28.05.2008 г.

  По-долу привеждам подборка от три качествени и заслужаващи признание материала на една и съща тема.
  Правя това, защото споделям практически всичко от написаното.
  И мен ме боли от израждането на водещите наши медии, от превръщането им в слугини на властта, от поемането на една сякаш позабравена роля – да стават рупори на волята на управляващите, да се превръщат в пропагандатори на непрекъснатите успехи на елита.
  При това успехи навсякъде – в политиката, в бизнеса, в личния живот...
  Преходът завърши и вече могат много лесно да се очертаят двата кръга, двете общности: на Спечелилите от него и на Загубилите от него.

  Спечелилите от Прехода искат стабилност, никакви резки движения, никакви реални дебати и дискусии, никакво преосмисляне на пътя, по който вървим и на начина, по който вървим.
  Те искат Статукво и са негови решени на всичко крепители.
  Те си имат двама най-яростни глашатаи на това Статукво. Не искам да употребявам груби думи, но за мен тези двама глашатаи са мерзавци. Техните идеи, схеми и модели рухват непрекъснато, но те при всички нови управляващи започват да градят нови идеи, схеми и модели.
  Беше време, когато Жан бе най-доброто за БСП – ново, необременено лице...
  После страната ни имаше нужда от силна ръка и държавническа захапка като тази на Костов.
  После трябваше да се успокои политическият живот, да се премахне конфронтацията и затова те пееха химни на Симеон. Нищо, че в България бе убито политическото и така гражданското общество замря, посърна, спихна се.
  Сега те превъзнасят мъдрата тройна коалиция, като единствено спасителна за България.
  Нямам съмнение, че утре ще намерят нещо полезно и жизнено важно за България и у Бойко Борисов.

  Загубилите от Прехода искат нормални неща – сигурност, справедливост, законност, по-спокоен живот, малко по-висок стандарт.
  Те не желаят да са обслужващ персонал, плява и тор за амбициите и алчността на много от Спечелилите от Прехода.
  Те виждат анти-европейската и анти-модерна същност на не малка част от тези, за които Преходът се оказа джакпот.
  Но водещите български медии направих своя еднозначен избор – категорично и без никакво колебание заеха страната на Спечелилите от Прехода. Защото собствениците на тези медии са част от тях. Част от поделилите си джакпота.
  Цели пет години се опитвах да отворя очите на президента Първанов:
  --- че истинският PR се прави не с изсмукани от пръстите новини, а с реални дела в името на страната и народа.
  --- че в президентството трябва да има силно аналитично звено, а не многочислен пресцентър.
  --- че той може да продължи да вози в президентския самолет на скъпи и безмислени чуждестранни екскурзии шефовете на медиите и така да си “купи” медиен комфорт. Но от това на България няма да й стане по-добре, тя ще продължи да боледува, да се мъчи, да пилее сили и време.
  --- че в историята се остава не с броя на позитивните публикации, а с това, което си направил конкретно и мащабно за държавата си и нейното европейско бъдеще.
  Не познах. Не успях. Не можах. Не сполучих.

  За жалост, приведените по-долу отлични материали страдат от два сериозни дефекта.
  1. Те са закъснели.
  Трябваше да се появят не след шестото връчване на призовете “Черноризец Храбър” (и кое му е храброто на тези награди)?!
  Кой от храбрите три пера, които с удоволствие цитирам, се застъпи за честните, некорумпираните, истински милеещите за България политици, когато тези политици бяха охулвани, обругавани, омаскарявани, отлюспвани?
  Нима волно или неволно и с техните материали и с техните талантливи пера не се е бронирало статуквото, не са се създавали митове и легенди за политиците, които сега – въпреки имитацията на скандали и противоречия помежду си – седят един до друг, трогателно единни и единствени на церемонии като тази, присвоила си името “Черноризец Храбър”?
  2. Те са в периферни, до голяма степен маргинални вестници и ще ги прочетат много малко хора (дори въпреки Интернет, откъдето и аз самият си ги свалих).
  Питам се дали техните талантливи автори биха писали по същия начин, ако работеха в казионните медии със заплатите, които се плащат там на “журналистите със стратегическо мислене”?
  И дали в патоса на тези материали я няма обидата на слабия, горчивината на отритнатия, недоволството на пренебрегнатия?

