочем, опитите паралелно за рупия-изация се провалят, защото рупията не е – да го кажем така – световна валута и Русия не е в състояние да направи нищо с безчислените рупии, с които Индия плаща на Русия за евтиния нефт и газ, получаван от нея в несметни количества. Обикновените руснаци, можещи да спестяват поне някакви излишъци от доходите, трескаво преминават на юани.
  Ненапразно говорим за юанизация на Русия. Всъщност става дума за тотална китаизация на всичко руско. Русия се превръща именно в евтин суровинен придатък на Китай. Китай разменя дрънкулки, огледалца, стъклени топчета (автомобили, промишлени стоки, стоки с двойна употреба и резервни части за военната индустрия, чипове, технологии) срещу руското злато (истинското злато и черното злато – нефт и газ, дървесина, цветни, черни и благородни метали). Китай е на баснословна печалба от отношенията с Путинова Русия – евтини суровини срещу високотехнологична продукция. Китай не инвестира в Русия. Китай не е заинтересован да развива технологии и производства в Русия, защото си има такива предостатъчно. Той печели при бедна, натикана в ъгъла, потисната от санкциите, мятаща се като риба на сухо Русия, разпродаваща на безценица националните богатства.
  
  • Индия е специален и ще става все по-специален случай в международните отношения. Доскоро се смяташе, че единственото, за което си струва тя да се споменава в голямата игра, е нарастващото ѝ с голяма скорост население. Тези близо 1 милиард и половина души сами по себе си, по закона на големите числа, могат да влияят както количествено, така и качествено на световните процеси. Но притежаването на ядрено оръжие, тежките етнически и религиозни проблеми, новата роля, която САЩ, Китай, Русия, всеки по свои съображения, приписват на Индия – това означава, че в глобалната система от уравнения трябва да се добави още една не съвсем известна променлива. Индия е пример за отговор, който едно традиционно, доскоро изостанало общество дава на предизвикателствата на днешното сложно време. Вместо да се затваря в себе си, благодарение на демократичните практики Индия бързо се адаптира към новите информационни технологии и доставя на развитите държави огромни маси креативна работна ръка и „сиво вещество“. От допира на тези млади хора със Запада, в Индия се връщат нагласи и навици за бързо адаптиране и растящ просперитет в условията на отворено общество, конкуренция и глобализация.
  
  Пояснение:
  Численост: Ислям – 1 милиард и 900 милиона души; Китай – 1 милиард 400 милиона души; Индия – 1 милиард и 400 милиона души.
  Сунити – първият по численост клон на исляма с над 1 милиард и 600 милиона вярващи, т.е. 85 – 90% от всички мюсюлмани. Те не признават посредничеството между Бога и хората след смъртта на Пророка Мохамед. За тях е важно следването на суната (деянията и изказванията) на Пророка и участието на общността в избора на своя глава – халифа.
  Шиити – вторият по численост клон на исляма, чиито с около 200 милиона вярващи, т.е. 10 – 15% от мюсюлманите. Те признават Али, братовчед и зет на Пророка Мохамед, и потомците му за законни наследници на пророка Мохамед. Тяхната община трябва да се ръководи от имам, който е от преките потомци на Пророка, а не от избираеми халифи.
  Реформация – религиозно движение в Западна Европа, довело до обособяване на Протестантството като направление в Християнството. За нейно начало се приема 31.10.1517 г., когато германският богослов Мартин Лутер (1483 – 1546), окачва на вратата на църквата в град Витенберг „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“.
  Китайски Юан и Индийска Рупия – официалните валути, съответно на Китай и Индия.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 14. Развитие на демографски тенденции, постепенно променящи етническия, религиозния и расовия баланс в глобален мащаб
  На Балканите (чрез албанския етнос) видяхме какъв дестабилизиращ потенциал могат да имат бързите промени в демографските съотношения. Впрочем, във всеки един мащаб и във всяко едно измерение на демографските процеси (етническо, религиозно и расово), България е сред губещите или поне сред най-потърпевшите. Видни учени бият тревожна камбана, че българският етнос се топи и ние сме вече в преход от демографска криза към демографска катастрофа. Православната религия също намалява в процентно отношение спрямо другите големи религии. А бялата раса, както се вижда главно по разгръщащите се тенденции в Европа, но и в САЩ, в Русия, е в непрекъснато и необратимо отстъпление.
