Отговорите на тези 2 въпроса предстои да бъдат дадени от Времето, Демокрацията и Властта, от Преосмислянето на сигурността, Еволюцията на обществата и Глобалния ред, от ООН, НАТО и ЕС. Несъмнено своята дума трябва да кажат също така и учените.
Във връзка и с рисковете пред НАТО, ще маркирам проблема, свързан с Държавата на сигурността и нейната еволюция в резултат от зачестяването на кризисните събития и превръщането им от извънредни ситуации в перманентен спътник на обществата ни.
Държавата на сигурността има четири институционални опори: Армия и Полиция, Специални служби и Отбранителна индустрия. Армията опазва външната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от външни заплахи; Полицията опазва вътрешната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи; Специалните служби обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност; Отбранителната индустрия произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност [50].
Когато се говори за „опора” на Държавата на сигурността, не бива да се мисли за единна, монолитна институция. Става дума повече за комплекс от структури, „мрежа от мрежи”[51], които са интегрирани преди всичко хоризонтално и съчетават все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и на централизацията.
Високите, рискови технологични и промишлени достижения на човека; растящото потребителско, понякога хищно отношение към природата; концентрацията на сложни ядрени, химически и биологически производства; генните експерименти; пандемиите; тероризмът и престъпността променят представите ни за кризи и кризисни ситуации и водят до качествено нова структура на системата за управление на кризи и при кризи.
С други думи, четирите класически опори на Държавата на сигурността се изправят пред много мощен и агресивен конкурент за материални, финансови, информационни и човешки ресурси - Гражданската защита, а още по-точно Гражданската сигурност.
Тук учените се разделят на две „воюващи” групи (школи, лагери или кланове) [52].
▪ Учените от едната група твърдят, че четирите класически опори на държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито са създадени още в древността и да не се учат „тепърва” на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Нужно е да се изгради Пета опора на Държавата на сигурността - Гражданската сигурност (като Homeland Security Department в САЩ или руското Министерство по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).
▪ Учените от другата група смятат, че днешната Държава на сигурността трябва да остане с четирите класически, проверени вече на ефективност и полезност опори, но всяка от тези опори трябва да еволюира и да развие способности, които да й позволят да поеме свои отговорности и функции от Гражданската сигурност. Не го ли направи, съответната опора рискува да загуби част от смисъла си и от подкрепата на обществото.
Аз смятам, че пътят напред е в изграждане на мрежа от мрежи като пета опора на постмодерната държава на сигурността. Само така ще се получи синергетичен ефект от използването на ограничените ресурси на държавата в противодействието на всякакъв вид извънредни ситуации.Това обаче не значи, че всяка от четирите класически опори не трябва да извърви своя еволюция, за да намери себе си в новата стратегическа среда.
♦ За Полицията нужната еволюция е може би най-изяснена: МВР се трансформира от Министерство на обществения ред в Министерство на вътрешната сигурност.
♦ За Специалните служби също има яснота - те трябва да се превръщат в система за ранно сигнализиране по целия спектър от съвременни рискове (под риск се разбира въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и гражданите).
♦ Постепенно и Отбранителната индустрия започва да се ориентира в процесите и да произвежда изделия за „двойна употреба” - едновременно и за военни цели, и за извънредни ситуации от природен, антропогенен и техногенен характер. Нейоми Клайн говори не за Военнопромишлен комплекс, а за Комплекс на ка¬питализма на бедствията (Disaster Capitalism Complex)[53] - капиталистически комплекс, свързан с бедствията), който аз нарекох „Бедственопромишлен комплекс” (Disaster Industrial Complex”. А за държави с ограничени ресурси на влияние като България, ВПК (ако можем да говорим за ВПК) трябва да сътрудничи с държавата, местната власт и обществото в обръщане на системата за национална сигурност към бедствията, авариите, катастрофите и другите извънредни ситуации. Факт е, че при наводнения, пожари и технологични аварии през 21 век България е дала 10 пъти повече жертви отколкото всички българи, загинали в т.нар. война с тероризма, която поглъща огромни за възможностите на държавата ни ресурси. Да не говорим, че жертвите от войната по пътищата у нас са 1000 пъти повече от всички българи, които можем да припишем като жертви във войната с тероризма.
Тук е мястото да се каже, че българската отбранителна индустрия (в известен смисъл като знак на уважение към паметта й ще използвам абревиатурата ВПК) свързваше не малко надежди и очаквания с членството в НАТО. Те се оказаха засега неизпълнени.
