За моите принципи и нашето общество

  Ако човек иска да се бори за обществена подкрепа, чрез която да променя политиката във и на страната си, то той може да се стреми да убеждава колкото се може повече хора в правотата на своето виждане.
  Ако човек иска да се включи в усилията за промяна на политиката във и на страната си, той може да се присъединява към нечии позиции, да подкрепя нечии митинги, да подписва нечии петиции.
  И неговото мнение е лично и на него не му прилича да говори като притежател на истината от последна инстанция, да претендира за свещената си правота, да заклеймява мислещите различно, да лепи с омраза или гневен патос етикети, да сочи агресивно или възмутено с пръст.
  Аз нямам претенции за обществена значимост на моето мнение и не бих си позволил да раздавам оценки за мисленето на другите.
  Това е подходът ми и по случая, който раздели обществото на две непримирими части (боя се, че това не са две равностойни половини) – за героизма на убилия човек служител на МВР.
  Не, туко-що допуснах неточност – не този случай раздели обществото, обществото ни е разделено и всяко по-драматично събитие само показва и доказва колко дълбоко е това разделение.
  Ето защо този случай за мен е много ярък и яростен повод да се замислим доколко сме общество, т.е. доколко има нещо общо сред българския народ – даже не общи цели, ценности и идеали, общи принципи, норми и стандарти, а общо светоусещане, общо възприятие, общи схващания и общи усещания.
  За мен отдавна е очевидно, че такива общи неща няма. Няма. Затова абсолютно винаги когато нещо ни превъзбуди с остротата или необичайността си, ние реагираме разделено, противопоставено, ние започваме да се осъждаме и даже да се мразим.
  Аз не мога и не бих желал да поучавам хората как да мислят. Ако казвам как аз мисля, то е защото в разделеното общество няма ничия земя, няма спасително убежище, няма среда, средностатистическо мнение, към което здравословно и безопасно да се придържаш и придържайки се към него, да си измиеш пилатовски ръцете – както правят всички, които не искат да си отговорят на въпроса Що е Истина и къде е тя, в какво е тя, каква е тя?
  Личното ми мнение е повлияно от личните ми принципи. Не само не мога да приема как ще бъде убит човек, аз не приемам и ловеца, който от 300 метра, без да го усеща животното, го разстрелва хладнокръвно.
  Освен тази ми лична слабост, вероятно слабост на характера, аз съм допуснал още една – да повярвам в доброто на изконни европейски принципи, които определят нашата европейскост – европейскостта на един континент, изкована от мъдреците на древна Елада, от Римското право, от гениите на Ренесанса, от философите на настъпващата модерност, от учените на 20 век.
  Сред тези вече отслабващи като нравствени ориентири и основополагащи за света принципи за добро и зло, за почтено и непочтено, морално и неморално, красиво и грозно, законно и незаконно са и следните разбирания:
  - Зародилата се от св. Августин Блажени и развита от европейските хуманисти Теория на справедливата война – че войната е справедлива, когато каузата е справедлива, но и в справедливата война трябва да воюваш по справедлив начин. Съгласно тази Теория болните, старците, жените, децата, пленените, ранените, беззащитните, медицинският персонал, религиозните дейци, а в Средновековието дори и университетските преподаватели (като мая милост) не могат да бъдат убивани.
  - Разбирането, че когато воюват армии и спецчасти в сила са Законите на Войната, когато е на война като на война и би могло да се смята, че най-добрият противник е мъртвият противник, но когато противодействат полиция и спецслужби, в сила са Законите на Мира, когато се спазват законите на държавата и не може да се разсъждава, че най-добрият престъпник е мъртвият престъпник.
  - Схващането, че в борбата с Другите, с Лошите, с Враговете ако ние действаме със същите средства като тях, ние всъщност по нищо не се различаваме от тях и затова пълноценната демокрация не може да действа, например, срещу терористите и безжалостните кръвопийци като прави същото, което правят те – те насилват, изнасилват, убиват и демокрацията да насилва, да изнасилва, да убива.
  - Убеждението, че елитът на народа, лидерите на народа, народните водачи и първенци трябва не да слизат до нивото на народа и да го карат да действа свръхемоционално, първосигнално, като сива и загубила контрол над мислите и постъпките си маса, а да се стремят да го издигат и обединяват за значими каузи и мисии, да се надигат на пръсти и да виждат не какво има на една ръка разстояние отпред, а отвъд хоризонта, с години и десетилетия напред. Лоши са тези управници, които стимулират и поощряват ниските и низките страсти у своя народ, а не го карат да се замисля, да се съвършенства, да се поглежда отстрани и оценява трезво на какво прилича и накъде върви. И елитът на народа, лидерите на народа, народните водачи и първенци са призвани и призовани да правят това дори с риск за собственото си битие и съзнание, благо и его. Така Мойсей е водил своето племе към Обетованата земя, знаейки, че той самият няма да доживее да стъпи на тази жадувана Земя. Истинските Бащи на народа мислят как народът им да стигне до Обетованата земя, а не как те първи и даже без него да се докопат до нея и да я заграбят за себе си, за своите авери и съ-далавераджии, за своето партийно котило, за своята политическа полиция, за децата и внуците си.
  Ето така в напредващата възраст си позволявам да мисля аз и никого не карам да мисли като мен. И си е мой личен проблем, че днешният случай и реакциите, свързани с него, ме изпълниха с нова отровна доза песимизъм – в какво бавно и неусетно се превръщаме, ако вече не сме се превърнали в него – безвъзвратно и завинаги…
  
  
  Току-що моя студентка ми прати мейл. В него тя пише, че се героизират всенародно не тримата граничари, справили се с над 50 нарушители на държавната граница (ако приемем, че те тримата са извършили с това подвиг), а този служител на МВР, който е убил човек.   Така се получава, че твърде значителна част от българските граждани иска награждаване не за подвига на тримата, а за убийството. „Ето за мен това е абсурдно и страшно – казва тя, - значителна част от българския народ иска висша държавна награда не за подвиг, а за убийство!"
  
  17.10.2015 г.