Туморът на еднопартийния тоталитаризъм вече пуска метастази. Само че на нас това ни е съвсем напълно безразлично

  Нищо ново и оригинално не мога да кажа. Всичко се вписва в моя обяснителен модел. Организмът на България е болен, вътре в него има огнище на почти необратимо заболяване. Но това не е повод за тревога за народа ни. Преценявам този отказ да потърсим дълбоките причини за болестта като абсурден, като доказателство, че когато Съдбата иска един народ да се самоунищожи, тя най-напред му отнема инстинкта за самосъхранение.
  Отнема го и след това вече е лесно.
  Ето защо ние се вглеждаме с пристъп на потрес във всяко външно, повърхностно проявление на болестта и хабим колосална енергия да го заклеймяваме, да го осъждаме и да се чувстваме по този начин будни и съвестни граждани, морални стожери на обществото и говорители от името на истината от последна инстанция. Непрекъснато върху физиономията на нашата демокрация излиза цирей и себеотрицателните ни усилия се изразяват в сочене с пръст към този цирей и остър дебат за неговата недопустимост – как така се появява точно там и загрозява чистата ни и свята демокрация. След това замазваме с крем „Здраве“ или с фон дьо тен цирея, той временно повяхва, най-малкото започва за известен период да не се вижда от птичи поглед. И ние се чувстваме горди от себе си и още повече започваме да се любим, тачим и милеем. До новия цирей.
  А междувременно туморът в обществения организъм на България произвежда с бясна степен ракови клетки и пуска метастази навсякъде.
  Ето и сега – колко гняв и плам по повод на фашизоидния атакуващ цирей, волно атакуваш силите на реда и безчинстваш до такава степен, че нашата полиция се пази - освен нашамарване, да не я нарита по срамните й части. Същата тази полиция, която бе нашамарена и от сегашния културен министър при това и псувана от него толкова цветисто, че днешният циник и наглец даже няма толкова думи в речника си, че да се мери с него.
  Отново цялата ни пара отива към цирея. И нищо. Шумим, братец, шумим.
  Ние категорично не искаме да осъзнаем каква е дълбоката причина – в случая - този вечен златен пръст при критични парламентарни ситуации да е безнаказан. А тази дълбока причина е, многократно напоследък сочена от мен, но никой друг за нея не иска да говори.   Демокрацията в България все повече се превръща във формална процедура, в медийна фасада, в повърхностна имитация и симулация, в напълно легитимно и абсолютно ефективно средство за приспиване, дрогиране, зашеметяване и затъпяване на обществото, за изчегъртване на сетивата му и за ампутация на инстинкта му за съхранение.
  Формалната демокрация създава измамна, лъжлива видимост на протичащите процеси. Зад нея обаче се извършва мащабно и многопосочно приватизиране, присвояване, плячкосване на държавата и съсредоточаването й в много малко ръце, при това цялата и във всичките й измерения – политическо, икономическо, финансово, силово, културно, социално.
  Ние хвърчим по улея надолу към изключително несправедливо, лишено от бъдеще, задушаващо свободата и унищожаващо самата надежда за нормалност, модерност, демократичност и европейскост, държавно устройство, което като форма ще се изразява в еднопартиен тоталитаризъм, а като съдържание – в огромна, безконтролна, антидемократична, клептократична, безскрупулна, манипулираща власт на една много тясна прослойка, която ние по инерция и формално наричаме олигархия, без да си даваме сметка, че тя наистина ще бъде Олигархия, с цялата зловещност на това понятие.
  Но пак казвам, тази моя диагноза на случващото се не само не се споделя от българския народ, но и не се забелязва от него. А как да я забележи той, като няма време да отклони погледа си към дълбоките неща и същностните процеси, зает да се взира до премала в циреи от рода на днешния фашизоид и неговите брутални безчинства.