А основания за надежди и очаквания имаше – съвсем резонно се смяташе, че НАТО създава по-различна среда и разкрива по-големи възможности за търговия, инвестиции и сътрудничество с нашите съюзници, вкл. в областта на специалното производство. Това членство би могло да помогне много повече отсега за оздравяване на нашия ВПК.
Добрата практика на някои страни показва, че членството в НАТО може да даде нови перспективи за бизнеса: възможности за участие в проекти по програмата за военна инфраструктура на Алианса; възможности за посредничество при вноса и доставката на нужни за армията съвременни образци или участие в свързаните с доставката им компенсационни (офсетни) сделки; участие в екипирането на национални сили за международни операции или в конкурси за изследователска, развойна, образователна и тренировъчна дейност за целите на НАТО. Връзките с НАТО позволяват и подобряване на подготовката на научни, преподавателски и инженерни кадри в сферата на ВПК[54].
Сътрудничеството на България с държавите от НАТО в областта на отбранителната индустрия може да бъде с ранг на стратегическо партньорство, да стане крачка за нас към света на високите технологии. Има поле за сътрудничество в различни сфери на военната индустрия, възможности да сме съ- и подизпълнители в проекти, да участваме в кооперирането при производството на модули, състоящи се от огромно количество детайли, възли, агрегати, изготвянето на част от които би могло да се пренесе у нас.
С не особено големи инвестиции и със съвместни предприятия България може да се специализира в производството по стандарти на НАТО на боеприпаси, оръжейни и електронни системи, вкл. на комуникационни и информационни системи за управление и контрол, на авионика и оборудване, на екологично чисти хранителни продукти, на специални облекла, а също така при изпитания на въоръжения от натовски държави - в условия близки до бойните - на нашите полигони. Български фирми са отдавна готови за ангажименти по оборудването и поддържането на бази на НАТО и САЩ в страната.
За съжаление, това си остават като цяло неизползвани възможности. Отбранителната ни индустрия е може би най-разочарованият засега от членството в НАТО подсектор от системата за национална сигурност. Да напомня, че страната ни бе сред десетте най-развити държави в сферата на космическите изследвания и технологии. Тя разполага с производствен и научен потенциал в тази сфера, с който при успешно сътрудничество с НАТО, можем да се завърнем през идните години в подобна свръхтехнологична област.
И още нещо – България не трябва да бъде „съветвана” твърде недипломатично с кого от съюзниците да се кооперира във военната индустрия. При всеки избор водещ трябва да е стремежът той да отговаря по най-добър начин на интересите на страната, армията и военната индустрия. Но нерядко се оказва политически и дипломатически натиск за „правилно” вземане на дадено решение, Не бива при всеки избор да се напомня, че този избор е тест за евроатлантическа солидарност, за мястото и ролята на страната в НАТО.
В тази връзка ще се спрем и на т.нар. четвърти, последен пласт от нивата, на които трябва да „атакуваме” придобитите в нашето общество нагласи и стереотипи спрямо корупцията. Тези четири пласта са пряко свързани с културните особености, влияещи върху възприятията за корупцията и само при тяхното отчитане могат да се внедряват ефективни стратегии за противодействието й, за промяна на отношението към нея, за прилагането на т.нар. добри ART-практики (Accountability-Responsibility-Transparency Practices ), на норми и подходи за добро управление, за честност и порядъчност [55].
(1) „Историческият” пласт. Този пласт е свързан с далечното историческо минало – това са въздействия и влияния, породени от дългия исторически опит на българския народ, както през вековете (след 681 г.) на самостоятелно съществуване, така и по времето, когато страната е била под нечие чуждо владичество - това на Византийската империя (1018-1185) и особено на Османската империя (1396-1878). По отношение на досега с корупцията при този пласт може да се каже, че важи правилото „така трябва”.
(2) „Социалистическият” пласт. Този пласт е свързан с периода на социализма - това са въздействия и влияния, породени от налагането на нашия народ на просъветски, т.е. тоталитарен тип на управление (1944-1989) с еднопартийна система, държавна собственост, командно-административна икономика и ограничени човешки права. По отношение на досега с корупцията при този пласт вече важи правилото „така може”.
(3) „Преходният” пласт. Този пласт е свързан с Прехода към демокрация) — това са въздействия и влияния, породени от Прехода към демокрация, който българският народ трябваше да извърви за кратък времеви период и при силна динамика на процесите. Правилото, което важи в този пласт при досега с корупцията е „така правят всички”.
(4) „Привнесеният” пласт. Този пласт е свързан с привнесени отвън практики - това са въздействия и влияния, породени от възприемане и прилагане на проектиращи се върху съзнанието на нашия народ модели и практики от западни общества и отнасящи се до различни сфери на живота - икономика, амбиции, ценности, човешки отношения.