  Без да се правят генерални обобщения, ще посочим, че подобни промени са драматични, преди всичко защото те водят до преоценка на редица, присъщи на различните етноси, религии и раси, разбирания за право, етика и морал, справедливо и несправедливо, добро и зло, за художествени образци и ценности. Ние не говорим за това дали тези разбирания стават по-добри или по-лоши, а че когато те се променя́т, светът няма да е вече същият.
  Демографските процеси, оказващи непосредствено влияние върху света, Европа, региона и България, са сериозно предизвикателство пред нас като държава, общество и граждани. Те поставят с голяма острота и приоритет необходимостта от грижливо отношение към българската идентичност и националните ценности, които да ни сплотяват в Общност:
  › Общност, устремена към по-добро – модерно, европейско и демократично – бъдеще на България, едновременно със запазването на българския характер на българската държава и вписване на българската идентичност в европейската цивилизационна идентичност;
  › Общност, сплотяваща в единен организъм българските българи, турци, роми, евреи, арменци и всички останали – в страната ни и зад граница, – които възприемат България за свое Отечество и съпреживяват себе си като индивидна или общностна частица от нея.
  Не бива да секват у нас изворите на просмукалата се в гените ни гордост, че сме частица от народ с удивителна историческа съдба, плод от съчетаване във феноменална, жилава смес (посред толкова тревожен кръстопът) на два коренно противоположни свята – на прабългарина и славянина, на конника и земеделеца, на ловеца и сеяча, на скиталеца и домоседа. Напук на историческата логика нашият народ е оцелял през тези 13 – 14 века, често е инжектирал в околния свят дух и воля, бил е преграда за деструктивни влияния, поемал е у себе си злото, преосмислял го е, за да ражда добро, вяра, космос. И надежда.
  У нас има много от прабългарското, от прабългарския дух – ездачът, пътят, поривът да видиш какво има оттатък, зад хоризонта. Прабългаринът е човек, за когото родината е там, където му е добре, където може да се живее по-добре, където има повече сигурност.
  Но повече от прабългарското у нас е славянското. То е обгърнало всичкото ни житие-битие – пространството и времето, съзнанието, обичта към земята, към семето и плода, впръснало го е в тестото, в глината, от която са изваяни душите и телата ни. Славянинът, като спре някъде, впива корените си колкото се може по-навътре в земята, гъне се, ала стои здраво, отстоява себе си, съпротивлява се на брулещите го ветрища. За славянина родината е там, където е гробът на дядо му, където е бащиният дом, където той се е родил, където децата му са станали човеци, където неочаквано бързо са пораснали внуците му. Дори да го прокуди враг или мизерия от там, той все се завръща и ако другояче не може, то с мислите и спомените си. В този смисъл ние сме славяни, в този смисъл славянството (за добро или за лошо) е мироглед и съдба и е влязло завинаги в историческата ни ДНК.
  Постоянните и понякога яростни разделения на народа и обществото ни – на червени и сини, на комунисти и демократи, на фили и фоби, на жертви и мъченици, на лоши и добри – са все опити за вкарването на българина в опростени схеми, които са му чужди и са несъвместими с неговата претоварена от история лична и общностна памет. Подобно черно-бяло мислене е по-присъщо на младите, самоуверени и агресивни народи. Нашето възприятие за действителността е по-сложно, по-нюансирано. Българинът е търпим към към Другия, към Другостта. Надникнем ли в народното творчество, митологията, епоса, ще видим множество примери, от които е трудно еднозначно да се посочи кой е добрият, а кой е лошият; кой е правият, а кой е кривият; кой е праведникът, а кой е грешникът.