  P.S. Тази тема и безумният разпад на обществото ни ме занимават непрекъснато. Ето някои от последните ми статуси във Фейсбук, посветени на тях:
  
  
  1.
  Онзи ден отидох до една в никакъв случай не най-последната болница в София да взема за вечеря мой приятел, дошъл от другия край на България за преглед и обсъждане на резултатите от изследване по в прекия смисъл жизненоважен въпрос.
  На първия етаж в болницата видях много хора, твърде много хора, всичките щъкаха насам-натам с угрижени физиономии. Ясно е, че са дошли, защото имат сериозни здравословни проблеми.
  На целия етаж имаше само една тоалетна, при това за само един човек. И беше обща и за жени, и за мъже. В доста неприятно състояние. И отгоре на всичко вратата й не се затваряше.
  Както ми каза приятелят, ту има опашка пред клатушкащата се врата, ту ако няма, този, който е вътре се разкъсва между ползването на тоалетната и подпирането на вратата, за да не влезе някой друг. Понеже беше облачно навън, жените му намерили цаката – сядат и в същото време запъват вратата с чадъра си. И въпреки всичко ако някой по-настоятелно напъне да влиза, коридорът се оглася от паникьосан крясък Не виждате ли, че е заето!!!
  Тъжна гледка… Тази болница е фабрика за производство на пари. Там всичко минава на конвейер. Например моят приятел, дошъл от другия край на страната, имаше записан час и му отделиха за съдбовния преглед и анализ на резултатите 20 минути, за които заплати чинно и почтено 70 лева. И въпреки че фабриката за пари работи, нейните босове не намират нито пари, нито внимание, нито елементарно желание да обезпечат стотиците болни на етажа с повече от една тоалетна и с повече от 1 м на 1.50 м площ. Пациентите – кучата ги яли. Те са приносители на пари. Нашата здравна система печели от това да има повече болни, защото болните дават мило и драго за надеждата да са живи и донякъде здрави и го дават това мило и драго под и над масата, пред и зад вратата на кабинетите. Здравната ни система като хората се разболяват, примира от радост и удоволствие. Всеки болен за нея е повод за доволно потриване на ръце и самодоволно потриване на палец о показалец.
  Очевидно обществото ни се изражда, то става все по-безсърдечно, по-безпощадно, по-безмилостно и по-безразлично – към обикновените хора, към болните, бедните, слабите, нещастните. Мога да продължа – към младите, пенсионерите, хората с увреждания, умните, честните, почтените, добрите, деликатните, алтруистичните, наивните, неумеещите да лъжат и мамят, да крадат и предават…
  Казах „общество“. Но обществото е общност, общОство – с общи цели и ценности, норми и принципи. А у нас това все повече не е общество и все по-малко надежди остават, че някога пак може да бъде.
  
