Не простихме дори на Цветан Тодоров и – особено! – на Юлия Кръстева

  Потресен от отношението на част от нас, от нашата претенциозна и претендираща за избраност общественост към Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, написах два коментара във Фейсбук.
  
  29.09.2014 г.
  Разбира се, всеки има право на мнение и никой не е икона, никой не е извън обсега на критиката.
  И все пак, струва ми се, че ние сме минали всякакви граници на разрушителната способност да обругаваме всичко!
  Бурята освирквания, осмивания, охулвания и оплювания, с която част от нас се нахвърлиха срещу Цветан Тодоров и особено срещу Юлия Кръстева е поразяваща и потресаваща.
  Това са две големи, две колосални български имена, може би заедно с Кристо трите наши светила на световния културен небосклон!
  И ние двамата ги "изядохме со се парцалите" - по нашенски, само защото мислят различно и не по каноните на политизираната ни площадна разпищоленост и кръчмарско-футболно ниво на страстите.
  Така само показваме колко сме ситни и дребни.
  Аз съм изчел и съм се опитал да осмисля ако не почти всичко, то много от написаното от двамата, но да ги коментирам с присъди и осъждания? Не, не се осмелявам, защото знам, че спрямо двамата и особено по отношение на Юлия Кръстева и за мен важи онова основателно и заслужено: До обувките, обущарю!
  
  
  30.09.2014 г.
  Продължавам разсъжденията си от вчера за огромната ми изненада и силното мое огорчение от (без)крайно острото и до нелепост негативно отношение на част от медийната аудитория и социално-мрежовата публика спрямо Цветан Тодоров и - особено! - срещу Юлия Кръстева.
  Вероятно са повече причините за подобна отрицателна реакция, оцветена от сякаш по-присъщи на футболните страсти освирквания, но аз мога да ги обобщя до 7, като всяка от тях има свой принос - поне донякъде, ако не изцяло.
  
  1. Ние горещо искаме някой политически и-или геополитически фактор (американски или европейски) да ни посъветва и напъти как да живеем и да се управляваме, но болезнено не понасяме българин, дошъл оттам да разсъждава заедно с нас над провалящото се наше битие и боледуващото ни съзнание.
  Българинът, който е там поне частично за нас, дето сме тук, е беглец, или изменник, или предател, или просто изоставил ни да се мъчим в страната си, докато той се е вредил и наредил в Европа.
  
  2. Ние възприемаме чуждия успех, чуждата слава, чуждия авторитет задължително като резултат на всякакви компромиси, ловкост, нагаждачество, конформизъм и т.н., което задължително и естествено хвърля морална сянка върху тях и им нанася - в нашите очи - непоправими нравствени щети.
  
  3. Зациклили в нашата познавателна и знанийна, научна и преподавателска, културна и етосна провинциалност, ние постепенно свеждаме езика си до някакъв местен, изостанал от съвременните тенденции, диалект и все по-трудно разбираме езика, на който говори интелектуалната, креативната, творческата, философската и просто интелигентната част от човечеството (а това човечество вече е навлязло в глобалното, постмодерното, рисковото и мрежовото общество).
  Известно е, че не просто какъвто си ти, на такъв език говориш, но и на какъвто език говориш, такъв си ти...
  
  4. Западането на българската наука (останала без държавна, обществена, елитна, т.е. на елита, семейна и ценностна подкрепа) и превръщането на висшето образование в печатница за дипломи (като университетите все повече стават черни кутии: на входа парите на студентите, на изхода - дипломите, а вътре - черна кутия) доведе до тъжната ситуация, че българската научна и преподавателска общност като цяло (макар в нея да има респектиращи изключения) не се самообразова, не чете, не твори, а гони научни степени и звания, така тя не се самоактуализира, не се развива и понеже изостава от днешните достижения и тенденции, предпочита да ги отрича на принципа на киселото грозде, дори се агресира от тях, освирепява срещу тях и по адрес на тях...
  
  5. Част от учените, преподавателите и културната общност смята, че има монополното право върху големите имена, представя ги на обществеността според своите схващания и лични професионални изгоди и така деформира техния облик, снижава тяхното значение, изкривява техните послания. За тези големи имена у нас често се знае от по-широката маса не това, което те са, а онова, което за тях се "разприказва" в аудиториите, съчинителства се в специализираните издания или се бълва в медиите. Поради това автентичният допир до тези имена понякога се обръща в културен шок или се подлага на остракизъм, съпровожда се от разочарование или просто се подминава с недоумение.
  
  6. Медиите са снижили нивото си до степен, която не им позволява да отразяват истинската същност на важните културни събития и затова за тези събития се знае и се мисли не това, което те наистина са били, а което медиите поради ниско ниво и слаба ориентация или търсене на скандалното, са отразили и внушили.
  
  7. Ние живеем толкова политизирано - до фанатизъм; обществените дебати са се свели до такива натуралистични монолози (а и 100 монолога не правят 1 диалог); страстите толкова са се оголили, изострили и опримитивили до първосигналност, че първото, което ни хрумва е да натрапим нашето си виждане върху истината, да изкрещим нашето отношение към нещата, дори то да е далеч от същността на тези неща, да мерим с нашия чалгизиран аршин истинските стойности, т.е. да вкараме тези стойности в нашия калъп, в нашето около-културно прокрустово ложе...
  
  Ето защо и Цветан Тодоров, и - особено! - Юлия Кръстева, тези две колосални, със световна или поне с висока европейска значимост български имена, ние възприехме не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние. Нали Талмудът точно това казва - че ние виждаме нещата не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние.
  И като видяхме вместо тях, вместо Цветан Тодоров и - особено! - Юлия Кръстева, себе си, като се видяхме такива, каквито сме ние, то, съвсем естествено, ние ги охулихме и оплюхме, освиркахме и окарикатурихме.
  Без да се досетим, че всъщност сторихме това не с тях, а с нас, с нас самите, с това, което е останало от нас и постепенно се е превърнало в цялата ни същност, в истинската наша същност...