За участие във военна операция може да има бинарно, черно-бяло решение, от типа „да-не” - или участваш, или не участваш. Можеш да участваш и да подкрепяш, но може и да не участваш, но пак да подкрепяш. Участваш, ако това не вреди на националните ти интереси, не участваш, ако участието може да навреди на националните ти интереси. Всеки би те разбрал защо не участваш дори да си надежден партньор на НАТО – нали националните интереси са свещени! Но относно подкрепата на несправедлива война този тип отношение не минава. Не можеш да прикриеш неучастието си само с желание да не навредиш на националните си интереси. Ако дадената война (военната операция) е несправедлива, то великите принципи на човешката цивилизация, на международното хуманитарно право, на християнската (православната) религия ни задължават войната (военната операция) да бъде осъдена морално, независимо, че тя се провежда от НАТО.
За мен Свети Августин е Първият Европеец, а папа Бенедикт XVI - Последният Европеец. Това е тема за отделен разговор. Тук само ще посоча голямата роля на папа Бенедикт XVI за съхраняване на европейското в Европа; за отрицание на породеното от липса на мисия и кауза безсилие и на преднамереното насилие; а също за енергията и просветлената мисъл, с която той се обръща към Европа, опитвайки се да й вдъхне, съвсем като Свети Августин, вяра и упование в себе си и в своята мисия, в своята кауза.
Когато в края на 3 и началото на 4 век Европа е била разбита, разединена, насилвана от препускащи през нея езически или повърхностно и прибързано покръстени племена; когато е останала без Римската империя, без лидери и обединители, тя пасивно и унило покорно и отчуждено е съзерцавала своята участ. Отчасти нейното поведение е такова безволево и примирено, защото новозаветното Християнство я е учело да не се противи на насилието - когато ударят едната й буза, да подаде и другата. Тогава Свети Августин - в името на оцеляването на Европа - дръзва да прекрачи отвъд послушанието пред насилието и да заяви, че ние не трябва да му се съпротивляваме в личния си живот, но като общности, като народи, има войни, които са богоугодни и сме призвани да водим - това са справедливите войни. Справедлива е онази война, чиято кауза е справедлива.
Няколко века по-късно, едно зародило се по българските земи явление, което е сред най-забележителните ни приноси в човешката философия, религия и култура (почти колкото славянската азбука, а може би като глобално въздействие и по-значимо от нея), - богомилство отива по-далеч от Свети Августин. Ако за Свети Августин справедлива е войната, която се води за справедлива кауза, за богомилите дори в справедливата война не може да се воюва по несправедлив начин! Емил Александров пише[63]: „От едната страна богомилите допускали водене на военни действия когато трябвало да се защитят от злосторници или завоеватели, от друга страна те обявявали както несправедливите така и справедливите войни за престъпни по отношение на убийците в тях. Тези, които защитават народа от злосторници и нападатели се оправдавали от богомилите, но тези, които при справедлива война или военен конфликт си служат с неналагащи се от обстановката убийства и мъчения, с основание се осъждали от богомилското учение. Войната се отрича, отбраната при нападение се допуска, но и при нея се води борба за защита на живота на хората и другите живи същества от различни посегателства. Забраната за убийства и мъчения по време на отбранителните войни би трябвало да се разбира като избягване на убийства, които не се налагат от военната необходимост”.
Великото прозрение на Богомилството помага, в частност, да се разреши и дилемата, която разделя Европа и САЩ, известна като „борци за свобода vs. терористи”. В САЩ се смята, че всяко насилие, което преследва политически цели се нарича тероризъм. Т.е. акцентът се поставя върху това „Какво се прави?”. Обаче по тази логика дори Христо Ботев става „терорист”. В Европа акцентът се поставя върху това „Защо се прави?”, т.е. върху каузата. Европейското мислене възприема, че когато насилието се прилага за постигането на Свобода (от робство, чуждо управление или налагане на чужда култура, идеология, идентичност), тогава имаме Борци за Свобода, а ако насилието се прилага за да се създава хаос, да се разрушава нормалният ход на нещата, да се налага своята воля, своята култура, идеология и идентичност над другите, тогава имаме терористи. Понякога разделителната черта е тънка и тя може да бъде прокарана само с помощта на гениалната теза на Богомилството: Да, каузата на Борбата за Свобода е справедлива, но и в справедливата Борба за Свобода трябва да се воюва по справедлив начин - т.е. да не се разрушават - съзнателно! - животът, здравето и собствеността на невинни хора.
Не напразно споменахме и папа Бенедикт XVI. Както Свети Августин мобилизирал загубилата ценности и кауза Европа да се съпротивлява на варварството и обричането на без-бъдеще, така и папа Бенедикт XVI се опитва с вдъхновение, интелект, мъжество - да разбуди задрямалата европейска съвест, размиваща се европейска идентичност, заглъхващата европейска (Християнска) вяра, зовейки и призовавайки европейците да осъзнаят, че Европа не може непрекъснато да отстъпва, да не се съпротивлява когато нахлуват в ценностното й пространство, когато посягат на вековните й традиции. Има каузи, за които е справедливо Европа да се бори - да се бори по справедлив начин.
Папа Бенедикт XVI иска да подскаже на Европа, че в изграждането и развитието на Цивилизацията са вложени, вградени, вплетени, втъкани мислите, делата и стремежите на множество забележителни европейци. Ето защо за нашата Цивилизация, за нейната сигурност, просперитет и бъдеще е призвана и призована да допринася общността на европейските народи. Такава е мисията на Европа и наистина това е квинтесенцията на изпълненото с философски разум и религиозна вяра послание на папа Бенедикт XVI.
