Интервюто може да се види и на http://www.segabg.com/article.php?id=658569.
  
  Въпрос: Г-н Слатински, вие сте сред най-активните коментатори на политическата действителност във фейсбук. Как ще коментирате сблъсъците между полицията и протестиращите на 40-ия ден от началото на протеста? В състояние ли са правителството и парламентът да продължат да работят в тази ситуация?
  Отговор: Тези сблъсъци, а по-скоро нахвърлянето на част от полицаите и жандармерията върху протестиращите бе логично и донякъде очаквано.
  Властта прояви удивителна политическа слепота, немота и глухота и в продължение на 40 дни игнорираше протестиращите, вместо да влезе в диалог с тях. Демокрацията е диалог. Не 100, дори 2 монолога не правят диалог. Диалогът е друг тип политическа култура.
  Когато ти игнорираш протестиращите, когато игнорираш опитите на гражданското общество да ти каже своите болки и притеснения, ти неизбежно радикализираш протестите. Протестите и протестиращите при демокрацията са като система за ранно сигнализиране, те са симптоми и синдроми на болестта, чиито коренни, дълбоки причини са политиката и управляващите. Когато не лекуваш дълбоките причини, когато запускаш болестта, симптомите и синдромите се изострят, стават нетърпимо болезнени, предизвикват опасни изменения във външния облик на организма. Но да се сърдиш на неестетичния обрив, на разранената кожа е нелепо – обривите, раните, екземите са резултат на напредващата болест вътре в организма.
  На Вашия въпрос ще отговоря с не – не, това управление е обречено, то е управление на инат, което при демокрацията е невъзможно, а след като вече е и разчитащо главно на силата и насилието срещу несъгласните с него, това управление от невъзможно започва да става недопустимо и нетърпимо. Силата и насилието при демокрацията – това е безумие.
  Още с първата си стъпка с Дилян Пеевски новата власт се простреля в крака и стана неспособна да извърви своя път докрай. Днес тя се нацели в слабините и с това се разписа в собственото си безсилие. Какво й остава – да вземе да смете безпощадно протестите и така да се гръмне в главата, за да се превърне в безмозъчно отрицание на демокрацията?
  В края на краищата има нещо по-важно от власт с цената на всичко и на всяка цена. Жалко е, че управляващите не го разбират. С палки и щитове можеш да смажеш всеки един протест, но не можеш да смажеш всички протести! С палки и щитове можеш да спасиш временно властта си, но не можеш за дълго да останеш на власт. Именно затова тази власт е пътник. Тя вече пътува - към собствения си позор. Иска ли властта напук на нормалния разум с крайни мерки да стигне до тази крайна спирка?
  
  
  Въпрос: Основателни ли са сравненията на това, което се случва днес по улиците на София със събитията от 1997 г.? Споделяте ли подозрението, че зад протестите стоят заинтересовани кръгове и лица, които търсят да извлекат политически ползи?
  Отговор: Аналогията за мен е повърхностна, твърде частична и не може да служи като пълен и непротиворечив обяснителен модел. Тогава протестите бяха срещу БСП като партия и срещу начинът, по който тази партия иска да управлява като открадне прехода – в интерес на върхушката на БКП и ДС. Сега протестите са срещу политическия модел на вече откраднатия преход, срещу наложеното статукво, срещу властта на свърхбогатите плутократи (1% от населението), които задкулисно употребяват партиите като свои марионетки. Тогава протестите бяха преходът да продължи, сега преходът свърши и протестите са за ревизия на прехода. Обществото тогава допусна да бъде излъгано, сега вече то отказва да остане вечно излъгано, то си иска демокрацията обратно, държавата обратно, свободата обратно, сигурността обратно.
  Много се дразня и силно се възмущавам, когато се говори и пише, че някой дърпал конците, че две олигархии се надцаквали, че се плащало на протестиращите (това обижда лично и мен, защото едното от децата ми е на площадите), че ГЕРБ организирал протестите. Турското гражданско общество и най-вече турският интелектуален елит показаха, че са с нива над българските такива. Там няма изкуфели професори, мрънкотещи социалномрежести пророци и заслепени от идеологизиран гняв анализатори, които през час да дават воля на лишените от грам вътрешно съмнение гласове и да внушават колко купени били протестиращите и какви чеда на висшата номенклатура били лицата на протестите…
  За ГЕРБ какво да кажа... Когато един организъм е отслабен от дълго боледуване, всякакви напасти и прокази искат да се възползват от това, те имат сметка от боледуването на организма. Да се твърди, че по-добре да е това управление, че да не дойде отново ГЕРБ е все едно да казваме, че е по-добре да се умре от холера, отколкото от чума! Ние трябва да се опитваме да помогнем на организма да оздравее!! Много важно, че ГЕРБ искали да се греят на този огън на протеста! Този протест ги е свалял и пак ще ги свали, ако трябва. Макар че аз съм убеден, че ГЕРБ са като едрата шарка - оцеляхме от тях без летален изход, хубавото е, че едрата шарка не повтаря!
  Да ГЕРБ бяха пълни с милиционери, доносници и ченгета, имаше и бандити, контрабандисти, доста много сред тях бяха меко казано некадърни, спор няма. Сегашната власт може да е по-естетична външно, даже да е по-образована, дори по-учена и по-печена. Но тя трябва да подаде оставка не защото е по-лоша от ГЕРБ (по-лошо нещо от ГЕРБ ми е трудно да си представя), а защото тя продължи да обслужва олигархията, продължи да циментира статуквото, продължи да управлява непрозрачно, в интерес на групировки и лобистки кръгове и в разрез с демократичните норми и ценности.
  За разлика от редица протестиращи, аз нямам партия, на които със сляпа лоялност да стискам пръсти. За мен е важно не толкова Кой управлява, а Как управлява. Който и да дойде на власт след изборите, той вече няма да управлява така, както предната или тази власт. Направи ли го, ще се изправи лице в лице с многократно по-силни протести.
  