  
  2.
  Темата ми отново не е футболът. А политиката и нейната проекция във футбола.
  Двата гранда от времето на социализма – Отборът на ДС и Милицията и Отборът на Армията.
  Със свои мощни лобита в Политбюро на ЦК на БКП.
  След идването на демокрацията единият бе постоянно мачкан от властта, а другият бе непрекъснато толериран от властта.
  Единият бе даден на непрозрачно неизвестни спонсори с непочтена мръсна следа до Чорни, на когото е забранено да припарва до България. Другият – на български бизнесмени с различна почтеност и прозрачност.
  Междувременно и двата изпаднаха в дълга криза без титли и с позорни излагации в Европа.
  Появиха се силни конкуренти и двата отбора имаха една-единствена радост – поражението на другия.
  После нетолерираният от властта отбор започна да мачка любимеца на всички власти и да го побеждава където го срещне, понякога с резервите.
  По принцип случвало се е преди време и обратното.
  Докато нетолерираният от властта отбор се намеси в борбата за първото място и големите европейски пари.
  И докато постепенно превземащият цяла България еднопартиен тоталитаризъм си присвои вечно толерирания и без това от всяка власт друг гранд. Като започна първо да му търси спонсори, после да му намира спонсори, накрая да принуждава някои едри фирми с едри апетити към европейски фондове и държавни поръчки, насила да му стават спонсори. И така през футбола да се превъртат и изпират големи пари, които да се утаяват в нечии лични банкови сметки и партийни каси.
  И какъв е резултатът за двата гранда, по принцип съществуващи в една и съща държава; действащи по едни и същи закони и беззакония в тази държава; правещи същото, което другия от тях прави и което другите конкуренти правят; абсолютни огледални образи един на друг като финансови комбинации, лоши управления, корупция и също така и като нормални усилия да се прави нещо от нищо, много често превръщащи се в правене на нищо от нещо?
  Резултатът е, че отборът, който няма никакво присъствие в политическата власт (а е мразен неистово и от детските години на ядене на праз и филия с мас), никакво присъствие в банките, големите преразпределители на публични финанси, в общината, в медиите и на когото постоянно се правят проблеми с базите и се извършва рекет във Футболния съюз, първо бе изхвърлен в ада на любителите и аматьорите, в несериозното и непрофесионалното, а днес е обявен в несъстоятелност.
  А отборът на властта, вече превърнал се в Отборът на Олигархията, се къпе в десетки милиони, обгрижен е от няколко значими явни и неявни спонсори, разплаща се без проблеми със задълженията без да е ясно с какви пари и дали те са чисти или мръсни, получава държавна подкрепа, с наши ресурси му реновират стадиона и като допълнителна доза спортна виагра, заедно с обявяването на вечния враг в несъстоятелност той подарява на празнуващата олигархия заемането на първото място. Когато другите отбори се редуват на това място, медиите приемат спокойно този факт, но когато той най-сетне се възцари там, където се планира да бъде години наред, започнаха одите, осанните и дитирамбите! Отборът на Олигархията е подпиран, тикан, бутан, пробутван с цената на всичко и на всяка цена. Само да си помислим, че той може да бъде обявен в несъстоятелност и бихме си дали веднага сметка колко нелепо и абсурдно е само дето сме си го помислили!
  Тук не говоря за редовите привърженици на Отбора на Олигархията, макар че не разбирам как поне на грам не се възмущават, че им откраднаха отбора и той от Отбор на народа стана необратимо и непоносимо Отбор на Олигархията... Когато скандират Само Левски, те би трябвало да знаят, че скандират не просто Само Леевски! А и Само Олигархията! Само Олигархията в България има право да побеждава. Както се каза - с цената на всичко и на всяка цена.
  Аз не говоря за футбол, а за политика. Защото от днес ще побеждават преди всичко и най-вече Отборът на Олигархията, Бизнесът на Олигархията, Банките на Олигархията (докато натрупат ресурс от хората и после той бъде източен от самата Олигархия във вътрешновидови кръвожадни преразпределения помежду й), Медиите на Олигархията, Партията на Олигархията.
  А който не се подчинява на Олигархията или тя просто не го обича и му е вдигнала мерника, той ще бъде обявяван в несъстоятелност или превръщан в несъстоятелен – човек, професионалист, писател, учен, отбор, екип, бизнес, блок, съюз и т.н.
  Това е обществото, в което ни предстои да живеем. И то става не само защото цялата власт (политическа, финансова, икономическа, медийна, репресивна, съдебна, културна, спортна, криминална и др.) се концентрира в малко ръце и в още по-малко глави), но и защото нашият народ гласува за това.
  Народ, който като му обещават бесене, не се вбесява, не го обземат бясове на недоволство и съпротива, а пита дали сам да си донесе въжето…
  
  
  3.
  В България вече имаме нов демократичен неологизъм - прЪстъпник...
  Не знам дали е винаги така в живота, но в политиката много често е така - с каквито се събереш, такъв ставаш. Групата около ББ и ЦЦ през миналия си мандат вдигна изключително много, с пъти парите за СРС (специални разузнавателни средства) и започна да злоупотребява с тях, да ги инвестира в укрепване на политическата, икономическата, финансовата и силовата си власт. За болни от тежки болести, за деца с увреждания, за млади майки, за сериозна наука пари може да няма, но за СРС-та има. Даже тогава се опитах да предупредя, че който СРС вади, от СРС умира...
  Милиционерско-ченгесарският манталитет, мисленето за хората като за потенциални закононарушители, за обект на репресия, подслушване, следене, притискане с неопровержими доказателства или най-вече с обосновани предположения, събрани по "специален" път, пуска метастази. Сега ние всички вече сме прЪстъпници по принуда, една буквичка само от престъпници по природа в мисленето тип "милиционерско-ченгесарски"...
  
  
  4.
  Разбира се, че големите компании ще се притесняват. У нас могат да виреят само или най-вече такива фирми, които подпомагат чрез регулярни преводи в партийни и лични каси властта, нейните бизнеси, нейните проекти, нейните държавни поръчки, нейните еврофондове, нейните кандидати за кметове и депутати, нейните, ако щете, футболни отбори!
  Досега бе пропищял малкият и средният бизнес - от рекет, притискане, превземане, присвояване, подчиняване. Но се снишаваше. Защото по-добре да ти отнемат 70% от бизнеса, отколкото 100%. Сега дойде ред и на големите компании. Така ще бъде оттук нататък, някъде до следващото Априлско въстание или поне до следващия 10 ноември: Една държава, една партия, един лидер, един бизнес-контрол, един банков контрол, един медиен контрол. Всичко за олигархията, всичко в името на олигархията - чрез нейните марионетки във властта!
  Това ни предстои. Това ни чака. Това ни се полага. Защото друго като общество явно не заслужаваме.
  Излиза, че еднопартийната тоталитарност е била не само заради социализма, но и заради нас, народа български... Обичаме си я, а демокрацията - тя е само временна болест, преболедувана дребна шарка, грешка на растежа, на Прехода – от една еднопартийност към друга. От една система с Партия на властта и Властта на партията към друга.
  Да му мислят младите… Останалите и да му мислим, очевидно нищо друго не можем да измислим, освен да караме България да циркулира в затворен кръг - от Правец до Банкя и обратно.
  
