Отново пощата ми във Фейсбук започна да се пълни по темата „ЦСКА“.
  Крайно разтревожени хора търсят някакъв съвет. Но аз съм възможно най-неподходящият човек за тази цел.
  Те говорят за футбол, а аз – за политика.
  А като видял всички страни на най-непочтения бизнес у нас – политическия, няма как да им кажа нещо утешително.
  Присъдата над ЦСКА е прочетена, съдбата на отбора – решена. Преди време. И всичко щеше да е минало и заминало, ако не бе направен опит от заможни и можещи ентусиасти и обичащата отбора публика, ЦСКА да бъде спасен. С убедителните победи, които показаха, че отборът ще мине транзит за минимално време отново в елита и с протягането на ръка, макар и отдалеч – към купата на страната, естествено, че бяха взети още по-крути мерки за унищожаването на този отбор.
  Ако на няколко пъти писах по темата, то е именно защото убийството на ЦСКА е не съдебен, не финансов, не спортен казус, а политически въпрос, политическа присъда. Това е политическо убийство. Унищожителите на ЦСКА са политици с най-високи позиции в държавата. Впрочем, те не са В държавата, те СА държавата днес. И окото им не мигва, те са решили убийството на ЦСКА, затова с всяко вдишване и живване на ЦСКА те са още по-хладнокръвни и по-жестоки. Колкото повече ЦСКА мърда и шава, толкова по-безпощадно го смазват и ликвидират.
  Методите са същите, както се действаше в началото на 90-те – най-добрият противник е мъртвият противник. С бухалката по главата – докато мърда и шава.
  Да, само че бухалките днес са по-префинени – това са притежаваните от висшите хора в държавата покорни институцийки – структурки от репресивната част на системата.
  Унищожаването на ЦСКА поражда толкова емоции, защото става дума за нещо голямо като отбор, успехи, традиции, за социален, а не само за спортен феномен. Затова се вижда и с невъоръжено око. А всъщност у нас ежедневно биват съсипвани бизнесмени и бизнеси, начинания и предприемчиви хора, усилия и борещи се човеци. Но те не са толкова значителни, те нямат такава обществена подкрепа – на тях просто им взимат мерника и им взимат бизнеса, пречупват им крилете, отнемат им мечтите.
  В политическите си коментари споделих как аз поставям диагнозата – виж на моя сайт текста „За стремителното ни плъзгане надолу по улея на Историята“:
   „Държавата и практически всички основни дейности в обществото ни са заклещени, стегнати, заключени, притиснати от железен, неразчупим и неразкъсваем корсет, който малко по-политологически се нарича „постпреходно статукво”.
  Този корсет отрича всякакво развитие, унищожава в корена й всякаква мисъл за промяна, консервира катастрофичната ситуация и спира въздуха за каквото и да било съществуване към по-добро на страната.
  Ние така сме попаднали в неговите лапи, че нямаме мърдане; започваме да се задушаваме от липса на кислород; обхваща ни клаустрофобична паника от тясното и стесняващо се около нас пространство; от липсата на каквото и да било движение ключови функции, органи и мускули на социалния ни организъм атрофират, разкапват се, отказват да работят, самоизключват се и деградират.“
  В частност и ЦСКА умира, всъщност умря (аз написах това още на 20 юни – „Днес ЦСКА умря“) именно от свръхдоза Постпреходно статукво.
  Ето защо нищо утешително не мога да кажа на Фейсбук-приятелите, които ми пишат.
  Горчивият ми политически, социален, ценностен и жизнен опит за последните 25 години ми отнеха правото да бъда дори частичен оптимист, защото ме превърнаха в суров реалист.
  Политическото убийство на ЦСКА се случи. Сега остава само Фортинбрас да изнесе трупа на най-големия български футболен отбор за всички времена. Останалото е мълчание.
  
  P.S. Току-що мой Фейсбук-приятел ми писа, че те ще се организират и на изборите до един щели да гласуват срещу властващата партия. Какво да му отговоря? То и без да се организират, би ми било много странно, ако поне един човек, на когото не му е безразлична съдбата на ЦСКА, даде гласа си за властващата партия и влаастващите й лидери.
  Но аз си признах, че съм се превърнал в суров реалист, ето защо знам следните две неща:
  Първо, в България става дума не за някоя отделна властваща партия, а за ВЛАСТТА, за постпреходната ВЛАСТ, за този самовъзпроизвеждащ се безпощаден и безморален механизъм, който е стъпил на шията на България и самодоволно гледа как тя подритва, задъхва се, изпуска дъх.
  Второ, тази постпреходна ВЛАСТ винаги ще печели изборите, независимо дали демократи, родолюбци, проевропейци, цесекари и други активни малцинства, прослойки ще гласуват срещу нея или изобщо няма да гласуват, защото за нея гласува едно голямо, пасивно, лесно манипулируемо, соцносталгично, отказващо да поеме съдбата в ръцете си мнозинство – мнозинство, което не само не желае никаква промяна, но много агресивно пречи дори на самата мисъл за промяна. То си харесва блатото, в което се плацика. А и да не го харесва, иска да си се плацика в него – от страх, че бъдещето може да направи това блато само още по-тинесто, още по-огромно и още по-безизходно...
  
  05.09.2015 г.