Така се получи, че статусите ми във Фейсбук от последните десетина дни са свързани помежду си в един накъсан и постоянно допълващ се текст, затова реших да ги събера заедно и да възстановя целостта на занимаващата ме постоянно мисъл за постепенното хлъзгане на държавата ни в еднопартийния тоталитаризъм…
  
  
  1. От книгата, която чета - за гражданската активност в една от държавите в ЕС (впрочем, тема за размисъл и за панацеята електронно гласуване, за което естествено съм За):
  
  „Взелите участие в изборите за Европейски парламент са много по-малко от изпратилите sms за определяне на победителя в едно [блудкаво] тв-шоу...“.

  Следя без ревност, а със съпричастно разбиране, породено от превръщането на социалните мрежи в една изключително демократична трапеза, как всеки от насядалите край тази трапеза съвсем равноправно и без да търпи възражения, може да си каже какво мисли, да се „изока“, да разясни популярно и да разсъждава в духа на романтичните традиции на „Чичовци“ – по международната сигурност, външната политика, историята на цивилизациите, теория на религиите и културната антропология!

  Кризата с великото преселение е безпрецедентна. Тя затова е криза - заради извънредността на ситуацията и невъзможността традиционните закони, ресурси, институции и мислене да се справят в тази извънредна ситуация. Рискът бе зле управляван и сега имаме криза, ескалация на несигурността. Без да замъглявам съдържанието с трудни думи, само ще кажа, че проблемът с преселенците от проблем, засягащ сигурността (security problem) стана насъщен проблем на сигурността (securitized problem), т.е. секюритизира се.

  По-младите и особено най-младите в страната имат изкривена оптика за сегашните процеси, защото не знаят какво е еднопартийна система, не знаят какво е цялата власт да бъде в ръцете на няколко души, не знаят какво е тоталитаризъм, не знаят какво е държавата да служи за инструмент на малка върхушка.
   „Шум в системата“ днес създава и демократичната видимост, размива се картината и заради възможните дисциплиниращи мерки от ЕС, на които уповаваме и с които се самоутешаваме.

  Фирмите в един от нашите градове не се усетиха как докато воюват една с друга и с огромни усилия се опитват да правят бизнес, кога честно и почтено, кога не толкова, защото все пак оперират в нещо като джунгла, една „избрана” Фирма реши да не действа чрез пряката конкуренция с тях, ами да заложи на правилните хора в този град, които са хора на правилните хора в тази държава.