Във философията, културната антропология психологията, социологията проблемът за насилието е един от централните. С него са се занимавали, изследвали са го велики имена и големи учени: Карл Маркс, Хърбърт Спенсър, Зигмунд Фройд, Конрад Лоренц, Мишел Фуко, Ралф Дарендорф и много други. Забележителна за мащабите на България е монографията на Васил Проданов „Насилието в съвременната епоха”.[64] Ролята на насилието в човешките общества е мислена и виждана по различен начин, например:
›› Насилието е основният ресурс за поддържане на социалната система в хомеостаза.
›› Насилието е основният начин за генериране на социални трансформации.
›› Насилието е основният способ за разрешаване на социалните конфликти.
›› Насилието е основното средство за дисциплиниране на социалните прослойки.
›› Насилието е основният инструмент за осъществяване на социалната модернизация.
За нашето общество днес много дискусионна е темата именно за инструменталния характер на насилието. В своята задълбочената си монография Васил Проданов дава много и на моменти стресиращи аргументи за ролята на насилието в модернизирането на различни общества, в т. ч. на Великобритания, САЩ и Съветския съюз. Използвайки някои от неговите идеи, нека да си зададем въпроса: А ако насилието е инструментът, чрез който обществото е трансформирано от домодерно в модерно, то какъв тогава е инструментът, чрез който обществото ще се трансформира от модерно в постмодерно?
За целта ще разгледаме двата вида насилие: „структурното” и „символното”.[65]
Според Джоузеф Най могат да бъдат разглеждани две съставляващи на силата — „твърда” (hard) и „мека” (soft).[66]
▪ Твърдата сила е свързана с материалното въздействие; при нея се работи с измерими (лесно измерими или абсолютно измерими) величини/потенциали: сила, натиск, армия, мощ — това са sticks, т. е. тоягите, санкциите, наказанията и т.н.
▪ Меката сила е свързана с нематериалното влияние; при нея с работи с неизмерими (трудно измерими или относително измерими) величини, потенциали: идеи, идеологии, манипулация, дезинформация: това са carrots, т.е. морковите, поощренията, наградите.
Уважаващите себе си държави, не разчитат само на своята военна мощ, на твърдата сила. Те отдават все по-голямо внимание на меката сила — на културата, идеологията, образованието, умението да се манипулира като съвременно измерение на силата на една държава. Чрез меката сила може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимум съпротивление. Меката сила е „способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват норми и институции, които градят желаното поведение. Меката сила се основава на привличането на нечии идеи, на способността да се създаде механизъм, който формира предпочитанията на другите”. И твърдата, и меката сила са способност да постигаш целите си контролирайки поведението на другите, но твърдата сила се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката сила се стреми да формира това, което другите желаят. При първата слабият прави това, което силният иска; при втората слабият иска това, което силният прави. В първия случай заплахата е по-директна и по-груба, във втория - по-индиректна и по-коварна. Можем да определим насилието като ефект от прилагането на силата на една държава (общност от хора, индивид) върху друга държава (общност от хора, индивид) с цел принуда, т.е. да я (да го) накара, застави, задължи да направи, да отстъпи или да приеме нещо, да има определено поведение. Характерът на насилието зависи от приложената сила.
▪ Когато силата е твърда, насилието също се нарича твърдо насилие.
Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название — „насилие”. По своя характер то е СТРУКТУРНО НАСИЛИЕ, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи едни върху други, т.е. произтича от структурните способности, роли, статуси, съотношения, зависимости.
Ние, като човешки същества, т.е. като части от много сложна, самоорганизираща се, динамична система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие, то се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоятелността за вземане на решения.
▪ Когато насилието е резултат от прилагане на мека сила, то се нарича меко насилие.
Мекото насилие много рядко се възприема именно като насилие.
Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, напр., да отидем от точка А до точка В, при мекото насилие на нас ни се оказва влияние да направим същото — като ни се плаща или ни се обещава награда, като сме убеждавани или мотивирани – да кажем с идея за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт.
По своя характер мекото насилие е СИМВОЛНО НАСИЛИЕ, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти; а също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически.
Както пише Пиер Бурдийо: „Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено”. Постигнатата чрез символно насилие власт е от една страна наистина власт - пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. От друга страна тя е като отрицание на властта, защото „се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава. Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене” и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви”.[67]
Някои автори, сред които и Васил Проданов разглеждат СТРУКТУРНОТО (физическото, силовото, твърдото) НАСИЛИЕ като инструмент, като средство за превръщането на обществото от домодерно (традиционно) в модерното общество.[68]
Чрез структурното насилие, насочено срещу колонизираните народи (напр. Великобритания), индианците и негрите (напр. САЩ), собствения народ (напр. СССР) едно общество (британското, американското, съветското) се превръща от домодерно в модерно (Чърчил: „Сталин пое Русия с рало и я остави с атомната бомба”).
А дали пък СИМВОЛНОТО (психическото, не-силовото, мекото) НАСИЛИЕ не е инструмент, не е средство, с което обществото се превръща от модерно в постмодерно?
