Вече имах повод на няколко пъти да кажа, че поради липса на партия, към която да демонстрирам сляпа лоялност и да се натиквам в нейната идеологизирана, групова и корпоративна черупка, за мен не е толкова важно Кой управлява, а Как управлява.
  Заради това от самото начало (февруари) неизменно подкрепям протестиращите.
  Първо, защото и предишните, и тези управляващи управляват изключително непрозрачно, антидемократично, в разрез с дългосрочните нацонални интереси и с европейските норми на демократичност, като при това съвсем откровено и открито обслужват най-горния 1% от плутократи, нежно и сантиментално наричани олигархия.
  Второ, защото протестиращите (дори сред тях да има някои неприятни или смущаващи физиономии и някои техни действия да не са напълно разумни и естетични) единствени поставят ясно и точно правилните и верните въпроси - за рухването на политическия Модел на Прехода и за острата необходимост от промяна на този Модел. Те не дават на обществото ни да се спихне, държат го будно и понякога – превъзбудено.
  Докато предишното правителство, в което всичко и всички бяха марионетки на премиера, както и сегашното правителство, при което премиерът е марионетка на всичко и всички, циментират статуквото и удължават агонията на Модела. Опаковат необходимостта от промени в безвремие и пият като политически вампири енергията на обществото.
  
  Нека си зададем въпроса - А какво би било, ако ги нямаше протестите?
  Би било ето какво:
  - или продължаващото управление на мутренско-опорстачващата страната ни тефтерчеста и „ало-ало” банда на ББ-ЦЦ;
  - или спокойното и хладнокръвно, без опоненти и опозиция, кадрово вилнеене на дилянпеевци, моникайосифовци, емиливановци, бат’салиевци, калинтихоловци, сикаджии, висаджии, тимаджии, хазартаджии и проч. партийни и персонални протежета, до един обслужващи задкулисието, докато на социално слабите българи се подхвърлят трохи, които после ще им приседнат на гърлото или ще им излязат през носа, защото са харчене на готови пари, без никакви мерки за раздвижване на реалната икономика, на бизнеса и предприемчивите, талантливи, знаещи и можещи български граждани и селяни...
  Би било политическа тишина - тишината на обезжабеното блато, тишината на аквариума, тишината на примирението и отчаянието.
  България би била остров - мълчалив, спаружен и оставащ извън глобалните процеси на обществено несъгласие – глобално обществено несъгласие, при което хората, образно казано, са винаги и по всяко време с единия крак на площадите, а все по-често – и с двата крака...
  
  Но не точно за това ми бе думата.
  Не ми бе думата дори за онези български ЕнтЕлЕгенти, които съсредоточиха цялата си надарена умствена способност да хулят не само протестиращите, не само протестите, но и самата мисъл за протестиране.
  ”Позитано” спокойно може да закрие отделите си за пропаганда и агитация, защото това се върши най-успешно от прикрити леви и отявлени десни корифеи на словото, които очевидно спят неспокойно и се премятат в леглата в търсене на още по-убийствена, по-саркастична, по-презрителна дума по отношение на протестиращите.
  И правят това със злъч, с ехидство, със садизъм дори, без да се замислят – а нямат ли вина за ескалацията на протестите и за известната им неестетична радикализация именно онези, срещу които се протестира.
  
  Ако не друго като свидетелства за демократичност на обществото ни, у нас поне има свобода на словото и лъжата.
  
  Аз пък си казвам – тези храбри и славни отрицатели и охулители на протестите, както прикритите леви, така и отявлените десни сред тях – защо забравиха да кажат поне една негативна дума срещу управляващите, срещу безумния кадрови подбор на властимащите, срещу въпиющата управленска немощ в някои министерства, напр. Екологичното, окей – нека де е в Спортното.
  Поне за кумова срама да хвърлят камък, да метнат плахо някое малко обло камъче – по повод на потресаващата излагация, която цари, пак повтарям – в Спортното министерство – че е най-безобидно да се критикува то.
  Поне него, скъпи критикари на протестите, критикувайте, та дори в пропорция – 1000:1 - хиляда думи срещу протестиращите, 1 дума срещу злополучната, трагикомична спортна министърка...
  
  Но дори и не за това ми е тук думата.
  
  Думата ми е за опитите да се затапи и запуши обществото, да се реставрират начини на мислене и манипулиране, които са под достойнството на 21 век, на информацонното общество и неговите съвременни комуникационни технологии и възможности за социализация и масова мибилизация.
  