  Но при всички случаи появата на материали като тези, които ей сега и по-долу ще прочетете, е събитие, надежда, шанс – да се помогне на обществото да прогледе и да се замисли.
Ако все още то е способно на това...

28.05.2008 г. Николай Слатински

В-к “Монитор”, 28 май 2008 г.

“Срам”

Ива Николова

  Българската журналистика си организира седмица на срама.
  Колективно и тържествено. Не че не го прави всеки ден поединично с шитите си с бели конци поръчкови изяви. Но сега събра за позора си камери, фотоапарати и микрофони. Та ако у някой гражданин е останала и капка съмнение, че т. нар. четвърта власт изобщо не се отличава от другите три и че всяка сутрин четирите власти стават от едно легло и всяка вечер си лягат заедно в него, да го разсее окончателно.
  По 24 май БТА събра в Мадрид български журналисти от цял свят и покани на дебатите си политици. На 26 май Съюзът на издателите в България връчи журналистически награди в присъствието на политици. Периодично някой главен редактор или някоя медия честват рождените си дни, а след това страниците и емисиите бълват блудкави репортажи за вълнуващото присъствие на политици.
  Ето еманацията на материали от този тип след церемонията по раздаването на наградата "Черноризец Храбър": "Шестата церемония по връчването на наградите, известна като българския "Пулицър", се състоя в Народния театър "Иван Вазов". За пръв път тази година наградите бяха не пет, а десет. Церемонията уважиха президентът Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев, министърът на културата Стефан Данаилов, столичният кмет Бойко Борисов, управителят на БНБ Иван Искров.
  До тях в залата на театъра седнаха шефовете на най-големите печатни и електронни медии у нас. Първите държавни мъже пристигнаха две минути преди старта на церемонията. Посрещнаха ги главните редактори на "Труд" и "24 часа" Тошо Тошев и Венелина Гочева, които са съответно и шеф на Съюза на издателите в България, и председател на Академията "Черноризец Храбър".
  Цитатът е от наградения за принос към българската журналистика в. "Труд", а страницата е гарнирана с една голяма снимка на Първанов, една - с Борисов и Данаилов, една - със Станишев и осем мънички снимчици, наричани на вестникарски жаргон "врезки", на наградените. Което изчерпва въпросите за кого всъщност е била предназначена тази церемония и какво цели цялото това ура-тута.
  Като оставим настрана нюанса, че навремето такъв текст би се посвенил да публикува дори органът на БКП в. "Работническо дело" за посещението на Тодор Живков в някой трудов колектив и стъпим само на изнесените факти, ето какъв автопортрет си е нарисувала с едри щрихи родната журналистика:
  --- Тя е самодостатъчна. Журналистите сами си пишат, сами се четат, сами се награждават и сами си ръкопляскат.
  --- Тя е комплексирана. Журналистите не вярват в смисъла на труда си и постиженията си и канят политиците да ги легитимират пред обществото.
  --- Тя е сбъркана. Журналистите не бяха почетени от нито един гражданин или група граждани, които изпитват уважение към тях за стореното. Включително и от сестрите от Либия, макар кампанията за тях да бе наградена, защото я направиха медиите, но всъщност тя не беше тяхна, а държавна.
  --- Тя е забравила смисъла на своето съществуване. А то е не да прави кампании и да се снима с властниците, а да защитава интересите на гражданите пред властта.
  Доста срамен облик за претендент да бъде будната гражданска съвест. А най-срамното е, че всички ние знаем това и си го казваме помежду си. От години.
  Но при нас важи правилото "срещу колега не се говори", за да можем да се правим пред хората на ненадминати, на значими, на почитани. А това значи, че на всичкото отгоре сме и лицемерни, фалшиви и пошли. Също като властта, на която сладострастно и лигаво се отдаваме, вместо да є бъдем коректив. Явно е истина, че няма как всичко в една държава да е с главата надолу, а журналистиката й да е наред. И дори точно обратното - ако журналистиката в нашата държава беше наред, може би не всичко щеше да е с главата надолу.

