Тук ще приведа отново един мой, принципно важен и все така актуален, даже все по-актуален текст.

Преди това няколко пояснителни и обяснителни изречения. А който иска да види за какъв текст става дума, може да ги прескочи, макар че бих желал най-напред да ги прочете.

Забелязвам пак засилена агресия срещу моите текстове във ФБ и на сайта ми.
Рашистите бяха затихнали, но след избора на Тръмп отново и с още по-голяма злоба ме хулят и заплашват.
Зачестиха, обаче, нападките на хора от т.нар. демократичен сектор. Те също не подбират думите си, казават ми, че съм болен, съветват ме да се прегледам при психолог (скоро ще ми препоръчат по брежневски да отида на психиатър).

Всичкото това не ме смущава. И родово съм имунизиран срещу нападки, и от личен опит съм претръпнал.
Веднъж един познат ми каза (беше преди време) – Вв нашето министерство всички те четат, фенове са ти и едно към едно те вмъкват в анализите си за миинистъра!
Спокойно, отговорих му, всичко е до време – докато официалната политика или политическите пристрастия съвпадат с моите текстове.

Някога при отделянето на Косово и ударите на НАТО по Белград, десните ме мразеха, а левите ми пееха осаанни. А аз имах като единствена котва Международното право. Предупреждавах, че това ще отвори Кутията на Пандора.
Ако всяко малцинство в държавата, което е мнозинство в един регион от държавата, реши да се отдели от държавата, станат ли вътрешни административни граници в съответната държава национални граници между нея и неин регион, то ще се създаде опасен прецедент – за България, Македония, Великобритания, Испания..., а най-страшното – за съседни на Русия страни.
След време стана заграбването на Крим. По моите позици вече левите хвърляха огън и жупел, а десните ме заобичаха!
Какво излиза от Косово и Крим – че не е важно КАКВО се прави, а КОЙ го прави. Ако го прави НАШ кучи син, всичко е чудесно, ако го прави ЧУЖД кучи син, значи е ужасно.
Ала моята позиция беше една и съща – базирана на Международното право. Което, както казал един мъдър човек, е като паяжината на дулото на оръдието.
(Да уточня все пак, че между Косово и Крим има, както казват в Одеса две големи разлики, доколкото Косово не бе заграбено от друга държава, още повече от ядрена държава-чудовище.)

През живота си около политиката и в нея съм допускал грешки и простъпки. Но съм си платил доброволно цената за тях. Излязъл съм от политиката и не ходя из медиите и студиата.
Впрочем, колко политици, допуснали грешки и простъпки са направили същото? При това техните грешки са били дори и грехове, а простъпките – даже и престъпления...
Но на попрището жизено по към края, се опитвам – заради себе си най-вече – да напомням какво съм говорил и предвиждал.

Имам някои достойни за добро самочувствие (ако това бе целта) правилни прогнози.
От анализи и международни разговори (до)казах на президента, че САЩ ще нападнат Ирак през 2003 г. и му казах точната дата на началото на тази война.
Месец преди удара в Кербала написах на президента, че въпросът е не Дали? ще бъдем ударени, а Кога? И отговорът на този въпрос не е Някога, а Много скоро. Две седмици преди удара в Кербала му написах текст с опорни точки, по които той да говори когато ... при нас пристигнат ковчезите от Кербала. Правих това за да накарам висшите ни държавници и политици да вземат нужните превантивни мерки. Но те – държавниците и политиците не си мръднаха, с извинение, тлъстите за@ници.

Да, понякога моите текстове са емоционални и крайни. Независимо какъв съм като психологически тип, обаче, емоциите и крайностите не са резултат от това, а са преднамерен похват. Да провокират, да сепнат, да стреснат, да мобилизират тези, към които текстът е адресиран.
Винаги, когато искаш да бъдеш чут, ти казваш нещо, а като не го чуват, ти го казваш по-силно, трябва ли – още по-силно, налага ли се – възможно най-силно.

Разликата между мен и мнозина други, които също се вълнуват по някой въпрос, аз пиша не като ме засърбят пръстите за гимнастика върху клавиатурата, а след като съм прочел доста по темата.
В много редки случи се предоверявам на уважавани аналитици и като някой четящ и знаещ ме опровергае, оттеглям анализа или изтривам статуса си.