Не сме ли подложени на експеримент, когато чрез постоянен страх за утрешния ден, жизнения статус, честта и достойнството, чрез промиване на мозъци, информационно облъчване и психологическо обработване от медиите - чрез СИМВОЛНО НАСИЛИЕ не ни изваждат от модерното и не ни запращат насила в постмодерното общество? Какво се случва с нас, на какво сме подложени, какво ни правят, в какво ни превръщат - чрез СИМВОЛНО НАСИЛИЕ? Та нима преходът към постмодерното общество не е свързан с протичане на разпад на общото, общността, общината, обществото? Защото:
♦ При твърде много ценности няма ценност.
♦ При твърде много роли няма роля.
Достоевски бе казал: „Ако няма Бог, то всичко е позволено”.
Аз твърдя обратното: „Ако всичко е позволено, то няма Бог”.
Ние наистина вървим към постмодерното общество на релативните и вседопустими ценности. Утре всяка ценност и всяка „ценност” може би ще получи право на живот.
Нима не виждаме как всяко безумие се нормализира в общественото съзнание, получава централно място в медиите и ние започваме да свикваме с него? Колко още остава докато свикнем с всичко, дори и с немислимото сега? Бъдещето все повече се оказва отрязано, започва да не се вижда от хаоса на настоящето. Днес я няма голямата кауза, има само множество малки, дребни каузи. А при твърде много каузи няма кауза...
По-рано повечето хора, огромното мнозинство от хората бяха ВЪТРЕ в обществото, бяха интегрирани, приобщени. От тях имаше нужда.
Днес повечето хора, огромното мнозинство от хората са ВЪН от обществото, те са разинтегрирани, отблъснати. От тях няма нужда.
Ето защо казвам, че ако всичко е позволено, няма Бог! И ако символното насилие е инструмент, средство за извеждането ни от модерното общество и вкарването ни в постмодерното общество, то дали това постмодерно общество, това POSTmodern society не е всъщност LOSTmodern society – т.е. обществото на загубената модерност?
Все екзистенциални проблеми, с разрешаването на които НАТО няма нищо общо.
Но да се върнем към Теорията на справедливата война. Стъпила на интелектуалните, визионерски и нравствени рамене на свети Августин, Поп Богомил, Тома Аквински и други видни европейски личности, днес тази теория е изработила своя система от осем фундаментални принципа, придаващи морално оправдание и инструментален характер на употребата на сила в междучовешките и междудържавните отношения и така се компенсират някои от принципните дефицити на пацифизма, който отхвърля изобщо прилагането на сила като морално, етически, естетически и нормативно неприемливо.
Първите шест от тези принципи са т.нар. Jus ad bellum – правото на война:
Принцип на справедливата кауза – Августиновият принцип, че войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива (principle of just cause).
Принцип на легитимната власт (principle of legitimate authority) - само легитимно облечени с власт лица имат правото да вземат решение да се води или не една война.
Принцип на добрите намерения (principle of good intentions) – трябва да се започва война с намерение да се осъществят добри дела, а не със зла умисъл.
Принцип на вероятността на успеха (principle of likelihood of success) – трябва да се встъпва във война само ако тя би могла да донесе положителни резултати.
Принцип на съразмерността (principle of proportionality) – цената на войната, т.е. загубите, които ще се понесат, трябва са по-малки от ползите, които войната ще донесе.
Принцип на крайното средство (principle of last resort) – войната трябва да бъде крайното средство, което се използва в отношенията с другата държава или общност.
Последните два от тези принципи са т.нар. Jus in bello – правото във война:
Принцип на съразмерността (principle of proportionality) – този принцип се прилага тук вече по отношение на загубите и ползите при всяка конкретна военна операция.
Принцип на отличаването (или различаването – principle of discrimination) – да се прави разлика по време на военните действия между хората и обектите, които участват-използват се или не участват-не се използват пряко във военните действия.[69]
Осмият принцип е кодифициран чрез т.нар. Женевско международно хуманитарно право [70] - изваждат от възможните жертви на войната дадени категории хора – напр. болни, старци, майки с деца, медицински персонал, религиозни дейци; жизненоважни обекти – напр. болници, училища, религиозни храмове; както и обекти на критичната инфраструктура - напр. язовирни стени, ядрени електроцентрали, химически складове. Основно съдържание на Женевското международно хуманитарно право представляват т.нар. Четири Женевски конвенции от 1949 г. и Два допълнителни протокола от 1977 г.:
▪ Конвенция за подобряване участта на ранените и болните от състава на действащите въоръжени сили (приета 1864 г., изменена и допълнена 1906 г., 1929 г. и 1949 г.).
▪ Конвенция за подобряване участта на ранните, болните и претърпелите корабокрушение от състава на ВМС (приета 1899 г., изменена и допълнена 1907 г. и 1949 г.).
▪ Конвенция относно третиране на военнопленниците (приета 1929 г., изменена и допълнена 1949 г.).
▪ Конвенция относно защитата на гражданските лица по време на война (приета 1949 г.).
▪ Първи допълнителен протокол относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти.
▪ Втори допълнителен протокол относно защитата на жертвите от въоръжени конфликти с немеждународен характер.
