Протичащите в момента процеси, които демонстрират нагледно какво е състоянието на повечето институции от системата ни за национална сигурност, ме връщат към една идея, родила се след наблюдения върху процесите в страната, отприщена от емоционалното преживяване след трагедията в Бяла и на фона на постоянните скандали около спецслужбите.
  Споделих тази идея с президента в приведения по-долу почти изцяло (и останал без последствия) материал, предаден на 11 декември 2006 г.

Относно: Трагедията в Бяла, Спецслужбите и Досиетата и т.н.
  Жестоката трагедия край Бяла и скандалите около спецслужбите и досиетата са тежък повод за размисъл и за президентската институция.
  Защото те могат да бъдат определени и като равносметка в края на първия мандат. При цялото тяхно различие те са снимка на реалното състояние на българската държава. Като за да бъде картината пълна, трябва да се надникне в която да е наша болница (вкл. тази в Русе - както се видя след катастрофата в Бяла); да си припомним за ужасните факти на насилие над, сред и от младите (3 години предлагахме с Борис Велчев заседание на Консултативния съвет за национална сигурност на тази тема); и накрая да прочетем статията на Румен Вълчев във в-к “Политика” - “Пред руините на българското образование”. Ето така само от тези парченца можем да сглобим пъзела на бедстващата България.
  През втория си мандат президентът трябва да бъде вече на нивото на истинските и значими предизвикателства пред нашата държава и народ.
  Не приемам упрека, че думите ми са емоционални изблици. Не, това са много рационални разсъждения - те се базират на действителността. На истинската българска действителност - а тя е повече от стресираща.
  Ние сляпо следваме политики, които не произвеждат благосъстояние и сигурност. За по-богати държави те могат и да дават някакъв резултат, но за България водят само до разпад и възпроизводство на маргинална бедност. Защото нашите пътища, мостове, тунели, инфраструктурата ни са страшно изхабени и амортизирани. Спасителните ни служби изцяло са в бедстващо положение - Спешната медицинска помощ, Гражданската защита, Пожарната. Професионалистите, реагиращи при всяка криза или бедствие, са на границата на мизерията. Хората умират при катастрофи, от липса на своевременна и квалифицирана първа помощ. Но България хвърля милиони в геостратегически провали и геополитически авантюри от типа на Ирак и Афганистан и купува ненужни въоръжения и техника – цели 18 вертолета. Ето какво искам да кажа: други могат да си позволят да заровят 10-20 милиона в пясъците на Ирак, защото те имат стотици милиони за вътрешна сигурност. Но ние не можем да си го позволим. Воденето на политика по принципа “Така правят всички” допълнително ощетява държавата и отслабва институциите в системата за национална сигурност и съдебната власт; оттук - неподготвеността за реагиране при кризи и бедствия. А престъпността, корупцията стават още по-големи. И в резултат държавата ни обеднява и се демодернизира допълнително.
  Да добавим разпадането на ценностната система на обществото. Ако нещата продължават така, скоро насилието ще стане норма и правило.
  От 2 години се опитвам да подскажа, че лидерството е преди всичко борба за съхраняване на ценностната система на нашето общество.
  У нас става страшно да се живее - няма изобщо никакви пречки пред пропагандата на насилието, аморалността и нечестния начин на живот. Порнографията превзе печатните и електронните медии, но СЕМ мълчи. Децата се пребиват в училище – държавата мълчи. Проституцията сред малолетните се шири - властта мълчи. Къде другаде има такава страна?
  Кадърните хора в администрациите са в пълен стрес. В министерства, в агенции професионалистите са натикани в ъгъла, тресат се от страх да не ги уволнят, а над тях и вместо тях назначават партийни протежета.
  И понеже е тоя разгул на нравите и се преследват единствено личният успех, печалбата, собственото его и персоналното щастие - с цената на всичко, то не е странно, че съдбата ни дава знаци, които ние не искаме да разчетем. Тя ни ги дава най-честно преди религиозни празници за да ни накара да се опомним и замислим - защото празниците не са само повод за напиване, а и възможност за размисъл, анализ, равносметка.
  Политиците трябва да се огледат: кои закони липсват; кои приоритети са лошо поставени; къде се харчат напразно пари, защо институциите не си гледат работата, защо не се прави превенция; защо не се ремонтират разбити пътища, не се обезопасяват опасни мостове? Вместо да правят това преди да се случат трагедиите, политиците ходят опечалени след това и като майстори по пътна маркировка или монтьори от автодепо - разсъждават станалото нелепа случайност ли е или техническа грешка!?
  Не е нелепа случайност, а закономерно следствие. И не е техническа грешка, а политическо престъпление. Защото държавата се управлява крайно неефективно, безотговорно, корумпирано и й липсват лидери.
