Обществото ни, тътрещо се и то само не знае накъде по инерция, управлявано с импровизации, манипулации, симулации и имитации на ефективен мениджмънт, убеждавано, че някои неща някак вървят благодарение на медийната репресия, която репродуцира митове и легенди за цъфване и връзване, наистина си има много проблеми и не е в състояние всичко да види, всичко да осмисли, всичко да оцени.
  Обществото ни функционира като болно тяло след периодични електрошокове – пуска се висок заряд и то се наелектризира, помръдва рязко и нервно, започва като че да трепери, подскача, буйства. След това електрическият заряд са разпръсва във времето и пространството и тялото се спихва, спаружва, свива, стихва. До следващият шок. Ето, от вчера картината се повтаря – в случая със застреляния афганец.
  И за огромна част от българите някак зад кулисите остава едно потресаващо от политическа гледна точка събитие. Даже на фона на реалните му проблеми, обществото не само не забелязва случващото се, но смята, че да се насочва от някого вниманието към това събитие е несериозно – всичката Мара втасала. А всъщност именно това събитие е симптом за болестта на обществото и може при определено развитие на процесите, да има далеч по-сериозно отражение върху ситуацията в България.
  За какво става дума и защо дори един натрупал, за жалост вече доста години и видял немалко в човек като мен, се занимава с него?
  След като в предния мандат ББ поради неопитност и все още живо обществено съзнание, се опита да играе по правилата на демокрацията, използвайки своята партия и употребявайки я като една от основните партии в България, като първа сред равни или относително равни и в резултат на това бе свален от власт от масови протести, във втория си мандат той и хората около него предприеха коренно различна стратегия – не да са най-силната и най-голямата партия в реално многопартийна система, а да са де факто единствената сериозна партия, да са Партията, в на практика еднопартийна политическа система. Те – с политически, икономически, финансов, силов, т.нар. културен, т.нар. социален, общински и най-вече медиен ресурс смачкаха опозицията, част от нея задушиха чрез исторически компромиси в прегръдката си, част включиха чрез задкулисната си ДП(С) схема на синхронизиране на политическите и икономическите интереси (гарантирайки на себе си спиралата власт-пари-власт плюс, а на нея пари-власт-пари плюс) и в България постепенно започна да се формира засега донякъде мек, но усилващ се еднопартиен тоталитаризъм.
  България вървеше в посока, при която отново, както при соца няма опозиция, има една Партия и тя, по-скоро нейното Политбюро, а най-вече нейният първи партиен и правителствен ръководител решава всичко.
  И неочаквано, тайно и полека, проспано от системата на налагане на еднопартиен тоталитаризъм с марионетъчни коалиционни, с извинение, партньори и оперетъчна и декоративна опозиция, в обществото се формира реална опозиция – опозиция като противопоставяне на властта, като готовност за схватка с властта, като несъгласие с това, което властта прави, като, меко казано, не-обич към властта и като отказ тихо, покорно, с наведена главица да се подчини и приеме участта си с въпроса дали сами да си носим въжето, с което ще ни бесят.
  Потресаващо парадоксалното – и това е именно диагнозата на нашия политически живот и на нашето общество е, че тази опозиция не е политическа, не е партийна, не е родена по традиционния път, по който се формира една опозиция в нормалните демократични държави, а е … възникнала на базата на самоидентификацията с един футболен отбор.
  Режимът на установяващ се еднопартиен тоталитаризъм, удобно разпрострял се над цялата наша политическа действителност, присвоил си и-или поставил под контрол цялата държава – нейната власт, нейната икономика, нейните финанси, нейните силови (държавни и частни), нейните медийни ресурси, наистина проспа просто невероятния за една европейска държава факт, че възникна негова опозиция на полето на футбола.
  Общността на привържениците на ЦСКА, изтезавана години наред от двойните стандарти в политиката; от грубото толериране на всякакви футболни бижута и най-вече на вечния противник, който от отбор на народа се превърна в отбор на олигархията; от политическата намеса във футбола; от прането на пари и виленеенето на мафиоти от всички цветове във футбола, от бездарното и корумпирано управление на марионетките на властта във футбола – тази общност се консолидира, самоосъзна се като обществена сила, престана да търси причините за случващото се с ЦСКА само на спортното поле и ги намери там, където са те – в уродливата ни политическа система, в превземането на държавата от олигархията, в метастазите на модела Кой?