В съгласие с международното право институцията, която легитимно може да решава въпроса за употреба на сила в международните отношения е Съветът за сигурност на ООН. В Чл. 24, ал. 1 от Устава на ООН се казва: „За осигуряване бързи и ефикасни действия на организацията нейните членове възлагат на Съвета за сигурност главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност и се съгласяват, че в изпълнение на неговите задължения, произтичащи от тази отговорност, Съветът за сигурност действа от тяхно име.” Военна сила се прилага в съгласие с глава VII от Устава на ООН и по-специално чл. 39: "Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност."[71]
През призмата на тези принципи на Теорията на справедливата война и нормите на международното право, закрепени в Устава на ООН, може да се разгледа безусловната и пълна подкрепа, която нашите институции - правителство и парламент - дадоха през 1999 г. за ударите на НАТО срещу Югославия при Косовската криза. Тези удари бяха без санкция на СС на ООН, т.е. в нарушение на международното право. Това позволи на противниците на тези удари да определят НАТО като агресор, защото съгласно чл. 1 от Резолюция Nо. 3314 на Общото събрание на ООН от 14 декември 1974 г.: "Агресия е използване на въоръжени сили от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава."[72]. Това показва спорната легитимност на възприетата от НАТО Доктрината за хуманитарната интервенция като повод за употреба на сила. Тази доктрина означава намеса във вътрешните работи на една държава, когато нейният режим извършва действия, водещи (по преценката на НАТО) до хуманитарна катастрофа и/или до други драстични нарушения на правата на човека или малцинствата. Да поясним, обаче, че дилемата, пред която се изправи през 1999 г. България не бе само по повод на това Как се взе решението за военна операция, но също за това Как бе водена тази операция? Във вътрешнополитическите ни дебати се роди един оксиморон по оруеловски - неологизмът "хуманитарни бомбардировки".
Европейското обществено мнение тогава бе шокирано от прилагането на обеднен уран при бомбардировките. Ето равносметката от операцията на НАТО “Съюзническа сила”: за 78 дни военна кампания, 1200 самолета са извършили 26 289 полета, нанесени са били 2 300 въздушни удари по 995 граждански и военни обекта. Сумарната мощност на използваните боеприпаси (вкл. 31 хил. снаряда с използване на обеднен уран, чийто еквивалент е 10 тона необогатен уран [73]) е около 21 700 тона тротил (2 кг средно на човек от населението), в т. ч. 152 контейнера с 35 450, забранени за употреба кластерни бомби. Освен ударите на авиацията, въздушната и морската групировки на НАТО изстреляха над 1 000 крилати ракети “Томахок”. Избити са 2 000 цивилни граждани, от които 600 деца, а ранените и осакатените са 6 000 души, сред тях 2 400 деца. Разрушени изцяло или частично са 30 болници и здравни заведения, 25 факултета, 15 колежа, 100 гимназии, 320 училища, 20 студентски общежития, 50 детски градини, 5 библиотеки, 14 летища, 61 моста, 19 жп линии, стотици км шосейна мрежа, 49 радио-телевизионни предавателни и радио-релейни станции, 345 промишлени и търговски обекта, повече от 365 манастира, църкви и др. религиозни светилища и исторически паметници.[74, 75]
Действията на НАТО (бомбардиране на електроцентрали и болници и прекъсване на снабдяването с питейна вода) са нарушение на международното право, залегнало в Първия Допълнителен Протокол (1977 г.) към Женевските конвенции (12.08.1949 г.) относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти, според който:
-- Чл. 52, т. 2. “Нападенията ще се ограничават строго върху военни цели.”
-- Чл. 53. “[Забранява се] да се извършват каквито и да било враждебни действия, насочени срещу исторически паметници, произведения на изкуството или места за култова дейност, които са част от културното наследство на народите.”
-- Чл. 54, т. 2. “Забранено е да се нападат, разрушават, преместват или правят негодни за използване обекти, които са необходими за оцеляване на гражданското население – като хранителни продукти, посеви, животни, инсталации за и запаси от питейна вода и напоителни съоръжения – специално с цел те да не могат да бъдат използвани от гражданското население или от противниковата страна.”
- Чл. 54., т. 1. “При водене на военни действия ще се полагат грижи за закрила на природната среда срещу обширни, трайни и сериозни щети. Тази закрила включва забрана за използване на методи и средства за водене на война, които предизвикват или биха могли да предизвикат такива щети на природната среда и по този начин нанасят вреди на здравето или оцеляването на населението.”[76]
След ударите на НАТО, косоварите предприеха разрушения, убийства, изнасилвания сред сръбското население в провинцията. Армията за освобождение на Косово пое властта в Косово и за първи път в европейската история една престъпна и терористична групировка идва на власт с помощта на политико-военен съюз от демократични страни, а после завоюва властта чрез формалните процедури на парламентарната демокрация...
За ударите се заговори като за манипулация. Джеймс Рубин, говорител на Държавния департамент заяви, че НАТО няма да доказва сръбската политика на геноцид, защото е ясно, че се вършат престъпления срещу човечеството.[77] Но после “Washington Post” писа: “Не е имало никакъв геноцид или етническо прочистване. Безспорно бруталните операции на югоармията бяха насочени към изкореняване на АОК, а не към прогонване на албанците”[78]. Това твърди и Пат Бюканън: “Такъв геноцид не е имало. Знаем, че въздушните удари предизвикаха кръвопролитията. Разбрахме, че войната на Клинтън не създаде многоетническа демокрация, а озлобена и отмъстителна държава джудже, където сърбите ги прогонват с огън от жилищата.”[79] Уилям Пфаф в “International Herald Tribune” пита: “Какви други лъжи са били казани за войната в Косово? Наистина ли етническото прочистване в областта е започнало преди атаките на НАТО?”[80]
Колкото повече време минава от тези удари и колкото повече от лидерите на Запада, свързани с тях (Бил Клинтън, Тони Блеър, Йошка Фишер) слизат от политическата сцена, колкото повече се вижда до какво доведоха тези удари, толкова повече в Европа, а също макар с по-резервирани гласове и в САЩ, започна преосмислянето на ударите и на създаването на прецедент за нарушаване и игнориране на международното право и ключовите институции на международните отношения - ООН и Съвета за сигурност.