  В същото време, грижейки се за националната идентичност, нека си даваме ясна сметка, че тази наша идентичност не само не е несъвместима с европейската, но напротив – тя е съвместима, тя е съзвучна с нея! Както казва един мъдър човек, ние можем (ще добавим – ние трябва) да се държим като българи в Европа и като европейци в България.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 15. Превръщане на света във все по-общо и самоиндуциращо се поле (пространство) на протест и несъгласие с начина, по който елитите в отделните държави управляват и вземат решения по ключови за съответната страна въпроси
  През последните години сме свидетели на вълни на протести, които преливат от една държава друга. Несъгласието се предава сякаш като зараза и няма значение каква точно е причината за протест в дадена държава и какви именно са проблемите в съседната ѝ държава – първата „инфектира“ с обществено неспокойствие втората. Светът е пламнал в готовност да протестира, обществата са, образно казано, с единия крак на площадите, решени да протестират за всичко, за което си струва да се протестира. Имаме глобална пандемия на протестите, държавите наистина се заразяват една друга с вълни на бунт и несъгласие и е все по-трудно не само да прокараш, а да си помислиш да прокараш нещо, което докосва оголените нерви на обществото, освен ако изобщо не цениш и не държиш на демокрацията и законността, а управляваш авторитарно или тоталитарно, като правиш това не само с грубо (hard), структурно насилие, но и с меко (soft), символно насилие.
  Глобалната пандемия на протестите навсякъде, във всяка държава има национална или локална специфика. Може би затова анализатори и медии предпочитат да се вглеждат в националната или локалнатата специфика и поради тази причина говореха за Арабска пролет, Азиатска пролет, Турска пролет. Всъщност става дума за ГЛОБАЛНА ПРОЛЕТ.
  
  • През 1848 – 1949 г. Европа изживя Първата си пролет, наречена Пролетта на народите.
  • През 1975 г. Европа и Северна Америка (САЩ и Канада) изживяха Втората пролет, ознаменувана с апогея на Хелзинкския процес – Съвещанието в Хелзинки. Това беше преди всичко Пролет на държавите.
  • След 2010 г. светът изживява Третата пролет, и тя не е само Европейска; тя има не само континентален, а все по-глобализиран характер. И може да бъде наречена ПРОЛЕТ НА ОБЩЕСТВАТА (най-вече в смисъл – на гражданските общества).
  Ако преди хората излизаха на площада да протестират след изчерпване на всички други възможности, днес вече първото нещо, което те правят, е да излязат на площада за да протестират. Не би могло да говорим за събудили се народи – протестите така или иначе засягат една част, и то не твърде голяма, от народите. Все пак това вече не е и процес, в който основна (или поне значителна) роля играят държавите, т.е. техните политически ръководства. Случващото се е дело на организации, сдружения, групи и индивидуални участници от гражданските общества или поне от наченките на граждански общества на някои места. А да си част от гражданското общество изисква много повече от това да си част от обществото и още повече пък – от народа. Става дума за друг тип политическа култура и друг род социална чувствителност... Затова ние наричаме тези процеси Пролет на обществата и дано тази едва настъпваща Пролет не бъде попарена от внезапна Зима.
  
  Пояснение:
  Самоиндуциращ се – възникващ под въздействието на самия себе си; самопораждащ се, самовъзбуждащ се, самозаразяващ се.
  Пролет на народите или Европейска пролет – общо название на революциите и революционните движения от 1848 – 1849 г.
  Хелзинкският процес (Helsinki Process) – започва през първата половина на 70-те години на ХХ в. и е насочен към преустройство на международните отношения и разведряване между капитализма и социализма. На съвещанието в Хелзинки (30.07. – 01.08.1975 г.), държавните ръководители на 33 европейски държави, САЩ и Канада, подписват Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (Final Act of the Conference on Security and Cooperation in Europe, Helsinki Final Act).
