Разни хора – разни идеали...
  Всеки си е башка луд...
  За всеки влак си има пътници...
  Свят широк – хора всякакви...
  
  Горното в пълна мяра се отнася и за Фейсбук.
  Не спирам да се удивлявам на реакциите тук. Например за зачестилите актове на насилие в Европа.
  
  -- Някои изпитват злорадство – така им се пада на франсетата и дойчовците. Да, ама десетки хиляди българи, при това преди всичко млади хора са във Франция и Германия. На тях също ли им се пада така!?
  -- Други ругаят глобализацията, смесването на народите, религиите, културите, ценностните системи. Но тази глобализация и това смесване са обективен процес, те са като природно явление. Все едно да се ругаят майката и другите близки роднини по майчина линия на глобалното затопляне – ще покаже само ниската ни култура, провинциалната ни зацикленост и неразбирането на процесите, които определят посоката на движение на човешката цивилизация.
  -- Трети осмиват внимателното боравене с понятията в пострадалите държави. А те какво предпочитат – да започне нов кръстоносен словесен, пропагандистки поход срещу Другите – другите по религия, по ценности, по цвят на кожата? Да се отприщи вакханалия на омразата, охулването, осъждането колективно, общо, поголовно на повече един милиард хора, на всеки ако не пети, то всеки шести от хората на планетата ни?
  -- Четвърти осъждат неефективността на структурите за сигурност и слабостта на политиците. Но даваме ли си сметка, че се сблъскваме с качествено нови явления, за които нямахме подготвеност, инструменти, процедури, дори правни норми?
  Връхлетя ни крупна беда, връхлетя ни мащабно бедствие и приспособяването към тази крупна беда, към това мащабно бедствие не може да бъде по-различно от справянето с всяка друга крупна беда, с всяко друго мащабно бедствие. Срочно необходимо и спешно неизбежно е пренастройването на системите за сигурност, преминаването в коренно друг режим на действие в ситуации с висок и до катастрофичен потенциал, в ситуации на ръба на пропастта, в ситуации, абсолютно присъщи на глобализираното, постмодерното, мрежовото и рисковото общество, в което сме вече и задълго. И това общество е различно, много различно общество, макар че ние искаме да си живеем както допреди, като досега – да си пием биричката и си гледаме мачовете от европейското, да я караме ден за ден и през куп за грош, да живеем безметежно в доскорошния европейски рай, да не ни пука за никого и за нищо, щом е далеч и го гледаме по телевизията.   Но то е вече тук, то е сред нас...
  В последната моя монография не ми достигнаха 600 страници за да кажа какво е новото общество и как ще се живее в него. Сега работя над друга монография, тя ще е посветена специално на Рисковото общество, на Обществото на риска, на Обществото на серийно произвежданите неопределености и несигурности (uncertainties and insecurities). Тя пак няма да е кратка. Защото не може да бъде кратка...
  Хора, разберете – ние сме вече в друго общество, в друго време и пространство.
  То е като скачането – но вече не на дължина, не на троен скок, не на височина, а на овчарски скок. Ала политиците у нас (и не само у нас) ни казват, че пак ще се върнем към дългия скок. Няма да се върнем. Трапът за дълъг скок е разоран и на него се отглежда канабис... Вече трябва да се учим да скачаме на овчарски скок. Пак е скок, значи можем да се научим. Но е много по-труден и донякъде само се нарича скок, а си е качествено нова дисциплина!
  То е като плуването – но вече не в градски басейн, не в крайградското езеро, не на морския плаж, а в океана. Ала политиците у нас (и не само у нас) ни казват, че пак ще се върнем към плуването в градския басейн. Няма да се върнем. Градският басейн е приватизиран и в него има място само за мутри с бицепси и мутреси със силикон. Вече трябва да се учим да плуваме в океана. Пак е плуване, значи можем да се научим. Но е много по-трудно плуване и донякъде само се нарича плуване, а си е качествено нова дисциплина.
  Не оправдавам политиците, дори европейските, защото за нашите ми е неудобно и понякога изпитвам нечовешки срам кой е по върховете на Отечеството ми любезно. Писал съм отдавна за личната ми и въобще европейска обида, че в креслата на Чърчил, Де Гол и Аденауер днес не седят даже Тачър, Митеран и Кол, а приятелят Дейвид (и вече с извинение Мей), Оланд и Меркел. Но тези ситни и дребни като камилчета политици не са инсталирани тук с танковете Т-.34 или Abrams, те са избрани демократично от своите народи. Също така системата за сигурност до голяма степен днес е такава, каквато я направиха не само политиците, но и професионалистите, учените, изследователите, експертите...
  
  Какво ми пука от реакциите във Фейсбук ли? Ами Фейсбук – това сме ние. Това са нашите реакции. Това е нашето макар и криво, но огледало. И отразявайки се в него, ние изглеждаме малко грознички и провинциални понякога, мязаме отвреме навреме на хибрид между Андрешко и кошаревски свидетел.
  
  Знам, знам, че не ни е лесно. Мой приятел казваше – не съм страхлив по принцип, страхуваме се само когато е страшно.
  Страшничко е. Децата на България са при франсетата, дойчовците, жабарите и всички останали западноевропейци. Така че сутрин ставаме с опънати нерви и вечер си лягаме с оголени нерви.
  Но такова е времето. То от нашите страхове няма да стане по-нестрашно.
  Европа има проблем, Западът има проблем. Демокрацията има проблем. Коктейлът Молотов от болна психика, социална безизходица и промити с джихадизъм ценности е качествено нова заплаха. Ние я проспахме когато беше предизвикателство и то мутира в риск. Проспахме риска и той мутира в опасност. Проспахме опасността и тя мутира в заплаха. Пряка и непосредствена заплаха.
  Сега трябва да реагираме адекватно и всички заедно, макар и всеки със своите отговорности – политици, система за сигурност, общество и отделният гражданин.
  Няма съмнение и не бива да има илюзия – докато се справим с тази пряка и непосредствена заплаха ще ни боли. И ако сме стадо, накрая всяка овца в него някак ще мине по реда си. Ако обаче сме общество, ще преодолеем и тази болка. Нямаме друга алтернатива, освен да я преодолеем. Другото е да се самоубием ритуално поради неистов страх от смъртта....
  
  28.07.2016 г.