  
  Въпрос: Ще се роди ли ново дясно от напъните на протеста и нужна ли е дясна алтернатива на продължаващото 24 години дясно управление на страната?
  Отговор: Четири неща ми се ще са кажа набързо като отговор на този въпрос.
  Първо, след неудачния си престой в политиката и с натрупването на години, а значи и на знания, т.е. и на печал, вече не се определям нито като десен, нито като центрист, приключил съм с политиката.
  Второ, мен слабо ме вълнува БСП, защото тя никога не е била моята партия, макар и да имам там умни приятели, на повечето от които се чудя защо се свряха в черупките си с криво разбрана партийна лоялност и така подкрепиха обслужващото олигархията ръководство на БСП. БСП ме вълнува само доколкото ако БСП бе нормална лява партия, с младо и интелигентно, а не разядено от корупционно мислене и проолигархично обслужване ръководство, тогава и в дясно щеше да има аналогична силна дясна партия, а не мутант като ГЕРБ. Алтернативата на модерна партия е модерна партия, а алтернативата на партия-мутант е партия-мутант.
  Трето, десните избиратели не са представени в този парламент и и заради това този парламент е обречен – той е като самолет с едно крило. Не може са полети, дори лично Сталин да му разпореди да хвръкне!
  Четвърто, преди месеци изложих своите виждания за новия десен проект. За да бъде успешен той е нужно да се изпълнят няколко условия като решителни, радикални откази, а именно:
  - отказ от досегашните десни лидери;
  - отказ от сектантските ултралиберални и хиперпазарни догми;
  - отказ от фундаменталистката, почти религиозно надъхана русофобия.
  - отказ от фанатичната и епилептичната реторика, в която е заложена остарялата алтернатива „комунизъм или антикомунизъм”.
  Ето това си мисля за новия десен проект. Може и да греша, но съм силно убеден, че ако старите муцуни на дясното, старите сектантски хиперпазарни догми на дясното, старата фанатична русофобска омраза и старата фундаменталистка антикомунистическа реторика на дясното продължат, България ще се люшка между управления или на организирана престъпна група от охранители, милиционери и ченгета, или на „гъвкави” коалиции от партии – едната на леви социалисти с мултибогати лидери, другата на леви български турци с мултибогати лидери, а третата на леви патриотари с мултибогати лидери...
  
  
  Въпрос: Приемната на еврокомисаря Вивиан Рединг у нас се превърна в нещо като изповедалня на угнетеното и безпомощно гражданство. С какви чувства наблюдавахте този публичен диалог?
  Отговор: Обществото ни няма диалог с нашите политици, затова изнася диалога на европейско равнище. То така бе възпитано и отчасти дресирано – че когато се дърлят политиците ни, арбитър им е Европата. Освен това у българинът от векове има силно недоверие към собствената държава и той, загубил възможността да я остави в блатото, търси начини да я наковлади пред контролиращата я империя (съюз, алианс, освободител, по-голям брат и т.н.).
  Някой ми предложи и аз да отида като публика във Военния клуб. Не отидох, защото Европа самата е в криза и тази криза е резултат и от липсата на кауза, на мисия. Когато няма кауза и мисия, Европа лансира средна ръка политици. Аз имам слабост не към Вивиан Рединг, а към Вивиан Лий. По-сериозно казано – решението на българските проблеми е в България, хубаво е, че има дисциплиниращата сила на Европа, но тук дойдоха и десни европейци, и леви европейци, които абсолютно политически корумпирано подкрепиха предизборно или следизборно своите, както казваше първата желязна лейди Джийн Къркпатрик, кучи синове...
  Но нека го кажа ясно – ние трябва да свикваме, че сме част от ЕС – това е определен тип политическа култура, норми, стандарти (понякога дори двойни), ценности и щом разчитаме Европа да ни отпуска финансова помощ под нежното название еврофондове, ще стискаме зъби когато Европа ни скърца със зъби.
  В Европа не минава талибанският и частично плоскомозъчен номер: Дайте си ни еврофондовете ви, на си ви посланиците ви...
  
