Изобщо не ми се иска да си създавам напрежения с приятелите, които толкова силно харесват президента Плевнелиев. В същото време съм далеч от желанието да приемам хладнокръвно идеализиращи го текстове. В края на краищата той стана случайно президент – просто защото ББ го посочи. И спечели с (все пак) мъничка преднина за един кандидат на ГЕРБ.
  Признавам, че на няколко пъти Плевнелиев зае смела, категорична позиция, коренно разминаваща се с огромна част от общественото мнение, което мисли по друг начин и е в плен на други илюзии.
  
  В началото Плевнелиев бе истински представител на ГЕРБ – без ясни принципи, без разпознаваеми ценности, без разбираема идеология, без запомнящи се позиции.
  После започна постепенно – с принципи, ценности, идеология, позиции - да „мигрира“ към опозиционното крило на РБ. Това стесни силно електоралната му подкрепа и след като стая ясно, че ББ и ЦЦ (по-скоро ЦЦ и ББ) няма да го издигнат за втори мандат, Плевнелиев не видя за себе си полезен ход, освен да се откаже от борбата.
  При дефицита от качествени политически личности, Плевнелиев имаше своите шансове, но той не можа да израсне като държавник до степен, да бъде възприеман от обществото като такъв. По отношение на външната политика зае, както казах, ясни и смели, категорични позиции, но по отношение на много други въпроси – националната сигурност (особено спецслужбите, а да напомня как брутално му бе отнета НРС; да не говоря за много слабия му съветнически екип в тази област и през петте години на мандата), икономиката, финансите (най-вече КТБ), културата, екологията, социалната политика, да спра дотук, той не успя да формира узнаваем и убедителен образ. Не можа да разшири електоралната си база, остана до онези 5-7% на дясно и най-вече дясно-центристките, прозападно, проевропейски, проамерикански, пронатовски ориентирани либерали.
  За съжаление, активността на тези либерали (с тях по 75% от проблемите имам сходни позиции, но съм повече центрист, отколкото десен) в социалните мрежи и мрежовите медии, макар да им дава силно обществено присъствие, не е достатъчна за промяна на общественото мнение.
  Имам вътрешното усещане, че ако Плевнелиев бе по-силен политик, с визия и мисия (вместо да се „разположи“ постфактум в доскоро чужди му или поне непривични му такива), той можеше да намери посланията и да „доизпипа“ държавническия си образ така, че да се възползва от дефицита на качествени политически личности и да спечели втори мандат. Не го направи, цялото му поведение бе на практика пропиляване на тази възможност.
  През първия мандат на президента Първанов можах да видя как той бе болен от обсесията „преизбиране“. Робувайки на тази си единствена политическа страст, Първанов направи много непростими компромиси, пропиля, профука своите шансове да стане проевропейски политик, изпадна в жестока международна изолация и в брутална зависимост от Догановата върхушка на ДПС. Плевнелиев сякаш бе на другия полюс – той пък абсолютно нищо не направи, даже не повярва че то е възможно – за преизбирането си. Това не биваше да бъде като при Първанов единствената цел, но можеше да бъде цел. Президент, който не носи в раницата си жезъла на втория мандат, накрая става изкуствено, куцо пате, подробност от пейзажа.
  От тази гледна точка донякъде ме е яд, че и тези пет години, и за този президент, не се превърнаха в извървяване на пътя от политическия аутсайдер или поне от политик от миманса, до държавник. А можеше, можеше. Най-малкото заради споменатия вече два пъти остър дефицит от качествени политици у нас!
  Освен това, според мен, Плевнелиев не издържа на напрежението, прегоря. Да, имаше много тежки и лични, и обществени пет години, изобщо не може да се сравни с първия мандат на Първанов, който бе тотално ухажван от медиите и всеки въпрос на всяка медия бе щателно уточняван, репетиран, задаван с молба да бъде позволено задаването му. А олигарсите ходеха по червените килими на президентството с вид на ортаци, нищо, че някои от тях не дочакаха втория мандат на Първанов, за който скришом мечтаеха.
  Това – да не ти издържат нервите – също е белег на не най-силния политик, на не-докрай-държавника. Ако първият ти мандат е бил успешен, ти би могъл да се надяваш, че имаш поне някакви, не съвсем малки шансове за втори мандат, дори не подкрепен от майчицата-партия, дори с известен елемент на независимост, бих го нарекъл – на еманципация.
  Още повече, че мераклии за този пост ще бъдат мнозина и не се знае какво ще стане на балотажа. Тогава може да победи по-малкото зло, да спечели по-нормалната кандидатура. Вижте какво стана в Австрия.
  Но Плевнелиев сам се отказа от надпреварата, напусна полето на политическите сражения. Така с още един доста недвусмислен щрих той ни подсказа, че не е политик от голяма величина, че не е държавник от сериозен мащаб. Политиците от голяма величина, държавниците от сериозен мащаб не се предават без бой. И макар да имат право на личен избор, не предават своите верни съмишленици, своите достойни поддръжници, своите вярващи в промяната избиратели…
  
  23.05.2016 г.