В страната ни текат деструктивни процеси, натрупва се негативна енергия и аз все по-често си мисля, че е въпрос на време натрупваното вътрешно напрежение в тенджерата под налягане да избие с взрив капака. Накъде ще отхвърчи той и кой ще бъде изгорен от парещата струя, това е трудно да се прогнозира, но опърлено болезнено ще бъде и обществото.
  Тук привеждам някои мои коментари, направени във Фейсбук за това, което долавям със сетивата си като проблеми в обществения ни живот…
  
  
  12 януари
  Тази сутрин пътувам и си подреждам в главата предстоящите лекции. В метрото някой ме дърпа за лакътя. Първо си помислям, че пак някой прогресивен гражданин ще започне да обсъжда с мен международното положение, гришата и кишата. Не, колега от друг университет. Казва ми, че се терзае какво да говори пред студентите - каква сигурност, какво управление на рисковете, какви пет лева... Все повече се чувствал като неволен измамник, защото пропастта между това, КАК трябва да са нещата по наука, и КАКВИ са те в българската реалност става все по-дълбока и все по-широка. И на раздяла заключава с въздишка:
  - Това тук е джунгла, първобитно общество – първо бият, а после всичко останало. Война на всеки идиот било то на власт, било то на улицата, срещу всички нас! Ние трябва да учим младите не на сигурност и управление на риска, а на оцеляване в джунглата, да ги учим на защита от идиотите на власт и на улицата, да ги учим на това – как да не станат простаци във всеобщата простотия, как да не станат вълци във масовата глутница, как да не им пропадне напълно живота сред тоталната пропадия, как да придобият някаква имунна система срещу всичките патологии и зарази, които тровят съществуването ни. Аз знам какво трябва да им преподавам, но не мога да си го позволя заради университета и хляба си. И това, което бих искал да им кажа се състои само от две изречения: За да ви има, стойте максимално далеч от тази джунгла! Поне на няколко хиляди километра от нея!
  
  Е, след такава тъжна среща с уважаван от мен колега, наистина човек трябва да се мобилизира максимално, както казват руснаците „через не могу”, за да може да си прочете лекцията пред чудесните млади хора и то така, че да не им падне в очите, пък ако може и да запали някаква искра в техните очи...
  
  
  13 януари
  "Нанасяне на лека телесна повреда довела до смърт по непредпазливост."
  Това някой ден ще бъде епитафия за България...
  
  
  14 януари
  Чета студентско есе, съдържащо исторически анализ на еволюцията на системата за международна сигурност. В него има едно изречение, което, кой знае защо, ми се стори като предупреждение, адресирано към родната политическа и икономическа действителност:
  „Много увличащо е да се изучават възходът и господството на империята, но още по-вълнуващо е да се изследва борбата за нейното наследство след неизбежното й падение и разпад.”
  
  
  15 януари
  Това хрумване на мой приятел ми хареса:
  Демокрацията в България започна със СДС и завърши със СМС…
  
  
  16 януари
  Като гледам как народът ни оглушително мълчи при всичките все повече зачестяващи и все по-фрапиращи безобразия на властниците от началото на годината, та се досетих за една фраза на някогашния пернишки зевзек Жуцата:
  „Докато се правите на луди, те на луди ви направиха.“
  
  
  17 януари
  Не зная защо, но все по-често се разминавам с това, което попада екзалтирано във фокуса на обществения, а може би по-скоро на социално-мрежовия интерес.
  
  Сега всички са се взрели в ЯЯ. Това за мен е нелепо. ЯЯ е симптом, синдром на болестта. ЯЯ е като цирей, отблъскваща пъпка на лицето на това, което у нас е останало, ако е останало все още нещо, от демокрацията. А ние сме призвани и призовани да поставяме диагнозата не на поредния цирей, не на кой ли знае коя на брой следваща пъпка, излязла грозно, избила уродливо на лицето на демокрацията, а на болестта, която разяжда тялото и душата на нашата държава, на властта, на политиката и националната ни сигурност.
  ЯЯ е пясък в очите на обществото, той е димка – лютива, задушлива, предизвикваща гадене, замъгляваща погледа.
  Но дори и да е замъглен от тази димка погледът ни, той трябва да може да съзре не симптома, а причинителя. Трябва да види най-сетне главното, да забележи същественото, да го разпознае и да престане да се хваща като риба на въдица с подобна елементарна стръв. Синдромът ЯЯ е само следствие. А причината, дълбоката причина - това е ББ.
  