  
  5.
  Може да е пожелателно мислене, но виждам, че в аудиториите има все повече много будни и мислещи студенти. Може да са все още относително малко на брой, но вероятно животът във вълчите условия, безпросветната власт при няколко правителства поред, липсата на особени илюзии карат една част от младите хора да се вземат в ръце, да си казват, че няма на кого да разчитат, защото
  – държавата няма за приоритет подкрепата на умните и талантливите, знаещите и можещите;
  - тези, които овладяват ключовите позиции в институциите, оценяващи и акредитиращи университетите обслужват собствените си университети или мрежи на бивши силови структури и нямат за цел отстояването на високи стандарти в преподаването и преподавателската етика;
  - голяма част от бизнеса у нас като правило има в генезиса си плячкаджийство, заграбване, източване, присвояване на публична собственост и обществен ресурс и не се нуждае от способни специалисти;
  - партиите залагат не на най-добрите по дипломи (в зависимост от университета), по креативност, по знания, и по успех, а действат като стройни доставчици на свои протежета, калинки, бизнес- и интимни приятели, послушници и приносители на вътрешна информация за дискредитиране на политическия опонент или непокорния бизнесмен.
  Затова според мен има тенденция в тези адски трудни условия у нас младият човек да си дава ясна сметка какво се случва, да включва на съвсем различна скорост и да се мобилизира. И така постепенно започва в страната да се формира една макар и не представителна извадка, но прослойка от много умни и борбени млади човеци.
  Аз се отнасям еднакво към всички в аудиторията, защото ако някои от тях са по-слаби, или по-малко можещи, или по-повърхностни, или не разбрали, че това не е 13 или 14 клас, а качествено нов тип учебно заведение (което практически няма социални функции да се грижи за тях, ами постоянно отсява, центрофугира, разделя и разпределя по-кадърните от останалите и затова който не иска да се учи и да знае, той пак ще вземе диплома, но няма да е специалист и никога няма да има време да навакса това, което е проспал през следването), то е и защото тези младежи са жертва на спихващото се и скапващо се средно образование, на цялото наше загниващо и затъващо общество, което може да се прави на патреот, но пет пари не дава за това, че си изпускаме държавата – най-вече благодарение на него, на псевдообществото, на сивата маса от атомизирани, чалгизиращи се и спасяващи се поединично индивиди.
  Младите хора в аудиториите, които са с характер, с борбеност, с желание да надграждат, да се самоактуализират и развиват, пак ще го кажа, според мен започват да стават повече. Те се превръщат в много качествени личности напук на държавата, обществото и властимащите.
  Аз ги виждам как те не се притесняват да питат, да спорят, да си казват мнението и все по-често долавям колко сложни са въпросите им, колко трудни са отговорите ми, как се срещам с подготвени личности, не само назубрили знания, но и работили над книгите самостоятелно и упорито.
  Независимо колко усилия ние като общество полагаме да съсипем младите и да ги лишим от стимули, от възможности за реализация, от нормални условия за живот, от всякаква гордост, че са българи (защото не можем да ги караме безкрайно да се гордеят колко по-по-най-древна цивилизация сме били, след като сме най-най-по-обезобразяващата се и обезсмислящата се европейска държава, която е на автопилот и си има начело не лидери и самокритично мислещи държавници, а пъдари и хвалипръцковци, не визионери и стратези, а ловки политически играчи и шмекери) – та независимо от това, напук на това, въпреки това, броят на стойностните младежи в аудиториите започва да нараства.
  За съжаление, тези светли млади хора, рано или късно ще си заминат от нашата задъхваща се от безхаберия, зависти, омрази, ксенофобии и раздори коридорна територия с обслужващи функции, която се държи като тенекиен ветропоказател сред бурните геополитически ветрове, въртейки се в зависимост от тяхната посока и без капчица обща, обществена воля да изглежда малко по-достойна, по-замислена за себе си и по-загрижена за децата си.
  Въпреки това, като гледам тези чудесни и неуниващи млади хора, аз им се радвам, нищо, че техните будни погледи и леко критични изражения на лицата не ми дават да си чета лекциите щадящо себе си, разчитайки само на рутината, опита, начетеността и отдавна апробираните технологии и техники за преподаване. И винаги трябва да съм готов да отговоря на някой съвсем неочакван въпрос, защото дори и да знаят по-малко от мен, те понякога имат много по-остри сетива за реалността и много по-бързо долавят кога едно утвърдено знание вече не е адекватно, защото е адресирано към вчерашния ден. Понякога дори буквално към вчера, ала днес всичко вече е много по-различно и някои съвсем малки промени в света, Европа, региона и у нас, са довели до значителни и непредвидени последствия.
  Никога няма да им кажа – стойте тук, търпете тук, мъчете се тук. Тук неизбежно или адски вероятно е да ги смачкат и смажат, обезверят и обезличат. Ако могат - да тръгват на път, да докажат себе си там, където ще ги оценят истински и справедливо.
  А когато България или това, което е останало от нея реши все пак да се пробуди и да покаже поне мъничка воля за живот, тя ще се нуждае от знаещи и можещи, умни и талантливи, честни и почтени, амбициозни и рискуващи специалисти. И може пък да се досети, че тя ги има и има на кого да се опре, на кого да разчита, те са нейно богатство - и този безценен капитал, този животоспасяващ потенциал се е съхранил само защото е потърсил себе си там, където би могъл да намери реализация и да се докаже. А да имаш това богатство, този безценен капитал, този животоспасяващ потенциал не е никак малко.
  
