компетентност по операционен анализ, ръководена от ст.н.с. д-р Велизар Шаламанов) и SfP 982 063 „Управление на научните изследвания на сигурността в подкрепа на трансформацията на отбранителната индустрия”, 2008 г.- ценни задачи, но не в епицентъра на усилията за изграждане на консолидиран NGO сектор, който осъществява контрол над отбранителната политика и институциите от системата за отбрана и спомага за понижаване на нивата на корупция, лошо управление и непрофесионализъм и за повишаване на нивата на прозрачност и отчетност; (5) някои NGO и отделни експерти пренасочват дейността си към други държави – от бившия СССР или още пò на изток (миграция след приоритетите - „приоритетно ориентирана миграция”) –т.е. отиват „да освобождават други отечества” - благородно начинание, но то не работи за задълбочаване на демократичните практики в отбранителния сектор у нас; (6) други NGO започват да работят с бизнеса, да изпълняват негови задачи и нерядко това има малък или нищожен принос към отбранителната политика (миграция след финансите – „финансово ориентирана миграция”).
Изводи и препоръки
Неправителствените организации в България вече завоюваха своето място в сложната архитектура от структури и в гъстата плетеница от актьори („actors”) в отбранителната подсистема на системата за национална сигурност. Отдавна за тях и пред обществото не стои въпросът Дали? - Дали NGO са нужни и имат ли те почва у нас? На дневен ред е намирането на нов, по-демократичен, по-европейски и по-модерен отговор на въпроса Как? – Как NGO ще си отвоюват нова роля, която ще ги направи indispensable част от отбранителния сектор?
За да постигне това свое ново ниво на амбиции, организационният сектор на гражданското общество трябва да продължи да укрепва кадрово и да засилва експертния си потенциал. Нещо, което не може, в частност, да се осъществи и без ново съдържание на образованието в сферата на националната сигурност.
NGO трябва да бъдат в крак със съвременната парадигма на сигурността, с разширяването на обхвата на рисковете, които от засягащи сигурността (security risks) преминават в рискове, ставащи същностни за сигурността, т.е. те се секюритизират (securitized risks). Това значи частично излизане от чисто „силовата” тематика. Много често военното, по-скоро военизираното мислене на анализите и публикациите създава представа, че националната ни сигурност е фокусирано ако не основно, то главно върху въоръжените мисии и задачи, т.е. върху „твърдите” („hard”) свои съставляващи, аспекти и задачи и по-малко или почти никак – върху своите „меки” (“soft”) съставляващи, аспекти и задачи...
NGO трябва да разширят и субектите от властовата йерархия, за които те работят. Сега има насоченост преди всичко към самия връх на пирамидата и главно към висшия мениджмънт на отбраната. А от експертиза, от модерни и професионални виждания се нуждаят много повече звена: (1) по вертикала на властта който сочи „нагоре”; (2) по вертикала на властта, сочещ „надолу” – към местното равнище; (3) по хоризонтала - към различните сектори на системата за национална сигурност – в т.ч. обществен ред, сигурност, отбранителна индустрия, управление при кризи от природен и техногенен характер.
NGO трябва да продължат своите усилия за „придвижване” от акцента върху философската и институционалната страни на демократичния контрол, към изпълването на този контрол с по-реално и по-работещо съдържание. Защото колкото и верни стъпки да са, да кажем, наличието и регулярните заседания на Комисията по отбрана в парламента, толкова по-важно е тези заседания да не продължават да бъдат формални и да не са имитация на усилия. Комисията по отбрана не играе почти никаква роля в определянето на стратегическите приоритети на политиката за отбрана, нито по отношение на приоритетите и проектите за модернизация на българските въоръжени сили, по сделките за закупуване на ново или за ремонт и утилизация на наличното въоръжение, да не говорим за актуален и съдържателен дебат по финансирането на системата за национална сигурност и контрола върху изразходваните немалки средства. Не е направена нито количествена, нито качествена оценка доколко заделяните ресурси се изразходват целесъобразно и дали с тях се произвежда сигурност, която отговаря на направените от държавата финансови усилия в тази насока.
Даваме си сметка, че проблемът тук е по-дълбок и е свързан с постепенното превръщане на българския парламент в придатък на правителството, в орган, който изпълнява волята на правителството, а не обратното. Трудно може да се засили съществено контролиращата роля на Комисията по отбрана, ако все така продължи да се „свива” реалната, а не формалната роля на парламента в определянето на отбранителната политика и контрола върху изпълнението й.
Не може да има ефективен демократичен контрол без ефективен парламент. Азбучна демократична истина е, че парламентът играе важна роля в контрола върху отбранителната политика и въоръжените сили чрез определянето на стратегическите отбранителни амбиции и цели, посредством разпределението на средствата от бюджета, чрез приемането на закони, чрез провеждането на парламентарни слушания или образуването на парламентарни анктни комисии. Само така и единствено така депутатите ще могат да държат отговорни своите правителства, ще спомагат за отговорното управление. Не би било възможно другояче чрез легитимни средства (а не чрез скрити форми на криворазбран лобизъм или със задкулисни договаряния) да се оказва влияние от страна на парламента върху политиката за отбрана, да се постига нужната степен на прозрачност и отчетност за дейността и при усвояването на средствата от правителството и Министерството на отбраната, както и се осъществява една наистина работеща, взаимна и взаимнополезна връзка между институциите от системата за отбрана (и въоръжените сили в това число) и избирателите, които не са средство, а всъщност главната цел на политиката за сигурност и отбрана. При това, нека не забравяме, че макар всяка политика при демокрацията да се нуждае от възможно по-широка обществена подкрепа, това много пъти повече важи именно за политиката в сферата на националната сигурност и отбраната.