Ако демократичните процеси в България тръгнаха през 1990 г. вкл. с разбирането на СДС за необходимост от разпускане на военните съюзи, с убедеността за преминаване към световен ред, в който силата на правото ще бъде над правото на силата и войната ще се изключи от международните отношения или най-малкото ще се прибягва към нея само след изрична санкция на СС на ООН, т.е. в съответствие с международното право (такава война, в частност, бе Първата война в Залива (1990-1991), постепенно нашите политици-демократи - много открито в десния политически спектър (СДС, ДСБ, НДСВ, „ГЕРБ”), и по-завоалирано, задкулисно и лидерите в ляво (БСП), започнаха да принасят нормите на международното право в жертва на политическата целесъобразност – но целесъобразност от гледна точка на демократичните държави и по-скоро на държавите от Запада (САЩ-Европа), а най-точно – на държавите от НАТО. Неприемливостта на насилието (стигаща в началото на Прехода до отвращение – тогава демократичното се свързваше с не-насилие; една от най-автентичните критики срещу предишната система бе, че тя налагаши идеите с насилие) се подмени с неговата абсолютна допустимост, без значение дали това става със санкция на СС на ООН (Либия) или без нея (Ирак). Това обърна, в мисленето на водещите ни политици, дилемата на ценностите „Или демокрация, или насилие” в максима на интересите „И демокрация, и насилие”. Няма гаранция, че макар тази максима засега да се подразбира във външната политика, тя няма постепенно да се имплантира и имплементира във вътрешно-политическия живот. Засилването на силови органи за вътрешно въздействие (полиция, контраразузнаване), масовото използване на СРС, елементите на „полицейщина и ченгесарщина”, които се появяват у властта, упованието в репресивната сила на държавата – това всичко може от условни рефлекси в управлението пак ги превърне в безусловни. Така че макар и представяно като прагматично за международните отношения (с мотиви от типа – да оставим ли диктатори като Саддам и Кадафи да действат в страните си безнаказано?), упованието в насилието крие риск: легитимирано навън, то може да се легитимира и навътре от националните ни граници... Както бе писал Робърт Кейгън пише: „Когато държиш в ръката си чук, всички проблеми започват да ти изглеждат като гвоздеи”[81].
Апотеоз на прилагането на сила в международните отношения бе изказването на българския външен министър Соломон Паси на 11 април 2003 г. в Народното събрание, при разискванията по питането на лидера на БСП Сергей Станишев към премиера Симеон Сакскобургготски относно позицията на България по войната в Ирак.
Соломон Паси: „След 20-дневна битка сложихме край на 35-годишния геноцид, 35-годишното унищожение, 35-годишното унижение на един народ... България трябва да бъде горда, че беше страна-победителка, страна-освободителка.... За трети път през последните 13 години България участва в една печеливша коалиция – за трети път от два века насам: 1991 г. – Ирак, 1999 г. – Косово и 2003 г. – пак Ирак... Наричате нашето правителство и нашия парламент ястреб. Да, ние сме ястреби на мира, ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията!” (Ръкопляскания от НДСВ и ДПС.)”[82]
Ето как всичко си дойде на местата! На 23 август 1990 г., в началото на Прехода към демокрация Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че членството на България в НАТО ще даде „ най-твърди гаранции за мир и любов”, а на 11 април 2003 г., в края на Прехода към демокрация, отново Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че ние сме „ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията”.
За свръхактивната позиция и свръхенергичните действия на министър Соломон Паси преди и по време на войната в Ирак (край на 2002 г. – начало на 2003 г.), с която той еднолично „закачи” България на най-предния фронт на поддръжниците на военната интервенция, аз бях писал още на 2 февруари 2003 г. в анализ до президента „България е зачислена в лагера на ястребите. Не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Не парламент, президент и правителство определят външната политика, която министърът осъществява, а и те, и цялата държава са въртени от Соломон Паси.”[83]
В същия дух могат да се разсъждава и за ангажирането на НАТО с Афганистан. Политическите и военните ръководства на държавите от Алианса говорят предимно за високия смисъл и големите успехи на тази операция. Експертите, обаче, поемат риска да направят цялостен анализ на ситуацията в Афганистан, а това означава да се кажат и критични неща. Говоря за риск, защото по отношение на военните ангажименти на НАТО политическите елити разсъждават твърде често на принципа „Който не е с нас е против нас!”. Това е не само евроатлантически и европейски, но и български дебат.
В Афганистан българските военни изпълняват широк спектър от задачи (вкл. и бойни) и се намират в окото на тайфуна, в кратера на вулкана, до мелницата за насилие, до конвейера от безцелни рискове, където нашият елит ги е изпратил с неясна стратегия и неясни цели в неясно начинание, което може да се окаже геостратегически провал.
Критичните моменти в отношението към мисията в Афганистан са, както следва:
›› Много трудно може да се обясни юридически и стратегически, базирайки се на Вашингтонския договор какво точно прави НАТО в Афганистан. И не само във връзка с Вашингтонския договор, но и от гледна точка на така дефинираната и на практика неизпълнима мисия “Отговорност за сигурността за цялата (цялата?) територия на Афганистан”. Алианс от такива държави може и да си постави подобна цел, но трябва по коренно различен начин да бъде изграден, да бъде управляван и да бъде въоръжен.
›› Липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за поне сравнително успешно приключена! Дори при толкова оспорваната от глобалното обществено мнение война срещу Ирак имаше определени критерии, според които да може да се твърди, че е постигнат успех: сравнително демократичен Ирак (управляема, вкл. силово демокрация); прозападно или въобще проамериканско правителство; сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността; хлабава, та дори и имитирана федерация; започнала бавно да се възстановява от войната икономика; засилен добив на нефт. Необяснимо е за здравия разум защо НАТО, мощен съюз, изграждан 60 години, залага цялото си бъдеще и смисъла на своето съществуване в тази двусмислена мисия.
›› В Афганистан не е имало държавност за по-дълъг период, липсват инстинкти за обединяване и в скоро време там не може да се създаде нормално функционираща държава, предвид наличието на множество племена, задоволяващи се да контролират своите земи и минаващите през тези земи пътища (за разлика от Ирак, където Саддам с твърда ръка създаде работеща и контролираща личния и обществения живот държава).
›› Да добавим уникалната жестокост и липсата на етика на воюване в Афганистан.
›› Ако в Ирак можеше да се очаква осребряване на нашето участие, в Афганистан за това дума не може да става, калкулираме и ще продължим да калкулираме само загуби.
›› В Афганистан талибаните нерядко организират нападения, включително в самата столица Кабул, за да унижават войските на НАТО и личната охранителна гвардия на т.нар. „Кмет на Кабул”, т.е. на президента Хамид Карзай; за да дискредитират целия смисъл на чуждото присъствие; за да покажат, че в Афганистан има какво ли не друго - ръст на засетите с опиумен мак площи, на добивите и печалбите от тях, безнаказана корупция, шокираща контрабанда, безспирно насилие, но няма сигурност, няма ред, няма стабилност, няма демокрация, няма защита на човешките права, няма държава.
›› НАТО съзерцава как в Афганистан растат добивите на опиум и хероин. Да видим как се увеличават тези добиви преди и след началото на операцията на САЩ и НАТО (ИСАФ, Международни стабилизиращи сили в Афганистан) в Афганистан в края на 2001 г.: 2001 г. - 185 т суровина, 2002 г. - над 2 000 т, 2003 г. - над 7 000 т, 2004 г. - 12 000 т, 2005 г. - 14 000 т. Това е 90% от световната консумация и 100% от консумацията на Европа. Афганистан след войната срещу талибаните стана глобален монополист в производството на хероин с годишен оборот на хероиновия пазар 30-32 млрд. $. НАТО е в Афганистан, за да се бори с глобализиращия се тероризъм, а там ескалират добивите и печалбите от наркотиците, с които в голяма степен този тероризъм се финансира!
Някой ще каже за участието в Афганистан, че като сме надежден съюзник не можем да стоим встрани от мисия на Алианса. От една страна си струва да анализираме - как участват другите членки, особено съизмеримите с нас. От друга страна - кой е по-добър съюзник: този, който безкритично и безсловесно се присъединява към всяка мисия? Или който подпомага партньорите да мислят във вярната посока, като поставя въпроси с повишена трудност? И ако не успее да ги убеди - се въздържа от участие в мисия, която след национален анализ не се определя за отговаряща на националните интереси.
Очевидно съображения от подобен род стават все по-актуални и в НАТО. На срещата на върха в Чикаго през 21-22 май т.г., Алиансът реши да предаде до средата на 2013 г. пълния контрол над сигурността в Афганистан на националните полиция и армия, както и да изтегли до края на 2014 г. изцяло своя военнен контингент от Афганистан.
Като говорим за промененото отношение у нашите политици към употребата на сила в международните отношения, трябва да посочим, че и повечето водещи експерти на Прехода (по определението на Достена Лаверн [84]) с дясна (либерална) ориентация заеха сходни позиции. Огнян Минчев пише за Соломон Паси: „Той води изключително активна, последователна политика по всички основни направления, отнасящи се до успешното развитие на отношенията със САЩ и НАТО. Активността на Паси, особено в направлението на съюзническата солидарност на България в антитерористичната коалиция бе наистина перфектна и ефективна (предоставянето на летище Бургас и изпращането на контингент военнослужещи в Афганистан са най-важните елементи на тази успешна активност).”[85] Тези експерти с лекота вземат завоите на историята – минали през пълната подкрепа на ударите в Косово, после през безусловната подкрепа за войната в Ирак, те сега сондират почвата с подкрепа на военна операция срещу Иран във връзка с неговата ядрена програма. Относно Иран в медийното пространство звучат все по-често и разумни гласове. И ако за военна операция в Иран вещаят експерти по „всичкология”, т.е. такива, които се произнасят по всички международни и вътрешни проблеми, то срещу военната операция говорят високо квалифицирани специалисти по региона. Владимир Чуков казва: „Ако все пак се стигне до война, нито Тел Авив, нито Техеран ще я започнат. Това ще са именно САШ, които имат потенциала да спечелят такава мащабна война. Всички обаче са наясно, че ако се стигне до там светът ще бъде изправен пред социална експлозия и икономическа разруха. Все пак Иран е четвъртият най-голям износител на нефт.” Киряк Цонев пише: „Иран, не е нито Сирия, нито Либия, нито Ирак. Това е много добре въоръжена държава и със сигурност няма да падне на колене лесно. Трябва да се вземе предвид и религиозният фанатизъм, който би довел до тероризъм по целия свят. На страната на Иран ще застанат много държави. Виждате, че срещу Сирия не може да минат резолюциите, защото на тяхна страна са Русия, Китай, Бразилия. Това е половината човечество. Иран би получил още по-голяма подкрепа. Конвенционалните ракети с далечен обсег на Иран могат да достигнат България и при война е възможно Техеран да удари американските военни бази у нас. Струва ми се, че още е рано да се говори за война. Ако все пак се стигне до там, най-вероятно войната ще започнат САЩ. Израел по-скоро би действал по друг начин и би ударил, както през 1981 година бомбардировачи разрушиха ядрения реактор „Озирак” в Ирак.”[86]