Налице са негативни последици от разпространяването на такива модели и практики у нас. Някои западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиване” на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) или много лесно усвояват корупционни практики, характерни за страната ни. А когато това се случва именно със западни компании (вкл. от НАТО и ЕС), то има силни негативни последствия за държавата ни и за нейния политически и бизнес елит, за чиновниците от администрацията. В тяхното съзнание се снемат всякакви задръжки, щом виждат, че и на Запад (в НАТО, в ЕС) правят същото. Ето защо правилото, което е присъщо за този четвърти пласт при досега с корупцията е „така правят на Запад”.
♦ Въпреки, че е Армията единствена от четирите опори, която е включена в реални интеграционни процеси с НАТО, тя изпитва най-сериозни проблеми при намирането на пътищата на своята трансформация с излизането на преден план на Гражданската сигурност. Проблемът се усложнява от това, че в съзнанието на нашия елит има „черна дупка” за това: За какво е необходима Армията?. Елитът знае едно - Армията е нужна за участие в мисии зад граница! Тази „черна дупка” се дължи и на общата неяснота в Запада и НАТО по философския и стратегически въпрос: „Как да еволюира Армията като институция?”, по какъв начин тя трябва да се промени, за да не се окаже някой ден, че имаме армии за противодействие на рискове с ниска степен на вероятност да се реализират, но съществуват рискове с висока степен на вероятност да се реализират, обаче за тяхното противодействие нашите армии не разполага с нужните способности.
Всъщност, политическият елит не може или не иска да обясни на обществото дори въпроса за мисиите зад граница като негласно приет водещ приоритет на Българската армия,. Това е така, защото елитът често „употребява” Армията, като я „прикачва” към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти - за да трупа главно за себе си външна подкрепа. Не бива да се подценява ползата за армията от мисиите, в края на краищата това е част от нашите ангажименти в НАТО, пък и Армията трябва да може да воюва и трябва да се подготвя да воюва. За мисиите въпросът не е „Дали да се участва?”. На него отговор е даден като своеобразен данък „сигурност”, който, както казахме, произтича от членството в НАТО. Въпросите са други: „Къде да се участва?” и „Колко да се участва?”. Нуждаем се от стратегия в това отношение, която да е част от стратегията ни за национална сигурност. Ясно е обаче, че участието на страната в мисии трябва да съответства на нейните материални, финансови и военни способности.
Лаврите от приемането на България в НАТО през 2004 г. бяха обрани от политиците, но приносът на нашите военни за постигането на това членство бяха много по-големи. За политиците процесът на присъединяване бе процедура „въпрос-отговор”, писане на отчети, поемане на ангажименти и докладване за изпълнени обещания. Но за военните този процес бе изтощителен, свързан с върховни напрежения, непрекъснати реформи, с участие в мисии и съвместни учения. За разлика практически от цялото общество, за което с влизането в НАТО едва ли нещо се промени, българските военни вярваха, че на тяхната улица с членството в НАТО ще изгрее ярко евроатлантическо слънце, че ще се повиши техният обществен статут и материален статус, че армията ни ще получи нови въоръжения и престижът на военната професия ще се възроди. Равносметката показва, обаче, че твърде малко от тези очаквания бяха реализирани. Реформите продължиха да се изразяват в количествен аспект като продължаващи съкращения - до болка познатото „рязане на живо месо”, получените нови въоръжения се съпровождаха с остаряване, повреждане и излизане от строя на наличните въоръжения: доказателства на аксиомата, че армията на държавата е такава, каквито са управляващите и политиците в държавата.
В периода 1999-2001 г., при извършените промени в поделенията на Министерството на отбрана и Българската армия численият щатен състав бе намален с 36 118 души: офицери – 5 215, сержанти – 6 897, войници – 13 356, граждански лица – 10 650. А само за 2001 г. щатният състав на армията бе редуциран със 17 678 души, от тях: офицери – 1 895, сержанти – 3 772, войници – 10 178, граждански лица – 1 833. Да добавим, че за първата половина на 2002 г. от армията са съкратени още 7 595 души: офицери - 1 987, сержанти - 1 660, войници - 1 606, граждански лица - 2 342.[56] Въпреки това, при срещата си с президента Георги Първанов в Брюксел (11-12 февруари 2004 г.) Яп де Хооп Схефер, генералният секретар на НАТО, му каза: „Все още имате голяма армия”.
Безпрецедентен по сила и безкомпромисност бе натискът, оказан от НАТО и САЩ върху България за унищожаването на ракетните ни комплекси Frog-7, SCUD-B, SS-23.