Споменахме, че през изминалите години NGO бяха обърнати повече с лице към институциите на властта. Това в голяма степен е логично. Но те трябва да се обръща по-често и повече с лице и към обществото. Да, така е, структурите на властта се нуждаят от експертиза, добрите отношения с тях спомагат и то не малко за спечелването на проекти и финансиране. Но NGO – без това да значи, че са във „война”, са от „другата страна” на разделителната линия, защото са не само посредник между властта и обществото, но са и коректив на властта – коректив на властта не в името на свои си, корпоративни, секторни интереси, а в името на обществото. NGO имат неотменима своя мисия – да повишават информираността на обществото и хората по проблемите на националната сигурност. Защото просветеното общество и просветените граждани, които са в състояние компетентно да оценят работата на управляващите в националната сигурност, несъмнено могат да допринесат за воденето на разумна, оптимална от гледна точка на сигурността и открита, отговаряща на националните цели и амбиции, политика в сферата на сигурността, отбраната и обществения ред.
Най-важната задача пред NGO е от организации с частични нагласи да си сътрудничат (но по-често всяка преследваща своите интереси), да се премине към създаването на интегрираща се и консолидираща се мрежова структура от организации, която: (1) поощрява не само конкуренцията помежду им, но и сътрудничеството; (2) обменя ресурси, способности, енергия и информация, а когато трябва създава пулове от ресурси, способности, енергия и информация; (3) работи в режим на самосинхронизация и адаптация към новите изисквания.
Тази мрежова структура трябва да променя мисленето си, да следва новите тенденции в стратегическото проектиране – т.е. да преминава от „стратегии, базирани на способности” към „стратегии, базирани на цели”. Което значи, че за организациите от тази мрежа важи новият принцип: „Не коалицията определя мисията, а мисията определя коалицията”. Това изисква да се извърши преход на четвъртото ниво на избора на стратегии (първото ниво е „прави нещо”, т.е. няма стратегия, а се реагира на средата, на изискванията, на импулсите, „има работа за вършене и тя се върши”, поведението се адаптира към задачите и проблемите; второто ниво е „наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия” – т.е. изработва се и се следва някаква стратегия на поведение; третото ниво е „най-добрата стратегия е по-добра от другите стратегии” – изработват се няколко конкуретни стратегии и от тях се избира и се следва най-добрата”; четвъртото ниво е „разшири контекста” – излез от тесния си кръг на мислене, избор, оценка, управление на рисковете, обедини своята стратегия със стратегията на други актьори (“actors”), сподели с тях ресурси, способности, енергия и информация). Именно преминаването към четвъртото ниво е главна задача пред българските NGO, която ще ги превърне от спомагателно средство за промяната в неин ключов субект и в ключов гарант за нейната необратимост.
NGO не бива да продължават да са по един или друг начин „вещ за себе си”, в една или друга степен „изпълнители на проекти” и „производители на отчети и анализи”, а равностоен партньор на управленските структури и на обществото.
Това би помогнало да се преодолеят някои рефлекси на NGO да обслужват властта. Власт, която мисли за NGO като за обслужващи организации, няма да се доверява напълно на техните изводи, препоръки и идеи. Тя, ще подозира, че тези NGO й казват това, което тя иска да чуе. Или най-много, че те са просто ретранслатори на искания и указания, идващи отвън. За да работи една идея и се превърне в инструмент за модернизация на отбранителните институции, тя трябва да бъде разбрана от тези институции, да бъде припозната от тях. Точно това се отнася и до обществото. То може да „преглъща” определена политика, провеждана от институциите на властта, но не я ли осъзнае, не я ли припознае като отговаряща на интересите му, ще я смята за натрапена отвън и отгоре.
Укрепването на NGO и разширяването на тяхната дейност в различните направления и аспекти на националната сигурност е пътят за изграждането на оптимална и съвременна система за национална сигурност и за изработването и провеждането на съвременна, оптимална и популярна политика за отбрана.
NGO осцилират между крайности в поведението: от остър критик на властта до смирен неин слуга. А трябва да се намери златното сечение между тези две крайности и то е партньор на властта, който знае своите отговорности и цена.
Пред управлението на отбраната стоят важни отговорности - за кадровото, нормативното и ресурсно обезпечаване. Инвестициите в модерна и ефективна отбранителна политика са ключови инвестиции в доброто бъдеще на страната.
Обезпечаването на сигурността и отбраната е скъпо начинание. То изисква значителни ресурси. От това – как ще изградим тази система, какъв отговор на тези предизвикателства ще дадем - зависи каква сигурност ще гарантираме на обществото, какви условия ще създадем, за да може то да се