В-к “Новинар”, 27 май 2008 г.

“Журналистическите награди като ритуално сношаване”

Силвия Йотова

  В понеделник вечерта медиите и изпълнителната власт извършиха поредното ритуално кръвосмешение. Премиерът Сергей Станишев връчи наградата Черноризец Храбър за обществен принос заради кампанията "Не сте сами" на вестник "Стандарт", бТВ и Дарик радио. И тъй като изпълнителната власт, олицетворявана в случая от министър-председателя, принципно не би могла да бъде изразител на обществения интерес, чийто блюстител би трябвало да бъдат медиите, именно този професионален хюбрис обяснява защо шест години след учредяването си Черноризецът не може да се превърне в истински престижен приз. Авторитетът му се срина не само в очите на обществото, което отдавна го нарича Гъзолизец Храбър, но дори и затворената, потънала в самосъзерцание журналистическа гилдия започна да се свени от него. Заради неприличното публично съешаване с властта и бизнеса съвсем закономерно се провалиха усилията церемонията в Народния театър да се превърне в някакво провинциално копие на нощта на Оскарите.
  На шестия ред в театъра година след година на принципа “милиционер – роднина” се нареждаха президентът, до него главният редактор на най-тиражния вестник, до него премиерът, после главният редактор на по-малко тиражния вестник, после председателят на парламента, пак главен редактор или издател, вицепремиер, издател, столичният кмет, главен редактор, министър, издател и т.н. Партерът и балконите се пукаха по шевовете, натъпкани с депутати, висши чиновници, бизнесмени, пресаташета, политолози и социолози, и всякакви други обществени ментори, и тук-там с журналисти в официални костюми и журналистки, нагласени като абитуриентки.
  Е, тази година без промяна бяха само редът с милиционерите и роднините и дългият списък със спонсорите на наградите, изчетен с апломб от професионални конферансиета. Залата беше празна. Нямаше други желаещи да гледат този читалищен спектакъл.
  Когато възникнаха новите медии, сношаването им с властта започна като почти невинен флирт със свенливи, но приканващи усмивки от едната страна и все по-щедри подаръци от другата. Десетилетие и половина по-късно посредством сводничеството на бизнеса медиите и властта вече безчинстват в някакво безсрамно, евтино и примитивно порно, в което никой не се вълнува от ставащото, нито участниците, нито зрителите им. Властта и журналистите си устройват любовни пътешествия до Чикаго, Рим и Мадрид, които наричат световни срещи на българските медии. Ходят си на рождените дни, на семейните тържества. В парвенюшка самозабрава демонстрират богатство, размах и възможности. А публиката ги гледа отчуждена и отвратена. Затова медиите заблуждават властта и бизнеса, че ги обслужват. Те биха искали да ги обслужват, но не могат. Защото нямат никакво влияние, а то е стоката, от която властта и бизнесът се интересуват. Медиите имат тиражи, имат зрители, но загубили доверието на публиката си, те не могат да й влияят. Тя чете, слуша, гледа, развлича се, но не вярва. Вече две десетилетия политиците не могат да го разберат и само си трошат парите, като ги наливат в примитивен дебелашки пиар, купуват си вестници, телевизии, журналисти. После остават разочаровани. В момента в обществото текат скрити, опасни процеси, които медиите, заслепени от блясъка на властта и високомерната си самодостатъчност, не улавят. Маркират фактите, но не разбират смисъла им. И на следващите парламентарни избори ще бъдат изненадани - като социолозите и политиците. Но единствени те няма да си го признаят.

В-к “Дневник”, 27 май 2008 г.

