Често съм се замислял над най-бързото съобщение, което при каквато и да е неяснота на положението се дава от съответната институция – Няма данни за пострадали български граждани.
  Разбира се, че българските институции трябва да работят най-напред и най-вече за българските граждани и когато българските граждани се притесняват за своите близки и приятели, те трябва да бъдат информирани максимално пълно и оптимално бързо.
  Затова в първия момент на някоя трагедия и аз възприемам казаното, че няма данни за пострадали български граждани с облекчение. По-късно вече започвам да си мисля – когато има жертви и много хора страдат и се притесняват, не е ли малко егоистично нашите институции да ни успокояват с това, че загиналите и ранените са от други нации…
  Днес, когато децата на стотици хиляди български граждани са в Западна Европа (обърнете внимание – в Западна Европа, казвам го това за еврофобите) и САЩ, всяка новина оттам ни изправя на нокти. Ние ходим с оголени нерви по минно поле, следим новините с изострени сетива и нерядко знаем много повече от съответните наши институции, за които главното е да се каже час по-скоро, че няма данни за пострадали български граждани.
  Но в криминалистиката отлично се знае, че липсата на доказателства за извършване на дадено деяние не означава доказателства за липсата на улики за извършване на това деяние.
  По аналогия това, че няма информация за пострадали българи все още не е равносилно на информация, че няма пострадали българи. Не знам как в потока от противоречиви сведения и данни,
  когато броят на убитите дълги часове варираше от 1 през 15 до „твърде много“;
  а на ранените от 10 през 30 до „десетки“;
  когато никой не знаеше убийците 1 ли са, трима ли са или „организирана група“;
  когато стрелбата се водеше само в мола, в мола, метрото и Макдоналдс или на „редица места“ в града, и т.н., и т.н.,
  как е било възможно да се дава с увереност бърза, дори изпреварваща информация за това, че българските граждани до един са се разминали с бедата…
  Това са невчесани мисли, които ме карат да разсъждавам на глас. Не ми се иска българските институции да действат формално, да отмятат с лека ръка едни или други свои задължения като изпълнени, да споделят на бегом непроверени информации и да си мислят, че така внасят успокоение сред българските граждани.
  За да не се подкопава доверието в тях и в техния професионализъм, за да не се случи някога нещо като в приказката за Лъжливото овчарче.
  Иска ми се, също така, малко след като с облекчение научим, че и този път на българските граждани им се е разминало, да не променяме отношението си към станалото и да не забравяме, че освен български граждани, ние сме граждани и на Европа и на света, тоест човеци, и това, че на нас ни се е разминало, съвсем не означава, че трагедията е била много по-малко и доста по-незначителна.
  
  24.07.2016 г.