IX. В заключение.
Заключителният извод, който можем да направим от горните размисли е, че нашият политически елит и обслужващият го идейно и пропагандно експертен потенциал - в схващанията за инструменталния характер на употребата на сила в международните отношения - са се откъснали от основните приоритети и притеснения на българското общество. Обществото ни се отнася изключително скептично към подобни схващания. Чрез тях елитът продължава да поражда у обществото разбирането, че стратегическите цели и интеграционните усилия на външната политика на България са повече негови, на елита цели и усилия и в много по-малка степен са пряко свързани с националните интереси и потребностите от сигурност на нашето общество и обикновените граждани.
Разбира се, политическият елит има правото да определя каква да бъде българската външна политика и политиката на държавата за сигурност и отбрана. Но обществото ни винаги има едно на ум - че в най-новата история, особено през последните 100 години (най-малко) българският политически елит допускаше прекалено много стратегически грешки именно при избора на отговаряща на националните интереси външна политика. Не подлежащ на дебат исторически факт е: и в трите световни конфликта през 20 век - Първата световна война, Втората световна война и Първата Студена война, България се оказа в лагера на победените държави и бе три пъти жестоко наказана за това.
Ето защо - като разумна мярка за ефективно управление на външнополитическите рискове и на рисковете на външната политика на България - е политическият елит да се вслушва в собствения си народ, да се допитва до него и да уважава неговото мнение.

Литература:
1. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 179—181.
2. Купър, Робърт. Разпадането на нациите. С.: Обсидиан, 2004, 100—101.
3. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 154—156.
4. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 171—172.
5. Bilder, Richard B. Adjudication. International Arbitral Tribunals and Courts". // Zartman, William I., J. Lewis Rasmussen, Edts. Peacemaking in International Conflict. Methods and Techniques. Washington, D.C.: USIP Press, 1997, pp. 155-189184.
6. Ротфельд Адам Даниель. Введение: Параметры перемен. // Международная безопасность и разоружение. Ежегодник СИПРИ. М.: Наука, 1993, стр. 11—21, 17.
7. Неклесса, Александр. Конец цивилизации или конфликт истории. // МЭиМО, 3, 1999, стр. 32—38, 33.
8. МВнР. Партньорство за мир: Рамков документ. // Международни отношения, 2, 1994 г., 90—96.
9. Проучване относно разширението на НАТО. // Международни отношения, 5-6, 1995, 98—122.
10. Слатински, Николай. Проучването за разширяването на НАТО и реалното разширяване. // Управление на отбранителните ресурси и асоцииране към Европейската система за сигурност, С.: Стопанство, 1996, 27—31, 27.
11. Transcript of the Remarks by President W. J. Clinton To People Of Detroit, http://www.nato.int/docu/speech/1996/s961022a.htm.
12. Asmus,Ronald D. Richard L. Kugler and F. Stephen Larrabee. What Will NATO Enlargement Costs? // Survival, Vol. 38, 3, Autumn 1996, 5-26.
13. The Costs of NATO Expansion. // Congress Budget Office Papers, March, 1996.
14. Administration (Department of Defense). Report to the Congress on the Enlargement of the North Atlantic Treaty: Organization: Rationale, Benefits, Costs and Implications, Report, submitted to Congress pursuant to Section 1048 of the Fiscal Year 1997 Defense Authorization Act.
15. Слатински, Николай. Външни и вътрешни измерения на националната сигурност". // Алтернативи на политиката на сигурност на Република България в условията на демократичен преход. С.: Албатрос, 1998, стр. 128—147, 142.
16. Министерство на външните работи, Управление “Международни организации”. Евроатлантически съвет за партньорство (справка), 22 май 1997 г. (архив на автора).
17. Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток—Запад, 2011, 69 и следв.
18. http://www.omda.bg/arhiv/predizborna_platforma_sds.htm.
19. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 268—275.
20. Узунов Дичо, Чавдар Кюранов. Неутралитет или НАТО: Научнопопулярна студия. С.: Джеми Стратус ООД, 2003 г.
21. Кюранов, Чавдар. Неутралното пространство. // Дума, 03.02.1996.
22. Държавен вестник, 67, 1993, 1-2.
23. Виденов, Жан. Сигурността на България ще градим с достойнството на хилядолетна нация. // Дума, 22.04.1996.
24. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 271.
25. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. С.: Парадигма, 2000, 320-322.
26. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 190—191.
27. Кейгън, Робърт. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. С.: Обсидиан, 2003, с. 8—10.
28. Паси, Соломон. Епитафия за Варшавския договор: Парламентарна реч от 23 август 1990 г. // The Atlantic Club of Bulgaria, Press review, January 1990 — 4 April 1991.
29. Желев, Желю. В голямата политика, С.: Книгоиздателска къща "Труд", 1998, 66—67.
30. „Информация относно: Посещение на български парламентаристи в НАТО” (архив на автора).