“Черноризец за напреднали”
Бойко Пенчев

  За шести път бяха присъдени наградите за журналистика "Черноризец Храбър". Както читателите вече знаят, удостоени бяха измежду заслужилите най-заслужилите - в. "Труд" например получи приза за цялостен принос. И наистина - кой, ако не "Труд", е основният фактор българската журналистика да е такава, каквато е.
  Дали обаче не е време за едно по-прецизно дефиниране на регламента и критериите, според които се присъждат наградите "Черноризец Храбър"? Изключително грозно впечатление например прави категорията "Разследваща журналистика". Тази година номинирани бяха Иван Михалев за публикациите му за далаверите на "батко" в пътния фонд, Любослава Русева и Йордан Мичев от сп. "Тема" с разкритията им за Феим-Петър Чаушев и Христо Христов за материалите му в "Дневник" за стопанските фалити на комунизма. Публикации, в които няма и капчица патриотизъм, жизнеутвърждаващ патос, материали, демонстриращи пълно неразбиране на успехите, постигнати от правителството. А нима президентът Първанов на медийната среща в Мадрид не отбеляза, че основната слабост на българските медии е именно липсата на патриотизъм и позитивност?
  Най-добре е категорията "Разследваща журналистика" да отпадне от регламента, за да не се получава такъв дисонанс с духа на наградата.
  Необходимо е също конкретизиране на критериите. Например награда за цялостен принос в българската журналистика да се присъжда за:
  --- циментиране на нерушимата дружба между главни редактори, президентски спонсори и висши чиновници с фондове за разпределяне.
  --- подкрепа за правителството в труден момент, като например учителската стачка миналата есен.
  --- желязно спазване на две прости правила: 1) народът винаги е прав, т.е. щом се харесва, значи е хубаво и 2) политиката се коментира единствено банално, за бъде убиван интересът към нея.
  --- редовно предоставяне на място за пространни интервюта с министри и политици, споделящи пред публиката благите си намерения.
  --- омесване на важното и маловажното, на политиката с пикантериите до постигане на наситена жълтевина, която грее над вестникарските сергии и освежава унилите български улици. Пример за подражание: в разгара на скандалите в МВР, когато лъсна схемата за прикриване на контрабанда в размер на стотици милиони левове, в. "Труд" излезе с челно заглавие на първа страница "Българин намери в Америка самолет за властта". В статията се разказваше как нашенец е мярнал някакъв "Боинг" на старо на много тънка цена и правителството трябва да побърза да се възполза, за да поднови авиопарка си.
  --- пламенни кампании за лов на непатриотични вещици, позволяващи си да изследват и пишат не онова, което трябва. Както разбрахме от казуса с "Митът "Батак", може да се изследва само онова, което президентът Първанов и Тошо Тошев са преценили, че може.
  --- промивки на мозъка на електората с внимателно прицелени социологически проучвания, дело на агенциите на Кънчо Стойчев, Андрей Райчев и подобните им, в които черно на бяло се доказва, че: 1) Сегашното управление няма алтернатива; 2) Ако сегашното управление има алтернатива, тя се казва Бойко Борисов (това внушение масирано се прокарва не от вчера или завчера, а от поне 5 години).
  Но да не забравяме и категорията "Политически журналист и коментатор". Там претендентите трябва да са майстори в забъркването на словесни бъркочи, от които се разбира, че може би има някакъв проблем, но той се дължи на природата, на българския манталитет или в краен случай на някакъв неизвестен извършител. Имена на хора и фирми, проследяване на веригата от причини и следствия, изтъкване на политическа отговорност, не дай си боже крива дума за президента - от такива работи политическият журналист трябва да бяга като от огън.
  Стимулира се дърдоренето по народопсихологически въпроси, изобщо търсенето на проблемите в калпавата и грешна човешка душа - с това може да се спечели приз и в категорията "Култура и стил на живот". Ето например носителят на наградата за политическа журналистика Борислав Зюмбюлев от в. "24 часа" е направил проницателен социокултурен анализ , доказващ, че псуващите властта субекти от електронните форуми са всъщност "влечуги", които "се нуждаят от специализирана медицинска помощ". А вижте и другият тип интернет драскач, прецизно дефиниран от Зюмбюлев - "Тъжен гей, като в тая група се причисляват и немалко жени". Ето за такива прозрения най-много приляга наградата "Черноризец Храбър".
  Предложеното тук прецизиране на регламента несъмнено ще изясни нейния характер и смисъл пред обществото, което от своя страна ще може по-пълно и задълбочено да оцени висотите в българската журналистическа мисъл. Ще се разбере и колко справедливо са били присъдени тазгодишните награди "Черноризец Храбър" (казаното не важи за категорията "Разследваща журналистика", на която, както се разбрахме, всъщност не й е там мястото).