Страната ни бе пришпорвана непрекъснато да осъществи унищожаването в срок. С половин уста се признаваше за екологични рискове, но се правеше удобният извод, че опасността не е значителна. Американски партньори се чудеха как ще допуснем “да сублимира” имущество за 1-1.5 млрд. долара, без да се опитаме да спечелим нещо от него. Те ми казваха, че са очаквали по-достойна и по-прагматична позиция. Хората в армията, свързали живота си с ракетните комплекси не одобряваха унищожаването на ракетите. На своя професионален празник, 11 март 2002 г., някои плакаха от мъка и безсилие да променят с нещо участта на тези комплекси. Не бяха намерени разумни аргументи, които да накарат обществото да приеме, че унищожаването на ракетите е средство за укрепване на националната сигурност. Главният довод бе, че единствената компенсация срещу това отслабване на националната сигурност е приемането в НАТО. Всички опити, да се твърди обратното, нямаха чуваемост в обществото. То преглъщаше унищожаването защото съзнаваше, че това е част от цената, плащана за членството в НАТО. И още – очакването да получим по-значителна финансова компенсация от САЩ срещу унищожаването на ракетите се оказа нереалистично, главно поради начина, по който се държаха и говореха двамата водещи министри - на външните работи Соломон Паси и на отбраната Николай Свинаров. Те дадоха възможност на САЩ просто да ни кажат: “Ние уважаваме суверенното решение на българските власт”. На 30 октомври 2002 г. унищожаването на ракетните ни комплекси Frog-7, SCUD-B и SS-23 приключи.
Показателно е съдържанието на Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България през 2009 г.[57] Данните и изводите, които се съдържат в този Доклад сочат, че нашето общество изразходва за отбрана значителен по мащаби икономически ресурс, измерен по реалната стойност на неговото човешко, финансово и материално изражение, което означава, че в сравнение със своите съюзници България поддържа една от най-мащабните, нерационални и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили. Налице е устойчива тенденция на технологично изоставане на въоръжените ни сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите-членки на НАТО. Същевременно страната ни поддържа своята отбрана с много по-ниска ефективност, в сравнение със съюзниците в НАТО. Това значи, че нашите войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в операциите и мисиите на НАТО, които са съществен начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет на България в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката ни за сигурност и отбрана.
По същия начин, по който българският политически елит през годините на Прехода постави обикновения човек на задно място в своите приоритети и му прехвърли всички тежести на обществената промяна, така и в сигурността и отбраната елитът е обърнат с гръб към редовия войник, командос, полицай, пожарникар и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация. А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за войника в мисии - инвестициите в неговата безопасност, въоръжение, екипировката, средства за индивидуална защита. Не би трябвало повече българските военни, които показват висок професионализъм в мисиите, да изглеждат там като бедни роднини.
Елитът продължава да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, не в сигурността на нашия военнослужещ, а в скъпи платформи, чието използване от армията в мисии и операции е най-малкото спорно. Всичко това води до оценката: Ниска ефективност и рационалност на дефинирането и приоритизирането на проектите, значително разминаващи се с реалните възможности на ресурсния и икономически потенциал на държавата ни и с истинските приоритетни нужди на въоръжените сили. Тези заключения дават основание за друг извод: целесъобразността на закупените въоръжения в много случаи се определя не от възможностите на страната и потребностите на армията, а от комисионната, договорена за посредници и политици.
Българската армия продължава да очаква редица позитивни ефекти от членството в НАТО, което може да стане, само ако това членство произведе добавъчна стойност към нейното качествено и количествено модернизиране, реформиране и бойна готовност.
VI. След 2012 г. - това трябва да бъде етапът на пълноценна интеграция.
● Може да се каже, за периода след 2012 г., че за да почувстват нашето общество и системата за национална сигурност реалните, а не символните и символичните ползи от членството в НАТО, управляващите в България трябва да формулират позиции по атлантическата (но и по европейската) интеграция в пространството и във времето.
В пространството означава, че нашата външна политика, политиката за сигурност и отбрана могат да бъдат и сравнително ефикасни и поне отчасти ефективни, ако са фокусирани преди всичко към нашия регион, където, както вече бе казано, са реалните измерители и критерии за това - каква е ролята на страната на международната сцена.
Главният наш принос за НАТО е „завръщането ни” в нашия регион, възвръщането на ролята на ключов фактор на стабилност в региона, превръщането ни в пример за добри демократични практики и поета отговорност за мира, сигурността, добросъседството и разбирателството в региона. Това е важно за НАТО, за региона, но също и за България.
