Моите срещи, разговори и анализи напоследък засилват и без това достатъчно силната ми тревога от набиращата мощ тенденция за все по-активно наше ангажиране с Афганистан. Не искам да съм лош пророк, но политическият елит и висшите военни трябва да си дават сметка, че ако поведението им на постоянно съгласие с натиска за активизирано и необратимо наше затъване в тая невъзможна за поставяне под контрол държава продължи, то там ще ни бъде направено новото кръвопускане.
  За мен Афганистан е особено чувствителна тема, защото знам много неща по въпроса от непросредствения мой допир с реалноста - бях не малко години в СССР. Виждал съм как докарват ковчези и съм чувал какъв вой, писък и крясък надават майките, сестрите и съпругите на младежите, лежащи – според уверенията на военните – в тези ковчези.
  Освен това би трябвало да се чуят нашите и чуждите експерти, които наричат Афганистан провал на Запада и предупреждават за слабостта на президента Карзай – именно със слабостта си удобен на талибаните.
  Тук привеждам извадки от няколко материала, подготвяни от мен за президента, без да крия, че по Афганистан силно се разминавах с него.

28.09.2006 год.:
  Относно: Евентуално разширено българско участие в Афганистан
  Участието на България с военни контингенти в Ирак и Афганистан би могло да заеме много по-централно място в предизборната кампания.
  Още повече, че все по-често се говори за засилване на българското военно присъствие в Афганистан. Това крие много капани за президента.
  Не зная какви справки и предложения за позиции изготвят МВнР и МО за президента - в тази насока. Но в стотици анализи на западни медии и центрове, институти и мозъчни тръстове се пишат ключови неща, които вървящият към втори мандат президент трябва да вземе под внимание.
  Ще отворя скобка за един друг дебат в САЩ, породен от изтичане на информация за National Intelligence Estimate, NIE (да го преведем като Национална разузнавателна оценка) – изключително важен документ, който се изготвя за висшето ръководство на страната. Буш бе принуден да разпореди частичната му декласификация, за да спре спекулациите.
  Става дума за много дискутирания въпрос за това - кои са експертите и съветниците на висшите държавници и каква отговорност носят те за съветите и идеите, които дават на своите шефове. Защото и по Ирак, и по Афганистан, и по Иран, и по Близкия изток се виждат стратегически грешки на администрацията на Буш с много и доста опасни последствия.
  Има обществен натиск за излизане от сянка на тези, които шепнат на ухото на Буш, Чейни, Райс и Ръмсфелд. Задават се въпроси - защо тези експерти и съветници толкова често деформират представите на своите босове? Може би защото се приспособяват към сетивата на шефовете си и им казват това, което искат да чуят, пеят им химни колко мъдри са те и им подбутват съвети, за които после не носят никаква отговорност.
  Затова се иска публичност за оценките им и сравнителен анализ на това – какво те са прогнозирали през тези 7-8 години и какво са познали.
  Така ще се види доколко са експерти и дали не са просто самозванци.
  Мога да приведа десетки анализи от най-различни направления на външнополитическата експертиза в САЩ и Западна Европа, в които се твърди и дори доказва, че Ирак върви (ако вече не се е оказал там) към гражданска война и се превръща постепенно в катастрофа за САЩ. А това не може да не се отчете като много рисково предизвикателство за нашия президента през новия мандат. Моите наблюдения в обществото, сред военните и експертите в системата ни за национална сигурност ми дават основание да мисля, че независимо от изключително правилната позиция на президента в началото на войната, сега той се възприема не просто като поддръжник на войната, но като част от върхушката у нас, която е тясно свързана с тази война, оказала се тотална стратегическа грешка и абсолютна геополитическа авантюра на САЩ и коалицията им.
  Войната не само дестабилизира един и без това опасен регион. Тя се оказва главната причина за ръста на тероризма и вече превърна Ирак в огнище и тренировъчна база на цели кохорти джихадисти и екстремисти.
  Да припомним, че съгласно Доклад на ООН средно по 100 иракчани намират смъртта си от насилието в страната, а моргите в Багдад (и не само там) са препълнени. Това не разширява подкрепата за САЩ & Co.
  В името на историческото наследство, което ще остане вероятно след президента Първанов е той да започне да се дистанцира от тази война.
  България трябва да започне да се изтегля от Ирак, защото рано или късно ще плати още по-висок кървав данък от глупавото си участие там.
  САЩ – според множество анализи (и това ще стане ясно много скоро, след парламентарните избори тази късна есен) – нямат стратегическа визия за управление на ситуацията в Ирак и ще тръгнат към спасяване на лицето си чрез минимизиране на риска и щетите от присъствието си.
  За да не се забърка България още повече в тая каша, тя трябва да си разработи собствена стратегия за излизане и дистанциране от Ирак.
  Не по-добре стоят нещата с Афганистан. Ситуацията там постепенно започва да излиза от контрол и не малко са тези анализатори, които са на мнение, че усилията на НАТО да направи нещо са основно жалки. В никакъв случай България не трябва да разширява военното си участие в тази псевдодържава. Достатъчно е да си припомним печалния опит на СССР там, за да си дадем сметка за мащаба на чудовищните рискове, които дебнат чуждите войски в една сриваща се към анархия ситуация.
  Все пак става дума за държава, където одират “неверниците” живи.
  Талибаните не са ликвидирани. Нещо повече - те започват бавно, но сигурно да възвръщат позиции. За тях и срещу САЩ и НАТО работи практически всичко, което се случва в Афганистан – огромна корупция в правителството и край президента Хамид Карзай; бедност и мизерия, пълна невъзможност за контролиране на териториите по-далеч от Кабул, престъпност, насилие. А да добавим и огромния проблем с наркотиците.
