Така е при демокрацията – по въпроса за плурализма две мнения няма. И лично мнение - също.

  Както може да се види в самото начало на моя сайт е изрично изписано следното уточнение:
  
   „Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.”
  
  Освен това, социалната мрежа Фейсбук по самия си замисъл и начин на функциониране е платформа, в която всеки човек споделя само и изключително своето лично мнение.
  
  Оказва се, обаче, че 25 години след началото на демокрацията, изразяването на лично мнение не е сред неотменимите и подразбиращи се свободи, с които могат да се ползват българските граждани.
  Това налага да преосмисля своята принципна убеденост, че като гражданин в едно демократично общество, мога да изразявам свободно личното си мнение.
  Всъщност, като човек, тясно свързан – биографично, политически, експертно, научно и преподавателски – с демокрацията в страната и с нейните национални интереси и сигурност, аз винаги съм се водил в изразяването на личното си мнение от няколко високи цели и нравствени императиви:
  
  1. Истината, само истината, цялата истина и винаги моята истина – така, както аз я виждам, осмислям и разбирам. Още повече, че истината, дори да е горчива, е много по-полезна като коректив, от слепите аплодирания, немите възторзи и глухите овации.
  2. България и националната сигурност за мен са на първо място. Ето защо трябва да се подкрепя всичко, което прави България по-успешна, а националната й сигурност – по-ефективна, както и трябва да се анализира критично всичко, което кара България да се чувства по-зле, а националната й сигурност да се разпада.
  3. Управлението на държавата и на системата за национална сигурност са висша наука и изискват висок професионализъм, а това значи, че човек трябва да отстоява с позициите си именно това разбиране – с управлението на държавата и на системата за национална сигурност не бива да се правят компромиси, не бива да се осъществяват без стратегия, не бива да се извършват непрофесионално, камо ли пък стихийно, с импровизации, любителски и недай Боже – некадърно.
  4. Тъй като медиите прекрасно знаят, че аз от година и половина вече не участвам в никакви предавания, където се очаква да говоря като експерт, а аз не искам да подвежда аудиторията, че моето разбиране, което е лично, е експертно (нали като ме канят медиите очакват експертно мнение), то аз вече говоря само и единствено от свое име. Нямам политически амбиции, нямам своя партия – т.е. такава, която може да отстоява интересите ми на гражданин, родител, учен и педагог, затова не преследвам никакви политически цели, не предоставям експертиза за никакви политически сили, стоя далеч от политиката и се чувствам пълноценен професионалист само в студентските аудитории и при работата над моите научни монографии.
  
  И понеже, както казва един мой приятел – „така е при демокрацията”, и тъй-като имаше една стара, додемократична шега, че „по въпроса за плурализма две мнения няма”, аз си давам сметка, че трябва да преосмисля радикално изразяването от мен на лично мнение. Това трябва да направя по няколко причини:
  
  Първата е, че след като един кръг хора смята, че СА държавата, то те възприемат моето лично мнение не като не отговарящо на техните интереси, а като война с държавата. И доколкото те са получили на практика правото да смятат, че СА държавата с процедурите на демокрацията, аз не искам да бъда повече обвиняван, че водя война с държавата, нямам съответните ресурси да отстоявам личното си мнение, когато то е смятано от този кръг хора за вредно за държавата и не искам да ми се приписват позиции, които са във вреда на държавата – не държавата на този кръг хора, а моята любима Държава – България.
  Втората причина е, че като човек, останал да живее в страната си, въпреки възможностите да не го направи, аз съм част от много кръгове (семейни, професионални, приятелски и др.), обвързан съм с много зависимости (научни, преподавателски, от държавата, от местната власт) и очевидно нямам (повече) силите и енергията да казвам на глас неща, които после се превръщат в бумеранг, който се завръща с болезнена сила към мен и при мен. Даже най-якият и здрав метал като го огъват многократно в различни посоки, накрая започва да се напуква и пречупва. А качеството на демокрацията и нивото на свободата у нас спадат застрашително и изстискват съпротивителните способности на хората, още повече в по-горните възрастови групи.
  Третата причина е, че имам неща, които в професионален план правя с много любов и – смея да твърдя – високо качество. Но за да ги правя, трябва да имам възможност да ги правя. Тези неща са преподаването ми на студенти и написването на важни страници от българската наука за сигурността. Ала със затягането на обръча около мен поради гнева на тези, от които зависи това, да имам възможност да правя нещата, които правя с любов в професионален план, аз се изправям пред почти неуправляем риск (защото управлението му зависи от тези, от които завися) и съвсем като по науката за управление на риска (в момента работя над последната книга от моята четирилогия за сигурността и тя е свързана със сигурността в Обществото на риска, в Рисковото общество), трябва по някакъв сравнително ефективен начин да минимизирам щетите от този риск, ако не мога да го избегна.
  И четвъртата причина е твърде лична, очевидно се натрупва умора и изчерпване от изразяване на позиции, очевидно вече всичко, което съм искал и можел да кажа е казано, очевидно идва ново поколение, на което трябва да направя път и вероятно и по въпроса за споделянето на личното мнение на сайта си и във Фейсбук трябва да кажа същото, което казвам от година и половина на абсолютно всички мнение – стига вече, толкова от мен, 25 години стигат, времето не е мое!
  
  Ще приключа с все същата мисъл на моя приятел – „така е при демокрацията”, както и с онази стара, додемократична шега - „по въпроса за плурализма две мнения няма”. А щом е така при демокрацията, и щом две мнения по въпроса за плурализма няма, то не ми остава нищо друго, освен да си дам сметка, че трябва да преосмисля радикално изразяването от мен на лично мнение на моя сайт и на стената ми във Фейсбук.
  И вероятно да престана да го правя по проблеми на
  - изборите, които правят политиците и избора, който прави народът;
  - националната сигурност и националната несигурност;
  - управлението на страната и демокрацията,
  - качеството на управляващите и демократите...
  
  Николай Слатински
  05.11.2015 г.