Капанът на безизходността и има ли излизане от него

  Особен интерес в обществените и естествените науки представляват системи, които са сложни, динамични, нелинейни, самоорганизиращи се критичности. Те се подчиняват на определени закони, в тях се наблюдават редица характерни явления, като правило те вече не се стремят към равновесие (хомеостаза) и стабилност (статика), а се самооптимизират, като минават през повратни точки, точки на бифуркация, състояния на ръба на хаоса (on the edge of haos), устойчивостта и развитието им зависят от тяхната способност да преминават успешно през различни енергетични нива и дори през катастрофи.
  
  Няма да пояснявам тук по-непознатите думи. Само искам да кажа, че обществата са такива системи. Или поне теорията на системите предполага доста адекватни обяснителни механизми, конструира ефективно работещи модели за изучаването им.
  Като правило и с висока степен на вероятност теоремите от теорията на системите са приложими към обществата.
  Затова е в голяма степен логично, че нашето общество също може да бъде описано и анализирано с прилагането на теорията на системите, на самоорганизиращите се критичности.
  
  Ето четири наблюдения в този дух.
  1. Зле управляваната система е стратегически сляпа, дезориентирана, произвежда анархия и твори хаос. Такова е нашето общество – то е подложено на безпрецедентно сляп стратегически мениджмънт. Ние вече се намираме на ръба на пропастта, защото страната ни върви без стратегически мислещо, визионерско управление, а се води от хаотични, безидейни, реактивни, реагиращи по метода проба-грешка, паникьорски действия на своите (с извинение) лидери. Подобно „управление“ не е от вчера и днес, само че първо, има критична маса натрупани грешни и аматьорски, нерядко антинационални решения; и второ, липсата на лидерство, на просветен и смислен мениджмънт днес е крещяща, ужасяваща, самоубийствена.
  2. Зле управляваната система непрекъснато създава навсякъде в себе си концентратори на напрежение, структурни уязвимости, разяждащи я „патогени“ и токсични отрови, но главният „производител“ на такива концентратори, уязвимости, „патогени“ и отрови е висшето й, по инерция наричано стратегическо ниво. Висшето ниво на държавата години наред, но особено страшно сега ни се превръща в опасност за нашата държава, то излъчва вредни сигнали, сее опасни зарази и инжектира несигурността на джунглата; мутризира социалните отношения, опростачва социалното мислене и разкъсва социалната тъкан. Най-вредно за една система може да бъде най-висшето й управленско ниво, защото при него, за разлика от по-ниските нива, има нелинейна зависимост на вредата от действията му – малки заблуди, грешки, глупости, простотии могат да имат и неизбежно имат огромни последици.
  3. Зле управляваната система е жертва на своето висше управление, което взима решенията с импровизации на действия, симулации на активност, имитации на мениджмънт, без да отчита времевите (времевата динамика, историческия отрязък от време) и пространствените (средата, региона, континента, света) условия. А всяка система, в което управлението се извършва с импровизации, симулации и имитации, без отчитане на времевите и пространствените условия, нараства вероятността да започне да взима решения с катастрофални за нея последици. При нас тази вероятност вече се реализира, някои решения вече имат катастрофални за държавата, обществото и гражданите последици.
  4. Зле управляваната система може да се диагностицира (да се познае), че е такава, когато всички описания, тълкувания, анализи, обяснения за случващото се в нея са общо-взето еднакво „правдиви“, логични, възможни, „естествени“, т.е. равновероятни са множество сценарии, показващи и доказващи как се е стигнало до катастрофическото състояние (има много пътища за сриване в пропастта и всеки от тях е практически равновероятен). В добре управляваната, развиваща се и жизнеспособна система описанието, тълкуванието, анализът, обяснението защо системата успява и се развива, т.е. сценарият, по който тя постига това е единствен или най-малкото с пъти по-голяма вероятност от всички останали (именно затова той се е реализирал). У нас се случва точно тази катастрофична ситуация – всяко обяснение има на практика равно право да твърди, че е вярното – прави по своему са и русофобите, и русофилите, и американофобите, и американофилите, и еврофобите, и еврофилите, и българофобите, и българофилите. Ние се надцакваме и надвикваме с обяснения защо сме в пропастта и всеки има своето „морално“ основание да смята, че е прав. В България цари пълна какофония на версиите защо сме в блатото, защо сме на дъното, защо сме последни в Европа, защо вървим назад и се отдалечаваме дори от себе си.
  
  А ако трябва накратко да формулирам тезата си, базирана на прилагане на модели и сценарии от теорията на системите върху нашия социум, то ще кажа следното – държавата ни се управлява изключително зле, непрофесионално, любителски и с арогантния нарцисизъм на малко знаещите и малко можещите хора. Подобно управление само по себе си се превръща в пряка заплаха за националната ни сигурност. То е високомерно и безпомощно, безидейно и вървящо след събитията, самовлюбено и безпардонно към критиката, откъснато от реалността и обслужващо олигархията и себе си.
  Катастрофалната беда на България е, че тя не може да издържи повече подобно управление, целият лимит за поносимост, всички вътрешни резерви, всякакви илюзии, че куцото пиле и Господ го пази като водещо мото на политиката за национална сигурност, са изчерпани.
  А катастрофалната трагедия на България е, че не съществуват демократични механизми, тя да промени този гибелен начин на управление.
  България е в капан на безизходност и от този капан аз поне измъкване на виждам. Затова съм безкрайно притеснен, че или разпадът й ще продължи, или някой ден могат да бъдат потърсени недемократични механизми за нейното освестяване.
  
  12.01.2016 г.