Казаното е много важно и поради още една тенденция в международната сигурност, анализирана от мен другаде: Известно изместване на фокуса на големите страни към Азия и отстъпване на Балканите към периферията на голямата политика.[58]
Независимо дали това се харесва или не на народите от нашия регион, вижда се, как улисани със събитията в Афганистан и Ирак, САЩ и НАТО следят с далеч по-малко внимание какво се случва на Балканите, а НАТО дори прехвърля свои отговорности на ЕС. Това налага внимателно преосмисляне на външната ни политика, превързването й към реалните проблеми и приоритети. Понякога възниква усещането, че тя прекалено се геополитизира и сякаш се напряга да решава проблеми на далечни страни като Ирак или Афганистан за сметка на региона, в който живеем, губи представа за собствените си способности и значимост. Логично е да помним, че нашата роля би била най-важна именно в уникалния стратегически триъгълник, чийто размирни върхове са Западните Балкани, Кавказ и Близкия Изток. България може да доказва, че европейските норми и принципи за отношения между страните, за човешки права и демокрация са приложими в него. Регионът е интегрална част от Европа и активната роля на България за неговата сигурност е съществен принос за сигурността на Европа. Защото дори присъединила се към НАТО и ЕС, страната ни си остава географски и геополитически на Балканите.
За съжаление, регионът продължава за генерира рискове за европейската сигурност. Проблемите се изострят от голямото социално, етническо и религиозно напрежение, от крехките демократични практики. Нерешени двустранни спорове, исторически вражди, взаимното недоверие внасят силна непредсказуемост. Слабата развитост, огнищата на домодерност и неставаща демокрация възпроизвеждат криминализирана политическа и икономическа тъкан - хранителна среда за терористични и престъпни групи. Генезисът на някои водещи политици в региона е свързан с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално минало ще станат искрени демократи, всеотдайно работещи за нормализиране, демократизиране и модернизиране на региона.
На Балканите се сблъскват два важни принципа на международното право - правото на самоопределение и принципът на ненарушимост на границите. Актуална задача, не само за държавите в региона, а за НАТО, ЕС и международната общност, е да се търси своевременен, съвременен баланс между тях в интерес на сигурността и стабилността.
Формулата за региона е: проблемите му се лекуват с повече европейска интеграция. Границите на нашите държави de jure или de facto са европейски граници. Проникнат ли заплахи за сигурността в региона, рано или късно те ще намерят пори, през които ще плъзнат из Европа. Границите на региона не са само регионален проблем, а и проблем на НАТО и ЕС. НАТО и ЕС трябва да инвестират в сигурността на тези граници.
Регионът има сериозни проблеми, чието лечение може да бъде подкрепено от страни извън региона, от НАТО и ЕС, но няма да стане без регионално сътрудничество и без обща воля. Вече не може да се каже – нека НАТО или ЕС се намеси. С членствата на държави от региона в НАТО и ЕС, вече те са НАТО и ЕС в региона. България също е НАТО и ЕС в региона. Пред нея има много задачи, които са трудни, но са по силите й. Ето защо тя трябва да съсредоточи своите усилия, внимание, приоритети в региона. Да не говорим, че изоставаме с доста бързи темпове от „осребряването” на уникалното ни геополитическо положение. Магистрали, коридори, тръбопроводи, ключови проекти ни заобикалят или сами ги спираме с импровизации, с идеологизирани, верноподанически аргументи. Да имаш уникално положение е география; да го използваш за интересите, сигурността и просперитета на държавата, обществото и гражданите е геополитика.
Това не означава, че България няма да се ангажира с участие в мисии на НАТО в други региони. Но това участие трябва да се оптизимира, което несъмнено означава и да се минимизира. НАТО ще спечели повече от нашето членство не, ако българският флаг се вее във всички възможни мисии на Алианса, а ако страната е нагледен пример в региона, че демократичните практики и стандарти са приложими и тук, независимо от печалната слава на нашия регион. Родните политици обичат да казват, че България е предвидим и прозрачен партньор. Обаче предвидим и прозрачен партньор не означава партньор, за когото се знае, че винаги е съгласен и че никога няма позиция. Предвидим и прозрачен партньор означава да имаш ясно заявени принципи и позиции, които да спомагат на НАТО като цяло и на държавите-членки в Алианса да знаят какво ще реши България на базата на принципите и позициите си, а не непрекъснатите ни съгласия да се смятани гарантирани, а ако решим да изкажем резерви, да ни подозират, че искаме „да се скатаем”, че шикалкавим, и въобще че се държим като тъмни балкански субекти.