  Талибаните бяха наложили мораториум върху продукцията (ала не и на износа на опиум). Това доведе до съкращаване на производството и до колосални цени на опиума и хероина в световен мащаб. За много анализатори вече не е кощунствена дори мисълта, че с политиката си по отношение на маковите полета талибаните всъщност си подписаха смъртната присъда. Защото разстроиха един сериозен глобален пазар – на опиум, хероин и др. нарко-производни, генериращ колосални печалби.
  В защита на подобна теза е и констатацията, че след като маковите полета и продукцията от тях се бяха свили при религиозните радикали-талибани, сега в “демократичен” Афганистан всичко идва на местата си: и полетата се множат, и продукцията се увеличава, и печалбите растат.
  В сериозни анализи се подхвърлят идеи, които вече не звучат никак несериозно – че НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан. Или поне пасивно наблюдава бурния цъфтеж на ален мак.
  Мога да приведа още множество аргументи. Като написаното тук не е резултат от паника или алармизъм. Просто моите познания за региона и нещата, които чета ми дават основание да мисля, че такова е реалното положение на нещата. Затова препоръчвам на президента максимално дистанциране от Афганистан. Докато България не е платила цената да узнае какво значи тази държава. Един съветски генерал я нарече “ад”.

08.10.2006 год.:
  Знае се, че нещата в Ирак за САЩ вървят зле. Но анализът на Security Policy Working Group (от САЩ) търси отговор на въпроса “По-сигурни ли сме сега? (5 години след атаките от 11 септември)”. И доказва - не, изобщо не сме по-сигурни… Войната GWOT (Global War on Terror – Глобалната война срещу терора) “не може да се спечели”.
  Терорът не е противник, не е идеология, а тактика, средство.
  В тази война няма ясен враг, няма ясна крайна цел. Погрешно е да се води битка на стратегическо ниво - срещу … тактика.
  Тотално сгрешеният подход вече струва милиарди долари и хиляди човешки живота. В GWOT загинаха 70 000 иракчани и афганци. Убити са 3 000 американски войници, а ранени - 20 000, към тях се добавят 12% от миналите през битките военни – те са с тежки ментални проблеми и ще се лекуват с години.
  Възхваляват се стремглавите военни победи в Афганистан и Ирак. Но ако има частична победа в GWOT, тя е само Пирова.
  В десетки държави Войната срещу терора се възприема като Война срещу исляма. Нараства и антиамериканизмът – не само в мюсюлмански страни, но и в държави-съюзнички има силно и ескалиращо отчуждение и то сред широката общественост.
  В ислямския свят налаганата със сила демократизация се свързва с окупация, хаос, насилие и икономическа стагнация. Там (и не само там) войната в Ирак се оценява като вредна за перспективите пред региона за мир, стабилност и демокрация.
  А САЩ се възприемат като военна заплаха за тези държави.
  Това ражда съпротива срещу хегемонията на САЩ, възниква самоорганизация на не малко държави – за да не се позволи на САЩ еднолично да се разпореждат с глобалната сигурност.
  Правителства на съюзници на САЩ (Испания и Италия) бяха наказани за тяхната про-американска политика спрямо GWOT.
  В доста мюсюлмански държави радикалните партии, в т.ч. с екстремистки възгледи укрепват своето влияние: Турция, Иран (Ахмадинежад спечели президентските избори с много остра кампания срещу САЩ) и Пакистан, Палестина и Египет, Саудитска Арабия и Кувейт, Йордания, Бахрейн, Мароко, Индонезия, Бангладеш, Сомалия.
  Афганистан и Ирак стават “блестящи бедствия”! И в двете страни демокрация и просперитет има, ако ги има изобщо, в Кабул и “зелената зона” на Багдад. На политическата сцена доминират консервативни ислямистки сили. Задълбочават се насилието и хаосът. В Афганистан се възраждат талибаните, нарастват с 40% на година маковите полета. Ирак е близко до анархията, разделението на кюрди, шиити и сунити е голямо. Зачестяват етническите и верските разпри. Мирише на гражданска война.
  “Ал Кайда” е “още в играта” – тя вече е мрежа от мрежи. Растат и честотата на терористичните актове, и броят на жертвите от тях. Те не само са 2.5 пъти повече от преди 11 септември 2001 год., но във втората половина на периода след 11 септември 2001 год. те са повече отколкото през първата половина. Т.е. зачестяват.
  Огромните усилия на САЩ “избиват” в негативни фискални и икономически ефекти за тях самите. Военните способности на САЩ се влошават. 200 000 военни - 21% от всички на активна служба са дислоцирани навън. От Виетнам не е имало такова изнасяне зад граница на активни компоненти; а от Корейската война не са мобилизирани толкова войници от Националната гвардия и от Резерва. Това свръхнапрягане на американските въоръжени сили се отразява на тяхната подготовка, морал и дисциплина. Пада престижът на военната служба: от високия риск. Въвеждат се допълнителни парични бонуси за набиране на професионални военни - и пак има недокомплект в редица военни компоненти.
  Опасни са промените в мисленето - уповаване на силовите подходи, опити да се постигат целите с насилствена смяна на режима, разширяване на кръга възлагани на военните задачи. Вместо много ясни дефинирани, конкретни, изпълними мисии.
  Изключително погрешно е борбата с тероризма да се води главно с военни средства - тя е прекалено милитаризирана.
  Нужно е да се изграждат разузнавателни способности, да се разчита на полицията и съдебната система, дипломацията. И също така - да се засилва международното сътрудничество.