  
  6.
  Пропуснал съм поради заетост случая с някакъв си Пиже от партията, чието ръководство е почти цялото от открити корупционери и откровени провокатори спрямо нормалното общуване на етносите и подбира умишлено де що има противен и нагъл тип от другите етноси, за да го изтика на преден план като дръзко, по-скоро нагло предизвикателство спрямо здравия разум на обществото.
  Стори ми се обаче малко свръх реакцията на възмУтените политици и огОрчените медии в този случай, малко някак лицемерна в загрижеността и възмущението си.
  Защото при цялата осъдителност на посягането спрямо журналисти, политиците и медиите масово и всеобщо, заедно и поотделно отказват да се възмутят и огорчат от далеч по-бруталното посегателство срещу свободното слово, срещу независимите издания, срещу силните журналисти. Медиите не просто са под контрол от политико-финансовата олигархия, те са заробени и поробени, наврени в миша дупка и натикани в кучи …, превърнати в слуги и марионетки от тази олигархия, те са сведени до регистратори на успехите на властта и манипулатори на общественото мнение. Те не само не са и на грам свободни, но са постоянно мачкани и млатени с гьостерицата на грубата сила и стискани и сгърчвани от удушващата прегръдка на меката сила на реалните собственици на държавата. Медиите са един от мостовете, по които в страната ни се настанява нов еднопартиен тоталитаризъм.
  Защо е еднопартиен то е ясно. Но защо е тоталитарен – ами защото започва постепенно да обхваща всички сфери на държавата – политика, икономика, финанси, медии, култура, спорт, криминални структури, наше представителство в европейските институции и т.н. А също така все повече всяка дейност от нашия живот започва да се регулира и прониква от новата управляваща ни Партия и много скоро каквото и да предприемем, където и да искаме да се реализираме, каквато и работа да потърсим, каквото и да се опитаме да кажем и с когото и да пожелаем да се сдружим, ще трябва да си осигурим разрешение от тази партия и лично от нейния първи партиен и правителствен (може би скоро – държавен) ръководител.
  Та това далеч по-страшно посегателство срещу медиите, тази далеч по-безпощадна репресия срещу тях, това далеч по-опасно насилие срещу им не се коментира, няма подобни вопли на възмУтеност и огОрченост. Къде по-безобидно е да говорим за Пиже. И постепенно да се превръщаме всички в Пендовци. Които щом си купуват шапки през късната есен, трЕбва и глави да имат. Но и да ги имат, не ги използват по предназначение. Защото знаят, че преклонени главици сабя не ги сече!
  
  01-10.10.2015 г.