  
  Често се изтъква далеч по-лесната мобилизация на хората чрез социалните мрежи. Да, несъмнена е качествено новата роля, която играят в политиката мрежовостта, социалните мрежи, високите комуникационни и информационни технологии. Те осезаемо ускоряват протичането на информацията и разпространяването на посланията. Но дори с повишена проводимост на средата, средата си е преди всичко среда и опосредстване; средата е най-вече средство, макар че не може да се оспорва тезата на видния канадски философ, културолог, изследовател на комуникациите и медиите Маршъл Маклуън (1911 – 1980), че „средството [за комуникация] (медията) е съобщението“ („the medium is the message“) [48]. В социалната активност все пак най-важното е това, което се разпространява по Социалната мрежа. Така е, Социалната мрежа влияе на социалната активност, но всичко тръгва от осъзнатата необходимост от социална активност. Въпросът за новото качество и гражданската същност на протестите не е в технологиите, а в културата – културата на гражданство, защото, за да си net-citizen, трябва да си най-напред citizen, т.е. гражданин. Това го доказва една много малка част от обществото ни и стотици хиляди хора по света.
  Светът наистина изживява време на Пролет на обществата. Той се пробужда и, както казахме, е с единия крак на площада. Трябва да се анализират причините за случващото се. Защото, да го кажем пак, социалните мрежи не са причина, те са среда, те са средство. Тяхната роля е огромна. Но има по-дълбоки причини. Едни от тези причини са следните:
  1. Осъзнаването на света като едно общо пространство – поради глобализацията, поради нейната свръхпропускливост (на реалните и виртуалните граници) и свръхпроводимост (на разпространението на идеи, хора, капитали, модели, илюзии...). „Заразяването“ на едни страни, общества, зони, региони от други страни, общества, зони, региони води до пламване на световна пандемия на несъгласието и непокорността, бунта и съпротивата.
  2. Налагането в глобален план (за това говорихме по-рано) на един в известна степен антисоциален, антикултурен и антицивилизационен свръхлиберален геоикономически модел, абсолютизиращ пазара, конкуренцията, частната собственост и печалбата, личния егоизъм, безотговорния риск, материалната алчност и потребителската ненаситност.
  3. Самозабравянето на политическите елити, техния недостиг на стратегическо мислене, отсъствието на обединяващи идеи, самодоволоството, арогантността, корумпираността, безсърдечността, погазването на демокрацията, използването на новите комуникационни и информационни технологии за манипулиране, дезинформиране, мамене, залъгване и PR, отделянето им от обществата и народите в самодостатъчен свръхлуксозен, паралелен свят, в затворени квартали със свръхмерки за сигурност и с убийствено висок стандарт.
  4. Острият дефицит от нови, алтернативни социални, обществени, политически модели, които да вдъхновяват и мотивират хората, да им дават чувство за смисъл, за кауза и за цел, за съпричастност и за осъзнаване на тяхната индивидуална, групова и национална значимост, за нова планетарна общност, принадлежност, обединеност и интегрираност.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 16. Радикални промени във функционирането на международната политика с ускореното навлизане на модерни и свръхтехнологични комуникации, когато всичко това, което се случва и на което трябва да се реагира, ще бъде в режим online.
  Темата е наистина сериозна, защото високата динамика на събитията променя тотално разбиранията за международни отношения и сигурност, външна политика и дипломация. Пространството се стеснява решително, времето се ускорява неимоверно, ситуацията се мени стремглаво и това изисква много по-бързи реакции. Механизмите на демокрацията са тромави, а процедурите за вземане на решения са сложни. Вече не важи оправданието – липсва ни информация! Никой няма да ни чака да проучим, да помислим, да изработим позиция. Необходимо е да знаем какво мислим и какво правим в мига, в който събитието се случва! Нараства ролята на стратегическото прогнозиране и предвиждане, на ранното сигнализиране и проактивното поведение, на адекватно разработената стратегия, на ясно определените приоритети, които да ръководят държавниците, да са техни ориентири и ограничители. Става особено ключова потребността от политическа визия и политически характер на тези държавници – за да могат да поемат отговорност, да не губят присъствие на духа, да действат разумно и отговорно, когато и ако събитията вземат неочакван ход.