  
  Въпрос: Като експерт по въпросите на националната сигурност смятате ли, че тя е сериозно застрашена от настоящата институционална и политическа криза?
  Отговор: И на теория, и на практика, без да е човек какъвто и да било пишман експерт в националната сигурност, може веднага да каже, че настоящата политическа, институционална и морална криза в страната ни е пряка заплаха за националната сигурност. Когато страната се тресе, когато политиците не могат да управляват, а обществото не иска да го управляват тези, които го управляват, когато всеки ден ескалират несъгласието и нестабилността, държавата агонизира. Но вината не може да се прехвърля върху протестиращите, нито да се дели по равно между тях и властта!
  При демокрацията основната отговорност се носи от политиците, главната вина е винаги на политиците.
  Значи ако някои техни действия са успешни (макар че са направени заради обществото и по настояване на обществото), политиците проглушава ушите на всички с простия факт, че са си свършили работата и искат почести и слава за себе си и за никой друг.
  Но ако се провалят и срещу тях избухне недоволство, те насочват отровните си стрели само и единствено срещу недоволните.
  Обществото не може да бъде по-отговорно от политиците. Ако бе така, то нямаше да има нужда от политици.
  В този смисъл сегашното управление и неговата безпрецедентна криза е генератор на рискове за националната сигурност. Вече даже не е важно какви решения вземали и колко били компетентни. Има непоправимо и необратимо рухване на доверието. Без доверие при демокрацията не може да се управлява. Демокрацията сама по себе си е изградена върху доверието между управляващи и управлявани.
  Не мога дори да повярвам на очите си колко грешки, абсурдни грешки направиха лидерите на БСП за единица политическо време. И то като се знае отлично и печално, че БСП е най-лесна за пораждане на протести срещу нея. Когато става дума за БСП, една немалка част от обществото е вече с единия крак на площадите. А нейните лидери арогантно игнорираха този факт...
  Обществото ги предчувстваше, че ще започнат от началото да управляват непочтено, то беше мнително, недоверчиво. И те с първата си дилянпеевска крачка го убедиха, че тази му мнителност, тази му недоверчивост, подозрителност са били абсолютно основателни, даже е имало известно подценяване от присъщата на българина толерантност и от вековното му схващане, че който е до кацата с мед, все някак ще си оближе пръстите.
  Нещата рухнаха веднага, още тогава – от първата дилянпеевска стъпка. Тогава гърнето на властта се спука и от него започнаха да протичат гафове, съмнителни назначения на осъждани хора, нелепи изказвания и хаотичност, дезориентираност. А вечерта между 40-я и 41-я ден на протестите, гърнето окончателно бе натрошено на парчета, вероятно ударено с полицейска палка...
  