  И като всяка опозиция, която е мачкана, на чиито активисти се обаждат „отгоре“ със заплахи, която е обект на дирижирана медийна омраза, на не само още двойни, а вече петорни, цинични, безпринципни стандарти, която е охулвана, която е изтласквана в периферията на обществените процеси, започва да се радикализира, започва да отива към екстремалното, към свръхенергичното, към трудно контролирано овладяване на собствените си протести.
  Вината за това е на властта, защото тези протести имат вече не футболна основа, те не са протести на футболна агитка, те са политически протести, защото проблемите на футбола ни са вече изцяло политически, защото политиката се намеси грубо, нагло във футбола през последната година-две, опитвайки се и в него да наложи своя едноклубен тоталитаризъм.
  Жалко, жалко за общество, в което привържениците на един клуб са единствената реална опозиция, единствената му будна съвест!
  Властта, с инстинктите на страхливо, но почти перфектно политическо животно, усети как духът, както казва един мой приятел, вече е изпуснат от бутилката. И тя започна да прави това, което със своите маниери, посети и пожънати в ДС и милицията, знае да прави – започна да върти ченгеджийски номера, да шикалкави, да охулва и оплюва, да насъсква обществото срещу привържениците, осъзнали се като политическа сила. Така и на нас, хората от СДС някога властта ни въртеше ченгеджийски номера, шикалкаваше, охулваше, оплюваше, броеше ни колко сме, внедряваше провокатори сред нас, стремеше се всякак да ни дискредитира, наричаше ни плъхове, хлебарки, ястреби, разбойници, рушители.
  Прегледайте Кой-медиите от вчера и днес – те дружно, злостно, брутално ругаят привържениците на ЦСКА, приписват им разрушителни, антинародни намерения, вижда в тях новите врагове на народа.
  Тъжно, тъжно за общество, в което властта си запазва тоталитарните рефлекси и ченгеджийските похвати след 25 години на т.нар. демокрация!
  Аз все се надявам, че властта, която днес, наистина след 25 години на т.нар. демокрация все пак е под микроскопа на Европа, е достатъчно страхлива и като почти перфектно политическо животно има инстинкт за самосъхранение. Надявам се, че тя си дава сметка какъв дух е изпуснат от бутилката с политическата си намеса в спорта-религия за народа, в спорта-опиум за народа (аз на мачове не ходя, мачове не гледам, нямам време за тях, предпочитам мъдрата книга и умния филм). Надявам се, че тя, създала брутално и цинично политически проблем с радикален заряд, ще потърси политическо решение на този проблем, ще потърси компромис, ще намали напрежението, ще ограничи намесата си във футбола, ще престане да налага отбора на олигархията като безалтернативен, ще престане да мачка новия реален отбор на народа, дори да е отбор само на една част от народа.
  Разумът трябва да вземе връх. Разумът е политическа категория, разумът е политически протегната ръка. Затова главната отговорност за неговото проявяване, първият който трябва да тръгне към компромис, към политическо решение на политическия проблем, породен от политическата намеса, е на политиците. Те трябва да си дадат сметка какъв пожар започват да подпалват. Да осъзнаят, че е болна държава, в която единствената реална, протестираща опозиция е общността на даващите мило и драго за своя любим отбор, който, впрочем, е голямата икона на българския клубен футбол.
  Глупавата, ченгеджийско-милиционерска държава може да се опива от своята репресивна, еднопартийна мощ, може да се изкуши, да се опита да смаже силово и да омаже в хули единствената си реална и протестираща опозиция днес, но това само ще ускори – рано или късно – нейния край. Защото обществото, което сега си вика – айде пък сега ЦСКА, айде пък сега футбол ли ни е гайлето, - пак рано или късно ще разбере, че се е сдобило с власт, която не се замисля, когато реши да смаже силово и омаже в хули всеки друг справедлив протест.
  Не бива да мълчим, когато в държавата ни всичко се деформира, изкористява, изражда. Някога едни добри хора мълчали, когато се случвало нещо на други хора, към които по разни причини и предубеждения, разбирания или подозрения, те не изпитвали силна симпатия. Накрая дошъл и техния ред, но тогава вече нямало кой да се застъпи за тях. И злата система ги сграбчила, погълнала ги и ги смляла окончателно и безвъзвратно, веднъж и завинаги. Или поне за няколко десетилетия. Защото времето се оказало не тяхно, а нейно.
  
  17.10.2015 г.