  На кръстопът е професията на дипломàта. Ефективността на големите дипломатически представителства в чуждите столици намалява. В пространството на интернет и в света на глобалните комуникации, съществена част от значението на дипломатите зад граница отпада – те са изправени пред двойния риск: 1. да не са информирани (качествено) повече от своите колеги и от политиците в тяхната страна; 2. да се окажат твърде изолирани от процесите в нея, при което да отслабне връзката с реалната ситуация в родината, а заедно с това и с нейните приоритети и интереси в момента. В новата информационна среда, за да е достатъчно ефективна, дипломацията, трябва да търси ново лице, в което рутината, паркетните навици, ритуализираните маниери, отчасти лежерното поведение, патината на старата професия се изместват от друга динамика с компресирана енергия и високо напрежение; като събирането на информацията отстъпва място на нейното анализиране, а наблюдаването на процесите все повече (и необратимо) дава път на прогнозирането им.
  
  Пояснение:
  Лежерен – разточителен, спокоен, отпуснат.
  Патина – окислителното покритие, което се образува върху метални изделия. Изключително рядка и красива е патината върху златни монети. Наличието на патина в нумизматиката и антиквариата се цени като признак на старост и автентичност.
  
  Очертаните тенденции показват и доказват колко комплексна, колко динамична и колко рискова е средата за сигурност (глобална, континентална, регионална и национална), за да мислим, че външната политика, политиката за сигурност, отбрана и вътрешен ред се правят леко и лесно, следвайки линията на най-малкото съпротивление или посоката на геополитическия вятър. Затова е нужно точно да се дефинират възможните параметри на национално поведение, а това изисква мобилизация на експертния ни ресурс за дебат по стратегията на България на международната сцена в сегашното драматично и изпълнено с предизвикателства и рискове, опасности и заплахи време, възраждащо много стари стереотипи на политическия реализъм (егоизъм) и пораждащо много нови възможности и алтернативи.
  
  
  Литература:
  1. Wealth distribution in the United States in the third quarter of 2023, https://www.statista.com/statistics/203961/wealth-distribution-for-the-u....
  2. Friedman, Thomas L., Michael Mandelbaum. That Used to be US. How America fell behind in the world it invented and how we can come back. New York:Farrar, Straus and Giroux, 2011, р. 237.
  3. Бележка на преводача Светла Маринова, в книгата: Бек, Улрих. Германска Европа. Новите властови пейзажи под знака на кризата. София: Критика и Хуманизъм, 2012, с. 21.
  4. Стендинг, Гай. Прекариатът – новата опасна класа. София: Труд и право, 2013, с. 45.
  5. Уилкинсън, Ричард, Кейт Пикет. Патология на неравенството. Защо равенството прави обществата по-силни. София: Изток-Запад, 2014, с. 39.
  6. Кара-Мурза, Сергей. Потерянный разум. Москва: Эксмо, 2005, http://www.kara-murza.ru/books/Razum/index.html, с. 449.
  7. Вакан, Лоик. Затворите на нищетата. София: ЛИК, 2004, с. 10, 20, 70—75, с. 91, 107, 111.
  8. Schlesinger, Arthur, Jr. Has Democracy a Future? – In: Foreign Affairs, September/October 1997, Vol. 76, No. 5, 2 – 12, https://www.foreignaffairs.com/articles/1997-09-01/has-democracy-future, p. 12.
  9. Wolfers, Arnold. National Security as an Ambiguous Symbol. // Political Science Quarterly, 1952, Vol. 67, №. 4, p. 485.
  10. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998, p. 30.
  11. Wolfers, Arnold. National Security …, ibid., 484 – 485.
  12. Ortega y Gasset, Jose. The Revolt of the Masses, 1930, https://libgen.rocks/ads.php?md5=40B59567FF838168390B0E6E41026E49, p. 96.
  13. Фон Вайцзекер, Ернст Улрих, Андерс Вийкман. Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата. Доклад на Римския клуб, подготвен за 50-годишнината на Римския клуб през 2018 г. София: Книжен тигър, 2018, с. 26, 28, 31, 60.
  14. Йончев, Димитър. Равнища на сигурност. София: НБУ, 2008, с. 222.
  15. Фрийдман, Томас. Лексус и маслиновото дърво. Идеи за глобализацията. София: Дамян Яков, 2001, с. 37.
