Представете си всесилен Голиат, начело на един народ.

Този Голиат всеки ден, ден след ден смазва армията на друг народ. И заявява, че като го победи, те всички ще му станат слуги и всичко тяхно ще бъде негово.
За този народ това е психологически шок и психически ужас. Да, народът не е във възторг от своите властници, но Голиат го оставя без избор. Унижава го, опожарява го и го опустошава. Обезглавява го в буквалния и в преносния смисъл.

Нападнатият народ е уплашен, парализиран. Нима може да се направи нещо срещу подобен Голиат? Не, не може и как ще може да може... след като Голиат има много тежко въоръжение, демонстрира самоувереност и презрение към противника и постоянно тръби, че победата му не подлежи на съмнение - тя вече е постигната и в същото време ще бъде постигната до три седмици.

Но...
Но някакъв нищо и никакъв Давид вдъхва на съплеменниците си вяра в тяхното отчаяние и смелост в техния страх.

...

Добре, това не е точно както по Библията, но и тя самата си противоречи, защото намеква, че "нейният" Голиат май не е бил убит от "нейния" Давид, а от негов съплеменник.

Аз, обаче, не исках да използвам едно към едно библейския сюжет, а само да допусна, че понякога в човешката история обреченият побеждава самозабравилия се, дори да е с пъти по-слаб от него и именно затова са го смятали за обречен.

Нека не звучи откачено, но - както съм писал тук - преди десетина години, когато се разхождах из прекрасния Техеран и виждах красивите иранки, кокетливо носещи цветни кърпи и толкова приличащи на българки, имах нещо като видение, което ме накара да си помисля с тревога - Господи, и Техеран ли някой ден ще бомбардираме?
Човек не трябва да дърпа дявола за опашката и не бива да си позволява видения като спомени от Бъдещето.
Защото Бъдещето може да ни сполети.

12.03.2026 г.