Във времето означава не това, което ни диктуват придобитите условни рефлекси за отмятане на задачи в срок или с опити за преразглеждане на някои срокове. България трябва да надживее тази силна бюрократична нотка в общуването с НАТО и да постави свето членство в реалното време, в което съществува светът. А това време отправя нови и нови предизвикателства и постоянно ескалиращи рискове. Нашата политика, вкл. в НАТО трябва да излезе от безвремието, по-скоро от извънвремието и да стане on-line. Ние сякаш не си даваме сметка какво се случва в света. Светът се тревожи за екология и климатични промени, за устойчиво развитие и изчерпващи се суровини, за ценности, вяра, морал, а ние сме встрани от тези тревоги. Политиците са толкова големи, колкото големи са техните идеи, визии, амбиции и възможности,. Дълбока провинциалност лъха от нашия политически елит. Да не говоря, че освен промяната в същността на външната политика, се променя и нейната форма, начинът й на правене – с бързото навлизане на модерни и свръхтехнологични комуникации, когато всичко, което се случва и на което се реагира е в режим on-line[59]. Това е особено сериозна тема, защото динамиката на събитията променя самите понятия за международна политика и дипломация. Времето се ускорява и изисква много бързи реакции. Механизмите на демокрацията са тромави, процедурите - сложни, ситуацията се мени понякога стремглаво. Затова силно нараства ролята на вярно разработената стратегия, на ясно определените приоритети, които да ръководят държавниците в сложните ситуации, да са техни ориентири и ограничители. Приоритетна е потребността от политически характер на тези държавници - да поемат отговорност, да не губят присъствие на духа когато събитията вземат неочакван ход. На кръстопът стои професията на дипломáта. Ефективността на големите дипломатически представителства в чуждите столици намалява. В интернет пространството и в света на глобалните комуникации дипломатите зад граница се изправят пред двоен риск: както да не са информирани повече от своите колеги и политиците в собствената си държава, така и да се окажат изолирани от процесите в нея, при което да отслабне връзката с реалната ситуация в родината им, с нейните цели, приоритети и интереси В новата комуникационна среда дипломацията, ако иска да бъде ефективна, трябва да търси ново лице, в което рутина, паркетни навици, натруфени маниери, лежерно поведение, патина на старата професия се изместват от динамика, при която събирането на информацията отстъпва на анализирането й, наблюдаването на процесите - на тяхното прогнозиране. Къде е НАТО в тази нова динамика - в 20 век. Със старите шумни и ниско ефективни summits, със сложните процедури за съгласуване на интереси, с йерархичната структура и бавното мислене, с още по-бавно вземане на решения? И още повече - а къде сме ние, с гоненето на призраци из коридорите на МВнР, с играта на външна политика, с позата без позиция, с фокуса върху фòрмата и формàта, а не върху същността и същественото?
VII. Отговорността на Запада и НАТО към сигурността и бъдещето на света.
Членството на България в НАТО трябва да се пречупи и през най-важния, за мен, въпрос на съвременния свят: за отговорността на държавите от евроатлантическата общност към глобалната сигурност и бъдещето на света. Важността на тази тема се определя от критичния момент на развитие на човешката цивилизация и кръстопътя, на който тя се намира - стратегически трудно управляема ситуация, в която отговорността на Запада нараства шоково и граничи с епохално, апокалиптично предизвикателство.
Първото десетилетие на 21 век доказа категорично, че Западът (САЩ и Западна Европа, Евроатлантическата цивилизация, в частност НАТО) не успява да се справи с предизвикателството да бъде глобален лидер при навлизането на света във времето на ескалиращите Четири „НЕ” - Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост и Несигурност; в рисковото общество; в Третата вълна на сигурността, Вълната на риска.
Този все по-явен неуспех е пряко свързан с кризата и при четирите доскоро сякаш неоспорими, смазващи конкурентни предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности и стратегическите приоритети.
▪ Геополитическият статут на Запада съвсем доскоро бе смятан за самоподдържащ се и естествен. Стратегическата неяснота след края на Студената война бе заменена с еднополюсен геополитически модел – т.е. модел на глобално превъзходство на Запада - САЩ и Западна Европа, които се ангажираха с цялата политическа, икономическа и военна мощ, с всички структури (вкл. НАТО) да носят отговорност за стабилизирането и ефективната управляемост на света. Този статут на Запада се възприемаше от другите държави с разбиране и примирение като неизбежна реалност, като най-малкото зло и поради липса на реалистична алтернатива. Но постепенно стана ясно, че САЩ разбират уникалното си положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.