  16. Хобс, Томас. Левиатан. София: Наука и изкуство, 1970, 134 – 135, с. 181.
  17. Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 1999, 22 – 23.
  18. Пилсбъри, Майкъл. Стогодишният маратон. Тайната стратегия на Китай за изместването на Америка като световна суперсила. София: Изток-Запад, 2015, 23 – 24, с. 307.
  19. Бжежински, Збигнев. Голямата шахматна дъска. София: Обсидиан, 1997, с. 238.
  20. Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997, с. 15.
  21. Най, Джоузеф С. Международните конфликти. Теория и история. София: Прагма, 1998, с. 238.
  22. wipo.int/edocs/pubdocs/en/wipo_pub_gii_2020.pdf, р. XXXII.
  23. Global Innovation Index 2021 (wipo.int), р. 4.
  24. Global Innovation Index 2022: What is the future of innovation–driven growth? (wipo.int), p. 19.
  25. Global Innovation Index 2023 – Innovation in the face of uncertainty (wipo.int), р. 19.
  26. https://tradingeconomics.com/country-list/gdp-annual-growth-rate?contine....
  27. https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_GDP_(nominal).
  28. https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_GDP_(PPP).
  29. PricewaterhouseCoopers. The Long View. The World in 2050: How Will the Global Economic Order Change by 2050? February 2017, PricewaterhouseCoopers LLP, https://www.pwc.com/gx/en/world-2050/assets/pwc-the-world-in-2050-full-r..., p. 4.
  30. Нейсбит, Дорис, Джон Нейсбит. Овладяване на мегатенденциите. Осъзнаване на реалностите и действие в развиващия се нов свят. София: Бард, 2018, с. 105.
  31.PricewaterhouseCoopers. The Long View. The World in 2050…, ibid., p. 23.
  32. World’s 20 Superpowers in 2050 (Top Economies) (careeraddict.com).
  33. Фон Вайцзекер, Ернст Улрих, Андерс Вийкман. Хайде! Капитализъм, късогледство..., ibid., с. 16, 20.
  34. Хънтингтън, Самюъл. Самотната суперсила. // Демократически преглед, пролет 2001, кн. 46, 11 – 23.
  35. Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 1999.
  36. Де Луна, Джовани. Явлението камикадзе. // Стампа, 05.03.2004, София: Ситуационен и информационен център на МО.
  37. Тофлър, Алвин, Хайди Тофлър. Новата цивилизация. Политиката на Tретата вълна. С.: Обсидиан, 2001, с. 104 и следв.
  38. Герман, Кристиано. Победители и побежденные в информационном мире. // Международная жизнь, №. 10, 1997, 44—50, с. 50.
  39. Велкова, Лидия, Величка Милина, Ирина Миндова-Дочева, Иван Панчев, Николай Слатински. За еволюцията на понятието „сигурност”. – В: Аспекти на сигурността, София: Дипломатически институт, 2012, 35 – 56.
  40. Лаш, Скот. Критика на информацията. София: Кота, 2004, 47 – 48.
  41. Шваб, Клаус. Четвъртата индустриална революция. София: Хермес, 2016, 20 – 21.
  42. Вж. напр.: Бострьом, Ник. Свръхинтелект. Посоки, опасности, стратегии. София: Изток-Запад, 2018.
  43. Харари, Ювал Ноа. Homo Deus. Кратка история на бъдещето. София: Изток-Запад, 2018, с. 261.
  44. Мукхърджи, Сидхарт. Генът. Една интимна история. София: Изток-Запад, 2017, с. 23.
  45. Ibid., с. 617.
  46. Харари, Ювал Ноа. 21 урока за 21 век. София: Изток-Запад, 2019, с. 18, 19, 22, 51.
  47. Космическите катастрофи, https://www.astro.bas.bg/~komitov/cataclis.htm.
  48. McLuhan, Marshall. Understanding Media The extensions of man. Cambridge, Massachusetts London: The MIT Press, 1994, р. 7.
  
  
  27.01.2024 г.