  А сега - за спецслужбите и досиетата. Тези скандали ясно говорят за нещо, за което съм писал и аз многократно - българското общество и най-вече неговите политици, а за медиите - да не говорим, са загубили изцяло своите инстинкти и рефлекси да мислят първо и най-напред за държавата и националните интереси, а след това за всичко останало.
  В сферата на националната сигурност не е останало нищо свято, там всеки може да рови, да плюе и заклеймява. Толкова антинационално мислещ елит, толкова повърхностно и безотговорно разсъждаващо гражданско общество, толкова самозабравени, безпринципни медии няма в Европа! За нищо и по никакъв начин у нас не постигаме съгласие.
  Още една индикация за липсата на ценности и за липсата на лидери!
  Отчасти за това вина носи Държавна сигурност. Дори сега тя нагло манипулира всички нас и остава главната причина досиетата да бъдат отворени с този толкова абсурден и в някои свои части направо опасен за националната сигурност Закон. Перверзията на ситуацията е, че сега дори и най-малкият опит на президента да се противопостави на Закона ще му донесе (на президента) цунами от дискредитация и заклеймяване.
  Нахъсеността на обществото за тотално отваряне на досиетата, за разкриване на всичко и всеки, вкл. на нашата агентура в арабския свят и на Балканите – това е параноидна форма на колективен мазохизъм.
  Така стоят нещата, че и най-слабият опит на президента по Закона за досиетата да помогне на националната сигурност, ще изглежда твърде зле в очите на обществото (и Запада - разбира се). Ето това е абсурдът на ситуацията в страната и затова казвам, че България е много болна.
  Ползата от Закона за досиетата е, че се заговори в “близко бъдеще време” за необходимостта от закон (закони) за спецслужбите. Вярно, престижно е НРС (и НСО) да е към президента, но това е свързано и с много неудобства, а и с много правомощия, отговорности и задължения.
  Годините на първия мандат не могат да се смятат за много успешни по отношение на спецслужбите и разбира се – най-вече спрямо НРС.
  Причините са няколко, но от моя гледен ъгъл те са предимно четири:
  1. Бяха загубени 2 години с непонятното държане на поста на Димо Гяуров. Ако бе махнат веднага, това щеше да демонстрира решителни намерения за реформи в НРС. След като той бе оставен толкова дълго, смяната и пращането за посланик се приеха като сделка. А експертната общност видя повод да сплетничи, че папката “Гоце” е част от сделката.
  2. Липсваше ясно проявена воля да се приеме Закон за НРС. Да се каже на няколко пъти нещо в този род е едно, но да се използват всички формални и неформални ресурси за влияние, с които президентът разполага (а най-вече този безспорен президент) - това е съвсем друго.
  3. Президентът упражняваше правото си да въздейства на НРС (нали тя е към него) доста формално, бих казал - повърхностно, като главно се ограничаваше до срещи с Кирчо Киров на четири очи (маниер от дейността му, който стана типичен и - да си признаем - доста архаичен).
  4. Ролята на секретарите на президента и (т.к. засяга мен) най-вече на секретаря по националната сигурност беше прекалено принизена.
  Демодираната йерархична структура на президентството е в разрез с по-ефективната днес мрежова организация и нейното управление. Това бе в ущърб и на НРС (и на другите служби). Защото за един директор е по-престижно и по-спокойно да се среща на четири очи с президента - където може да му каже каквото и доколкото си пожелае, отколкото да знае, че е под зоркото, компетентно око на секретаря по националната сигурност и трябва да изработва с него култура на взаимоотношения.
  Разбира се, изборът на Кирчо Киров бе правилният избор. И онова, което зависеше само от него, той го направи. Първите година-година и половина бяха за него и НРС много обнадеждаващи и доста успешни.
  Кирчо Киров отвори НРС за млади хора (макар подбирани по редица неясни и от старото време критерии). Той положи сериозни усилия да се възстанови ефективната практика на обучение на по-неопитните кадри.
  После обаче нещата зациклиха и сега като че тръгнаха дори назад.
  Отново могат да се назоват четири причини за това тъпчене на място.
  1. НРС работи без закон. Това малко или много прави Кирчо Киров слуга на двама господари. Той трябва да се старае да е добре с всички и да угажда на всички, което го хвърля в полето на политическите игри.
  2. НРС работи силно обезкървена (ето част от цената за двете години в повече на Димо Гяуров - та той бе подгонил и унижаваше и мачкаше и самия Кирчо Киров!). Поради тази причина в НРС бяха върнати редица хора, срещу които е сега дясната опозиция начело с Татяна Дончева.
  3. НРС работи в постоянен финансов недостиг. Това е нонсенс днес - когато спецслужбите се превръщат в система за ранно сигнализиране за