Понеже до демокрацията бях математик, даже по днешните критерии доктор па математика, от най-прекрасната наука, математиката съм се (на)учил – благодарение на Националната математическа гимназия – да разсъждавам, да анализирам, да систематизирам, да аргументирам писанията си. Друг въпрос е доколко успявам. Но винаги, дори когато пиша кратък статус във ФБ, аз го правя с чувство на отговорност към написаното слово.

За съжаление, давам си ясна сметка, че не съм фактор във формирането на общественото мнение, лесно е да бъда надвикан, надговорен, надписан, надчетен от важни, по-важни, най-важни и по-по-най-важни фактори. Затова като правило оставам нечут.
Но когато съм мотивиран вътрешно да кажа нещо сериозно и нужно, аз го правя.
Казвам си, че някой ден, когато, не дай Боже, небето, претоварено от плъзнали по него облаци черни, се стовари върху нас, все някой ще се запита – Всички ли мълчаха, никой ли не ни предупреди? Най-малкото, внуците ми ще ме попитат – Деде, ти също ли мълча? И аз ще им кажа – Не, не мълчах, опитвах се да бия камбаната колкото сили имам, не е моя вината, че не съм имал достатъчно сили. Но не съм мълчал!

Ето и сега се опитвам да предупредя – Войната иде към нас! А ние не сме и в минимална степен готови да я посрещнем.
Нито като общество – затънало в раздори и разломи, все по-рашизиращо се.
(Особено тревожно е това, което споделят преподаватели в сигурността от различни университети – расте броят на рашизираните студенти, те става все по-агресивни, не дават да се каже лоша дума за Русия и възвеличават Путин.)
Нито като политически елит – отдаден на крамоли и дърления, с притъпени за реалността сетива, неспособен, навярно, заради дебелите стени на парламентарната зала, да чуе тътена на приближаващата се Беда.
Нито като система за национална сигурност – невъоръжена и непревъоръжена, пробита отвсякъде от рашистки агенти и доброволни сътрудници.
Нито като отделни човеци – хал хабер си нямаме какво трябва да правим и какво сме длъжни да прави ако Войната пресече нашата граница – чрез бомба, чрез междуконтинентална ракета, чрез тероризъм и диверсии, чрез специална военна операция...

Дотук с личните обяснеия и пояснение, ето и текстът, на който така много държа.

===========

КОЙТО СЕ ПАЗИ И ГОСПОД ГО ПАЗИ

Някога, много отдавна, когато и аз се оказвах из залите и кулоарите, на приемите и грантовете на НАТО
(понякога се шегувам, че на моят състудент Мони Паси, а аз съм първият българин, влязъл в НАТО, защото аз бях ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО и в мое лице на България бе даден статут на член в тази Асамблея, като така за първи път България бе не вън, не наблюдател, а член на натовска структура),
с присъщата ми наивност на човек, съвсем наскоро и по стечение на обстоятелствата оказал се на такива нива на Политиката,
но и
с характерното ми критично мислене чрез упование на здравия разум и възпитанието, дадено ми от моите родители,
аз много често недоумявах къде съм попаднал.
Говорилня със свърхпроизводство на думи, самодоволство след падането на Стената, високомерие и снизходителност към бедните роднини от Източна и Югоизточна Европа, триумфализъм и убеденост, че наистина на Историята е настъпил краят и вече това, което е, винаги ще бъде.
Плюс механично разширяване на НАТО в посока към Централна Европа, над която и така бяха надвиснали всички западни структури и течеше опрощаване на дълговете и игноиране на позорните факти от биографиите на част от онези, с които НАТО си хортуваше сладко-сладко за светлото евро-атлантическо бъдеще.
Опитвах се тогава да им кажа следните 4 неща (простете за написаното по-долу, но така разсъждавах аз по онова вълнуващо за мен и не знам днес дали изобщо то е било време):

1. Разширявайте не механично НАТО, разширявайте ефективно пространството на сигурността!
Но не!
Приемаха се и без това де факто станали част от Западна Европа държави - Полша, Чехия, Унгария, докато ние на Балканите бяхме оставени на произвола на съдбата - три седмици война в Словения, три месеца война в Хърватия, три години война в Босна и Херцеговина.