  
  Въпрос: Адекватно ли е поведението на президента Росен Плевнелиев в тази тежка за властта ситуация? Все пак сте били и в ролята на президентски съветник по време на първия мандат на Георги Първанов?
  Отговор: Отдавна, на базата на тъжната равносметка от опитите ми да обърна президента Първанов с лице към истинските проблеми на националната ни сигурност, не оценявам изявите на президента Плевнелиев през призмата на това – а какво бих го посъветвал аз, ако му бях секретар.
  Имам много резерви към държавния си глава, от него очаквам и аз като обществото отговори на редица въпроси. Въпреки това, когато президентът произнесе нашумялото свое слово за протестите, аз с чиста съвест дадох позитивна оценка за това слово. Защото съм убеден, че моделът на задкулисно и заднародно, тайно, скрито управление с договорки, алъш-вериши и търговия от типа "ти на мене, аз на тебе, а всички на олигархията" - модел, заченат с Кръглата маса и оставащ константа през всичките 24 години на Прехода, - е фалирал.
  Това е главното политическо откритие, което обществото направи и хубаво бе, че именно върхът на тази безнравствена политическа традиция - изборът на Пеевски отприщи общественото самоосъзнаване. Ето защо за мен е ясно като бял ден, че политиците трябва да заявяват ясно, открито, без увъртания, без номера от Околовръстното, своите позиции. Политиката трябва да се върне там, където й е мястото - пред очите на обществото.
  В този смисъл посрещнах словото на президента като отговор на моето убеждение за острата необходимост от прозрачност и откритост на политиката (нещо, което отказващата да разбере какво се случва групичка Станишев-Местан & Со. упорито игнорира и продължава ежедневно да генерира задкулисни договорки от горния описан от мен тип). За мен е съвсем трети проблем дали ясната, открита позиция на президента в случая ме устройва или не.
  Към президента аз подхождам както към Главния прокурор – там, където според мен се вършат добри неща за България, аз съм За, аз ги подкрепям. Но недоверието и критичността си остават.
  Продължавам като гражданин и мислещо демократично същество да очаквам сериозни доказателства, че президентът може да бъде лидер на нацията и че главният прокурор поне веднъж ще действа по начин, който да разсее моите тревоги от усещането за синхронизирани действия на първите лица в БСП и първите лица в прокуратурата.
  Аз очаквам все още напразно главна прокуратура да докосне с нещо повече от перце поне един бос на организираната престъпност и да повдигне поне едно обвинение (освен, слава Богу, срещу Цветан Цветанов) срещу тези, които в нормална държава не биха се спасили от осъждане...
  И накрая, аз определено си въобразявам и даже започвам да мечтая - че не само могат, а и трябва да бъдат извадени на бял свят всички, ама абсолютно всички всички тефтерчета, органайзери и таблети, от които се вижда как се шири неограничено политическата корупция, как се вземат задкулисно фундаментални политически, икономически, финансови и енергийни решения, как държавни институции се използват за лични, частни и корпоративни цели, как се издигат потресаващо несъстоятелни фигури за ръководители на ключови институции.
  
  
  Въпрос: Като прозорлив наблюдател и човек с горчив политически опит - какви са големите ви страхове за бъдещето и съзирате ли оптимистичен вариант за нормализирането на обществените отношения в България?
  Отговор: Както казва един мой приятел: Аз изобщо не съм песимист, а само ме е страх от бъдещето и се плаша от това как ще я караме нататък... 
  Главните ми страхове са свързани с ускоряващото се превръщане на България в коридорна територия с обслужващи функции, населявана от спасяващи се поединично индивиди и управлявана от национално безотговорни и тотално скарани с демократичните норми политици...
  Ние нямаме общи цели и ценности, общи каузи и идеали, не знаем какъв е смисълът да сме заедно тези вчера 8, днес 7, утре 6 милиона освен вероятно малшансът да сме се родили тук. Ние нямаме национална стратегия и не знаем за каква, образно казано, купа се борим – за купата на европейските шампиони, за купата на съветската армия или за купата на аматьорската лига.
  Държавата се управлява с импровизации и симулации: или – както доскоро – когато стратегически решения се вземаха в зависимост от това с кой крак е станал премиерът; или както сега – в зависимост от това кой кръг от интереси какви интереси има... А когато една система се управлява с импровизации и симулации, то нараства вероятността тя да вземе някой ден решение с катастрофически за самата нея последици.
  С други думи, основният генератор за рискове, при това много трудно управляеми рискове за националната сигурност е ниското качество на управлението, което се проявява в два базисни стратегически дефицита на страната ни:
  - от една страна, некомпетентни, корумпируеми, зависими и лесно поддаващи на външни внушения и вътрешни натиски политици;
  - от друга страна, слаби, зле изградени, неефективно функциониращи и некачествено управлявани институции.
  Ниската демократична култура на управляващите и ниската институционална ефективност на управлението са двата взаимно свързани и един друг ескалиращи се рискове за България, националната сигурност, обществото и гражданите. И в резултат на тези два стратегически дефицита България не само не може да стане демократична, модерна, просперираща и европеизираща се страна, а върви в обратна посока, придобивайки насипното състояние на предхаосно агонизираща многоплеменна и мултикланова общност.
  Именно затова с цялото си сърце подкрепям протестите и протестиращите. Те дават надежда, че не всичко е загубено, те дават шанс за промяна към по-добро.
  Като преподавател аз всеки ден виждам тези прекрасни български млади хора – умни, талантливи, знаещи и можещи, виждам такива патриоти сред тях – и българи, и турци, и роми, и евреи, и арменци – без всичките тях България не може! Без нито един от тях България не може.
  Младите българи са единственото останало конкурентно предимство на страната ни, единственият неин конвертируем капитал, единственото нейно достойнство като народ и общество, единствената нейна надежда нещата да тръгнат към по-добро.
  Страната се нуждае от промяна и протестиращите дават шанс за тази промяна. Докато властта иска да доциментира статуквото. Защото лично, групово, партийно и корпоративно печели от него.
  Заб. Всичко казано в това интервю е лично мнение на Николай Слатински. То не ангажира институциите, в които той работи или на които сътрудничи