  Най-крещящо в това отношение е изравянето от гардероба на публицистичните скелети на феномена "Велислава Дърева".
  Да, без бой се съгласявам - тя е хиперталантлива, а перото й е мегасилно.
  Но тук ние имаме перфиден опит за експлоатиране на омрази и ненависти, за насъскване на хората едни срещу други, за насаждане на първосигнални емоции на отрицанието.
  Това е ултралевичарство и то в най-лош вид.
  Ултралевичарството е болестно състояние, но то не е като левичарството детска болест на комунизма, както казваше Ленин, то е сенилна болест на обществото.
  Защото ултралевичарството е огледален образ на фашизма. Да, на фашизма.
  Уртралевичарството не е фашизъм, но то използва аналогични изразни средства; то гъделичка анлогични ниски и низки страсти; то стимулира аналогични първични физиологични инстинкти, стигащи до животински реакции на страх от действителността, на отрицание на всичко, което можем да набедим като виновно за сегашното положение на мразещия.
  Ако прочетете "Моят борба", ще видите, че в този опасен и вреден бълвоч една голям част е звучало така, че мед е капало на душите на германците, а на места перото на безумния автор е остро, хапещо, ненавиждащо, разтърсващо, революционно,...
  Ултралевичарството мрази другите хора защото са поне с мъничко по-щастливи или по-красиви, или по-добри, или по-успешни, или поне с нещо малко по- от изповядващите го...
  Ултралевичарството не предлага решения, то паразитира върху проблемите и колкото повече проблеми има, то толкова повече има шанс да стигне до словесен оргазъм – поне веднъж, поне почти, поне приблизително, поне за пред хората...
  Ултралевичарството е извън пътя на обществото, извън коловоза- то мята камъни по движещия се влак на обществото, както това правят някои от „Факултето”, когато преминава електричката „София-Перник”.
  Ултралевичарството се храни с отчаяние, на него му е хубаво само когато на обществото му е зле.
  Ултралевичарството е вече аномалия, то е вече социапатия, то е вече психопатология, то е вече синдром и симптом на разрушаване на социума.
  Ултралевичарството е разпад на социалните връзки, то разяжда социалната тъкан.
  
  Но ултралевичарството и гладът за писания и проповеди на ултралевичари са не само неообходим, а и достатъчен, даже предостатъчен повод обществото ни да включи най-сетне системата си за ранно сигнализиране.
  Ние все пак сме общество, ние все пак сме социум! А нас се опитват да ни насъскат едни срещу други с проникване в най-долните страсти, които социалният и социализираният човек хилядолетия наред се е мъчил да потисне, за да бъде човек, отличен от сляпата и покорна стадна, на стадото и от стадото, единица.
  
  Всичко разбирам:
  - и да се възхищаваш на едно силно перо;
  - и да се радваш, че то е на твоята страна;
  - и да се кефиш как това перо охулва тези, които са твои политически противници;
  - и да ти става хубаво, че някой казва огнено на глас това, което ти самият си мислиш...
  Но не разбирам как не може да се отличи колко опасно е да се ескплоатира с полемичен талант омразата, да се тласка нашето общество към битки на озлобени за съществуването си племена.
  
  За мен е дълбоко неморално някой да използва таланта си за да руши и да разбива, за да изгаря и да изкоренява, да охулва и да оплюва.
  Обикновеният човек и графоманът могат понякога да минават границите на порядъчното и почтеното, но талантливият човек ако прави това, той нанася дълбоки вреди и щети на обществото.   Таланатливо казаната омерзителна и омерзяваща дума е като мина със закъснител – тя винаги избухва в краката на обществото и го превръща в нравствен инвалид...
  
  За мен още по-дълбоко неморално е някой да сее омраза в общество, докато в същото време се прикрива с тефтерчето на Левски, с идеалите на Левски – и то именно на Левски, който би се обърнал в неизвестния си гроб, като види, как го употребяват.
  Та точно Левски е бил неспособен на омраза към различните от себе си и е най-великият българин именно и затова, че е най-силно мразещият междуособната омраза сред българските народности, сред българите и е знаел, че с омраза България няма да се освободи, а може да постигне това с братска обич между всички етноси и изповедания на земята българска...
  