Докато глобалното лидерство съчетава националните интереси на САЩ с техните международни отговорности, глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над международните им отговорности. Връх на това поведение на САЩ беше безперспективната в дългосрочен план стратегия за изпреварващата война (pre-emptive war) на Джордж Буш-младши. А западноевропейските държави, останали без лидери-визионери и тънещи в самодоволство от ползите и изгодите, които им предлага този уникален геополитически статут - да бъдат част от глобалният управителен съвет, но без да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорността за вземаните решения, загърбиха призванието си за цивилизационна мисия и дълга си на морален коректив.
Това в много голяма, стигаща до необратимост, степен ерозира доверието на другите страни към Запада и то не само към САЩ и към НАТО, но и към Западна Европа, която започна да губи своя по-приемлив и по-социален облик. Високомерното доминиране на Запада започна да се възприема навсякъде като пагубно и водещо света към катастрофа.
▪ Икономическият модел на Запада (максимум пазар, частна собственост, частна инициатива и частни интереси, конкуренция, свобода, либерализация на икономиката и изтегляне на държавата от нея) победи в глобален план - след провала на конкурентния социалистически икономически модел (централизирана планова икономика, командно-административна намеса на държавата във всяка една обществена и социална дейност, максимум държавна собственост, предимство на общите интереси над частните).
Този модел е присъщ само на западните либерални и пазарни демокрации, където са налице поне четири важни условия: (1) закони, които да регламентират неговото ефективно функциониране; (2) институции, които да обезпечават спазването на тези закони; (3) жизнен стандарт, който да минимизира радикалните несъгласия с модела и консолидира обществото за запазване на този модел; (4) обществена култура, която да формира умения и способности за действие във високо конкурентна пазарна среда.
Западният икономически модел се наложи в глобален план без особена съпротива (а и бе ли възможна тя след предизвестения край на икономическия и геоикономическия му социалистически конкурент?), но вече като свръхлиберален геоикономически модел и установи практически задължителни (за всички останали) норми, правила, стандарти на икономическа дейност. Проблемът тук е, че този свръхлиберален геоикономически модел има няколко компрометиращи дефекти, които de facto го отричат и обричат:
›› Той „изяжда” невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, дървесина, метали, вода, кислород) и поради това не може да бъде поддържан в дългосрочен план, а в обозримо бъдеще дори може ад доведе до стремителен колапс.
›› Той разрушава необратимо околната среда и води до резки климатични промени, които изправят нашата Планета пред Хамлетовия въпрос: „Да бъде или да не бъде?”.
›› Той задълбочава сегашните структурни и системни противоречия между петте типа коренно различни в материално (но също така и в морално) отношение държави: свръхразвити, развити; развиващи се, изоставащи в развитието и деградиращи.
›› Той не е универсален, симетричен, включващ (inclusive), равноправен, социален, а е елитарен, асиметричен, изключващ (exclusive), дискриминиращ, асоциален, защото от него се облагодетелства основно „златният” 1 милиард хора - 15% от човечеството, които разполагат с 85 % от световния БВП. А от него са ощетявани главно останалите 5 милиарда хора - 85% от човечеството, за които остават 15 % от световния БВП.
Тези недъзи на господстващия икономически модел създават в очите на народи от различни религии, култури и цивилизации образ на Запада като демон, като монстър, който иска да завлече всички в пропастта, която само той заслужава. С това светът съвсем логично прави крачка към сбъдване на пророчеството на Самюъл Хънтингтън за сриването си в острата конфронтация на полярното разделение „West” vs. „Rest”[60].
▪ Универсалните ценности на Запада цели десетилетия наред бяха стратегически ресурс, който като магнит привличаше общности от хора, жадуващи смело свободата, демокрацията и човешките права. За добро или лошо, практически всички принципи, схващания, юридически норми, възприемани днес като глобални, са базирани върху наследството на Европейската (а днес - Западната, евроатлантическата) цивилизация: Древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, Модерните идеи за демокрацията, човешките права и свободи. Като носител на тези ценности, Западът успя през 90-те години на 20 век да мобилизира изключителна подкрепа сред народите на Централна и Източна Европа в порива да сложат край на социалистическия тоталитаризъм. В немалко други страни млади хора изписваха на своите транспаранти и скандираха трогателно смели искания за установяването на редица западни ценности.
С течение на времето светът започна да се взира по-критично в онова, което Западът прави. Ставаше ясно, че западните ценности не са това, което бяха. Думите се оказваха гланцирана опакова на нарушаване на международното право, на поети ангажименти, на не добре прикриваща лицемерието политическа коректност, на двойни стандарти.