31. Декларация на Народното събрание от 21 декември 1993 г., Държавен вестник, 110, 1993.
32. Слатински, Николай. Заплахи за сигурността и инициативата “Партньорство за мир”. // Инициативата “Партньорство за мир. Икономиката на сигурността и отбраната. С.: Стопанство, 1995, стр. 36—46, 43.
33. Вж. http://www.online.bg/Docs/national_security.htm.
34. В Мадрид ще спечелят четири държави — Полша, Чехия, Унгария и България. С министъра на външните работи Надежда Михайлова разговаря Милена Бояджиева. // Демокрация, 07.07.1997, 6.
35. Копанданова, Невен. Съединените щати са готови да заложат на България. // Демокрация, 16.02.1998, 10—11.
36. Стоянов, Петър. Слово на срещата на министрите на отбраната от Югоизточна Европа. София, 03.10.1997.
37. An Alliance for the 21st Century. Washington Summit Communiquе, Issued by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Washington, D.C. on 24th April 1999.
38. Бекярова, Наталия, Иво Иванов. НАТО на Балканите. Ръкопис за целите на Дипломатическия институт на МВнР архив на автора).
39. Вербална нота 99/478, 28 април 1999. // Демокрация, 4 май 1999.
40. Стенограма на 39-то Народно събрание от 18 март 2004 г.
41. Стенограма на 39-то Народно събрание от 18 март 2004 г.
42. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 164—168.
43. Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 108—109.
44. Вж. напр. http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/lawrence-freedman-amer....
45. Бек, Улрих. Световното рисково общество. С.: Обсидиан, 2001, 13.
46. Тофлър, Алвин и Хайди. Новата цивилизация. Политиката на Tретата вълна. С.: Обсидиан, 2001, 104 и следв.
47. Милина, Величка. Политическата комуникация Web 2.0. // Съвременни проблеми на сигурността, С.: Военна академия „Г. С. Раковски”, 2012, с. 7—80, 71—72.
48. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 213—217.
49. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 188.
50. Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 217—218.
51. Йончев, Димитър. Равнища на сигурност. С.: НБУ, 2008, с 51.
52. Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 218—221.
53. Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток—Запад, 2011, 20—29.
54. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003.
55. Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 268—270.
56. Данните са от архива на автора.
57. Вж. http://nslatinski.org/?q=bg/node/299.
58. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 188—190.
59. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 197—198.
60. Хънтингтън. Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999 год., с. 259.
61. За повече: Люцканов, Росен. Теоремата за непълнотата. Контексти на интерпретация. С.: Изток—Запад, 2008.
62. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 191—192.
63. Александров, Емил. Богомилските схващания за мира и войната.//Международни отношения, 1992, 7, 47—50, 49—50.
64. Проданов, Васил. Насилието в модерната епоха. С.: Захари Стоянов. Св. Климент Охридски, 2003.
65. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, 191—192.
66. Nye, Joseph S. Jr. Soft Power. The Means to Success in World Politics. New York: Public Affairs, 2004, 6—30.
67. Бурдийо, Пиер. Размишления по Паскал, С., Панорама плюс, 2007, 265—266.
68. Проданов, Васил. Насилието в модерната епоха. С.: Захари Стоянов. Св. Климент Охридски, 2003.
69. Фоушен Ник, Бруно Коппитерс, Рубен Апресян. Введение. // Коппитерс, Бруно, Ник Фоушин, Рубен Апресян. Нравственные ограничения войны: проблемы и примеры, М.: Гардарики, 2002, стр. 15—46, 34—40.
70. Янева, Емилия (съст.). Женевските конвенции от 12 август 1949 г. Допълнителните протоколи от 1977 г.. С.: Медицина и физкултура, 1990.
71. Вж. http://www.legaltheory-forums.org/phpBB3/viewtopic.php?f=126&p=703.
72. Вж. http://www.un.org/ru/documents/decl_conv/conventions/aggression.shtml.
73. Козин, Владимир. Кремль и НАТО: перспективы взаимодействия. // Международная жизнь, 4, 2000, стр. 97—104, 98.
74. Шишманова, Тамара. Инвентаризация на една хуманитарна интервенция. // Монитор, 14 март 2000, 18-19.
75. Коротченко, Игор. Балканы ждут Россию, Номер 4 (177), Сетевая версия, 4 февраля 2000.
76. Янева, Емилия (съст.). Женевските конвенции от 12 август 1949 г. Допълнителните протоколи от 1977 г.. С.: Медицина и физкултура, 1990.
77. Агенция Стратфор. Къде са масовите гробове в Косово? // Сега, 7 април 2000, 13.
78. Косово е най-големият провал на американците. // Сега, 01 април 2000, 8.
79. Бюканън, Пат. Новият световен ред. // Труд, 08 януари 2000, 24—25.
80. Пфаф, Уилям. НАТО надмина Гьобелс в пропагандата. // Пари, 12 май 2000, 12.
81. Кейгън, Робърт. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. С.: Обсидиан, 2003, 34.
82. Стенограма на заседанието от 11 април 2003 г., 39—о Народно събрание.
83. Слатински, Николай. На вниманието на г—н Президента. С.: Изток—Запад, 2007, 101.
84. Лаверн, Достена. Експертите на прехода. Българските think—thanks и глобалните мрежи за влияние. С.: Изток-Запад, 2010.
85. Минчев, Огнян. България — САЩ. www.iris-bg.org/files/Bulgaria%20-%20USA.rtf.
86. Вж. http://republika.bg/index.php?id=42487.