2. Не се прегръщайте с Русия - Русия е друга, различна, с имперски инстинкти, с реваншистки нагони. Русия през цялата си късносредновековна и модерна епоха е мразела това около нея и е искала да го покори с насилие и всяване на вътрешни раздори, с вербуване на елити и смазване на опозицията.
Но не!
Русия бе възприемана като източник на огромни печалби, бушуваше руска треска на Запад като някогашната златна треска. Правеха са фантастични удари от банки и фирми, в които пряко или завоалирано участие имаха видни западни политици. Тогава част от западните политици и бизнесмени показаха колко са алчни и жадни за пари и богатства, пък после страдахме, че Путин ги купуваше на килограм живо месо - те първи му дадоха тези сигнали. А сега Олеле! Олеле я. И отново алчността и жадността на Запад пречат на ефективността на санкциите спрямо Русия.

3. Не отнемайте ядрените оръжия на Украйна! Вие я правите беззащитна спрямо маскиращата се на спяща руска мечка. И я правите такава с фиктивни и неосъществими гаранции за сигурността ѝ.
Но не!
Отнеха, давайки ги на Русия, ядрените оръжия на Украйна и оттогава са корените на трагедията и обреченото на страдение лабилно и все повече висящо на косъм бъдеще на Украйна като независима държава.

4. Никога не забравяйте генезиса на политиците на Балканите. Не може криминални престъпници и терористи, започнали да говорят чрез евоатлантически демократични мантри, да се превърнат в истински демократи. Това е мимикрия, това е опаковка на покварена и бандитска същност.
Но не!
Западът си затваряше широко очите за този генезис. Той стискаше окървавените ръце на Хашим Тачи и нему подобни, провеждаше тук, в България, обучения на тези престъпници и терористи в ценностите на демокрацията и асфалтираше пътя им към властта и към ... евро-атлантическите структури.
Нещо подобно се правеше и у нас. Персони, тръгнали от трибуквените мафиотски структури или санкционирани по Магнитски станаха лица на нашите демократични процеси.
Пък ние наивно се чудим защо в България демокрацията е най-малко ценена от всички евро-атлантически държави.

Днес НАТО е на кръстопът – исторически и екзистенциален.
Днес въпросът пред НАТО е хамлетов - да бъде или да не бъде.

Или този мощен, свърхмощен на книга (съдейки по сумарната сила на неговите държави-членки) Алианс ще изпълни историческата си мисия, за която е създаден и ще отстои Света, Демокрацията, Запада, Европа, Украйна, България, Молдова, Литва, Латвия и Естония (мога да продължа този списък на обречените да паднат като гнили круши в лапите на бункерия людоед),
или ще остане в Историята като карикатурен знак за пълната безпомощност и нефелност на това, което днес наричаме, може би по инерция, Запад!

Или НАТО ще стане щит и меч в оцеляването на човечеството пред лицето на ужасните заплахи от метастазите на Злото,
или ще остане в Историята като онзи безполезен сбор от много префърцунени думи и минимум реални дела, който единственото, което можа да стори е 90 дни със смазващо военно превъзходство да бомбардира брутално една красива европейска столица - Белград.

Знам какво казвам и то не е емоционално, а рационално.
Защото към този момент друга защита Европа, а още повече нашата клета и сякаш обречена на рашизъм, ен-ка-ве-дизъм, путинизъм и великоруски шовинизъм България, освен НАТО няма.
Ако НАТО най-сетне и поне веднъж за 75 години съществуване не се окаже на нивото на страшните предизвикателства, спукана ни е работата.
В преносния и още повече - в прекия смисъл на думата.

...

А междувременно нека оставим на спокойствие в парламента да си токуват като глухари в любовен период с широко затворени очи и да си разтягат локуми как разгадавали стратегически сценарии, разкатавали оперативни замисли и разнищвали тактически заговори...
И да се замислим -
имаме ли бомбоубежища;
имаме ли противогази;
имаме ли държавен резерв в случай ва военно или друго извънредно положение;
имаме ли въоръжени сили, които ще се бият за България, а няма да посрещат с хляб и сол на Орлов мост рашистките орди;
имаме ли специални служби, които не са пробити откъм рашистките си аналози и хомолози;
имаме ли имунна система - сиреч система за национална сигурност;
имаме ли нагласата да не се огъваме при първите нападения;
имале ли решимостта да се сражаваме при първите окупирани територии.
Нещо повече - имаме ли закони, които да помогнат на държавата ни да премине от мирно към военно управление...

Както се казва - да действаме според златното правило, което на руски е "БББ" - Бережёного Бог Бережёт, т.е.
Който се пази и Господ го пази.

21.11.2024 г.