  
  18 януари
  Някога, ние с Борис Велчев като секретари на президента Първанов, аз по националната сигурност, той по юридическите въпроси, многократно заедно и поотделно предлагахме на държавния глава да свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност по един от най-наболелите въпроси на нашето общество - Престъпността и насилието върху младите, сред младите и от младите. Аз направих кратка и много бегла справка току-що и веднага установих поне няколко дати, на които съм поставял като екстрен този въпрос - например на 25.11.2003 г., 23.08.2004 г., 15.10.2004 г., 08.05.2005 г., 24.10.2005 г.
  Без никакви аргументи президентът Първанов игнорираше нашето предложение, очевидно не го смяташе за приоритетно и крещящо с болезнеността си за страната, обществото и гражданите.
  Да се постави една тема като проблем за обсъждане от КСНС, а това е висшият съвещателен орган на държавата в областта на националната сигурност, не е панацея, но това би дало знак на всички ни, че държавата разбира и осъзнава - този въпрос е от най-първостепенна и неотложна важност за България.
  Оттогава минаха толкова много години и нещата се влошават, придобиват катастрофални размери. Процесите в страната през тези 26 години съсипаха голяма част поколението на нашите родители, смазаха немалка част нашето поколение, но те или прогонват от страната ни, или изтезават, нараняват жестоко, изнасилват и дори убиват поколението на децата на България, като по този начин я лишават не само от бъдеще, но и от всякаква надежда нещо, поне нещо и поне временно тук да се промени поне към малко по-добро.
  
  
  22 януари
  Мой приятел:
  Момичето от тролейбуса е златно, прекрасно, чудесно българско дете, но докъде стигна обществото ни – то припада от вълнение, възторг и умиление, изпълва се с неистова патриотична тръпка, започва да се възхищава на всичко българско и родно от един доста нормален и естествен случай – някой да направи това, което може, някой да предприеме това, което трябва, да реагира правилно и навреме, да свърши една съвсем логична и не особено рискова (все пак) работа!
  При соца ни надъхваха до степен да се смята, че само ако си Герой, ти си Човек.
  Сега стана вече така, че най-естествената човешка постъпка, най-разбираем човещина е издигната в ранг на геройство! Приравнява се с подвиг. И става извор на уникална национална гордост…
  
  
  23 януари
  Прочетох нещо такова: „Двама души с наднормено тегло управляват държавата“.
  
  Никак не си падам по свързване на външния вид и физическите специфики с качествата на човека, макар че във всичко виждам някакъв неслучаен смисъл и ясно подаван ни знак, та затова съм склонен да приема физиономията и туловището на първото лице на икономиката в политиката като показателна и унизителна метафора за това, до което стигнаха нашата икономика и политика.
  
  А по повод на горния цитат, сигурно ако имаше закон на Архимед за българската власт, той би звучал приблизително така:
   „Тяло, потопено във властта, ни подлага на деморализираща сила, равна на теглото на изместения от него разум.“
  
  Само че тук трябва да се извика (стига да имаше общество) не Еврика!, а Баста!
  
  
  24 януари
  Обикновено в началото на текста на всяка лекция или на всяка глава от своя книга поставям цитат от велика книга или някоя велика мисъл. Младите хора трябва да се докосват до подобни проблясъци или светкавици на мисълта.
  Забелязал съм, че има видни личности, които много по-често са формулирали подобни удивителни мисли. Сред тях без съмнение е и Ейбрахам Линкълн.
  Ето цитат от тази удивителна политическа фигура, впрочем, прекрасно илюстриращ съответната моя лекция (за ролята на личността в сигурността), в чието начало е поставена:
  
  „Правя най-доброто, което знам, по най-добрия начин, по който мога, и възнамерявам да продължа така докрая. Ако се окаже, че аз съм бил прав, каквото и да е казано срещу мен, няма да има значение. Ако се окаже, че не съм бил прав, и десет ангела да се закълнат в правотата ми, няма да променят нещата.“