  Винаги ме е обхващал смут при мисълта – какво става в душата на човек, който сее омраза? Не, не в душата, а в душичата на такъв човек... Какво е да си лягаш вечер с омразата, да сънуваш нощем омразата, да ставаш сутрин с омразата, да разпръскваш през деня омразата...
  Дали такъв човек си дава сметка, че който сее омраза жъне ненавист?
  А може би това е целта?
  Това ли е наистина целта?
  И има ли морално оправдание такава цел?
  
  Накрая, нека да припомня, че Велислава Дърева пишеше оди и пееше химни за и на Андрей Луканов!
  
  А Андрей Луканов е най-голямото зло, което сполетя България във времената на Прехода.
  Андрей Луканов е раковото образувание на Прехода – с целта да се разграби националното богатство от „наши хора” (т.е. върхушката на БКП и ДС), с куфарчетата с пари, с необезпечените кредити, с мораториума върху външния дълг, с опита да се продаде България зад гърба на България (и на нейното правителство)...
  
  Ако има поне някакъв консенсус в нашето общество, той е, че Преходът протече по абсюлотно неморален и раазбойнически начин, че Преходът към демокрация бе откраднат от българския народ, че в резултат на Прехода спечели една много тънка прослойка като цяло изцяло свързана с върхушката на БКП и ДС.
  Това е единствениият консенсус, до който достигна обществото ни за четвърт век Преход и стигна до него независимо от политическите си симпатии, независимо дали сега е срещу или за протестите.
  
  А ако преведем този консенсус на ясен, разбираем за всички ни език, то можем да кажем, че в нашето общество е постигнат консенсус, че всички сполетели ни беди, това, че България е винаги последна в ЕС, колкото и страни-членки да има в него са следстиве от неподлежащия на обжалване факт, че Преходът бе замислен и осъществен по начина, по който планираше това и по който работеше с неистова енергия злодеят Андрей Луканов.
  Ето защо не само аз наричам Андрей Луканов проклятието на България, раковото образувание на българската държава.
  Ние всички заедно и поотделно сме потърпевши от Андрей Луканов.
  Впрочем, очевидно не всички. Например Велислава Дърева не е – съдейки по това, колко оди е написала и пише, колко химни е изпяла и пее за Андрей Луканов.
  Тя е правила и прави това, докато прелиства тефтерчето на Левски и иска да се превърне в негов – на Апостола - говорител!
  
  Ала на практика Велислава Дърева е говорител единствено и само на Андрей Луканов, а по-скоро тя е доброволна, самопровъзгласила се оплаквачка на неговите жертви – милионите български граждани и селяни...
  
  Да е жива и здрава!!
  Нека дерзае...
  
  Николай Слатински
  20.07.2013 г.
  
  P.S. Налага се да добавя следните няколко реда.
  
  Няма да си посипя главата с пепел, въпреки известната гневливост спрямо мен по отношение на текста за ултралевичарството - във Фейсбук и на личната ми поща.
  Да кажа ясно - текстът е за ултралевичарството, той засяга Велислава Дърева доколкото тя е най-изявеният му и неудържим словесно прорицател; тя, като преродена Пития се е надъхала от изпаренията на омразата срещу различните и живеещите различно от нея и вещае в транс колко много и то много лоши хора има в страната ни, които си позволяват да протестират срещу нейното правителство (макар да не е ясно защо точно то е нейно и най-вероятно по-късно тя със същия патос ще започне да го громи, докато крепи следващото нейно правителство).
  Разбира се, сега времената са други, малко вероятно е безумията на левичарството да се случват във физическото пространство, но е много вероятно да се случват в символното пространство.
  
  Продължи ли да дава метастази ултралевичарството, тогава утре, ако вземе символната власт, то ще започне да иска да дисциплинира мисленето ни с единствено правилен начин на мислене; ще започне да иска да ни унифицира така, както маоистите унифицираха всичко; ще започне да иска да четем неговите дадзибао, да повтаряме в транс неговите постулати, да мразим различните от него, да се самоизобличаваме като мислещи неправилно.
  
  А остане ли маргинално, в опозиция, в малцинство, ултралевичарството ще започне да залага килограми словесен и пълен с омраза динамит под куполите на виртуалните храмове; ще започне да стреля напосоки словесно и изпълнен с омраза - срещу позволяващите си да споделят на глас несъгласието с него; ще започне да води словесна и изпълнена с омраза партизанска война в социалните мрежи и медиите; ще започне да тероризира словесно и с омраза всеки разумен глас, всеки, който иска нормалност, всеки, който иска ефективен баланс между сигурност и свобода, между права и отговорности, между лично и обществено, между индивид и държава.