За жалост, вместо да отстоява привлекателността на ценностите си, вместо чрез тези ценности да изковава най-широки коалиции в подкрепа на своите цели, приоритети и идеали, Западът започва с нарастващ темп, вкл. чрез НАТО да прибягва до употребата на въоръжена сила, да използва военното си превъзходство като основно средство за реализиране на интересите си, за доказване на правотата си и налагане на своята воля.
▪ Стратегическите приоритети на Запада (желаеха ли или не това другите) бяха векторът, определящ посоката на глобалното развитие, неговият ориентир, фундамент, гарант. Целите на Запада моделираха световното стратегическо планиране; дискусиите на Запада даваха тон на световния дебат; креативността на Запада тласкаше световната иновативност; творчеството на Запада насочваше световните културни тенденции.
И така, докато САЩ, флагманът на Запада, в пристъп на геополитическа депресия след 11 септември не въвлякоха света в Глобална война срещу терора (Global War on Terror). Човечеството бе принудено да съзерцава в ступор и потрес как се подменя актуалният дневен ред на нашата цивилизация, как се прахосват безценно време и колосални ресурси, вместо да се атакуват ключовите рискове, които, ако не им бъде даден адекватен, бърз и ефективен отговор, могат да тласнат света в хаос и анархия.
С това кредитът на доверие към Запада като към цивилизационен think-tank започва да се изчерпва. Редица държави, най-вече квинтетът БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), донякъде и Германия, Канада, Япония, Южна Корея са обзети от подозрението, че в пилотската кабина на глобалния лайнер като че има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това налага не само смяна на курса и не само промяна на начина на управление на лайнера, но може би и замяна на екипажа му.
›› Тероризмът не трябва да бъде определян като фундаменталният, а още повече пък като единственият сериозен проблем на човечеството и не бива да бъде анализиран изолирано от другите предизвикателства и рискове, пред които днес е изправен светът.
›› Тероризмът би трябвало да се разглежда в много по-малка степен като причина за влошаваща се управляемост на света и за ескалиращия глобален хаос и в много по-голяма степен като следствие от сериозни системни, структурни, социални, ценностни проблеми, от ескалиращите симетрични и асиметрични рискове и предизвикателства.
Следователно е необходимо да се атакуват най-напред същностните причини за кризата, насилието и гнева в глобален, регионален и национален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи и опасности, война срещу тероризма.
Атакуването на коренните причини, а не на породените от тях симптоми, ще позволи да променим фокуса на усилията и ресурсите от „война” към „мир”. И вместо да водим война срещу тероризма, твърде спорно разбирана като Справедлива война СРЕЩУ тероризма, ние трябва да поставим на преден план постигането на Справедлив мир ЗА човечеството. Тук става дума следователно не просто за мир, а за справедлив мир.
Нека да внеса много важно уточнение. Западът говори за мира като за абсолютна, жизнено важна, водеща ценност. И приписва на мира всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализирането на всички тези позитивни достойнства. Мирът е относителна, а по-точно той е съ-относителна ценност. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, той е необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен и по-стабилен живот.
Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може в условията на мира (който често е едно изгодно нему статукво) да реализира своите предимства и да пожъне резултатите от тях. В същото време бедният, слабият, неразвитият, неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, ако „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност и стабилност.
За Запада, за развития свят, мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир, толкова по-добре, но за Изтока, за неразвития свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва най-вече със справедливост. Какъвто да е мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи — за неразвития свят не е ангажираща потребност - той я възприема като продължение на старата политика (експлоатираща, колониална, ограбваща, присвояваща, употребяваща, заробваща), но с нови средства.
И така, едва ли може да се оспори с що-годе убедителни аргументи разбирането, че проблемите, пред които е изправена планетата ни са общи и те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които обединяват народите от различните култури, религии, раси и региони, а не ги разделят и конфронтират едни срещу други. Безспорно е, че ние трябва да строим мостове, които ни свързват и сближават, а не барикади, които ни разделят и конфронтират. Несъмнено и 100 монолога не са равни на 1 диалог.
Но поради исторически причини и заради своята политическа, военна, икономическа мощ, Западът играе водеща роля на световната сцена като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически, геоенергиен фактор. Той носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета. Това изисква от Запада дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство. Само те ще му позволят да осъществи плавна, управляема и устойчива трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръхлиберален геоикономически модел към нов, многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален геоикономически модел, щадящ в далеч по голяма степен ноосферата, околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство.
Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Западът е този, който в най-голяма, в несъизмеримо по-голяма от другите, степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта. Днешната геополитическа и геоикономическа конструкция на света е такава, че Голямата игра се води на полето и по правилата на Запада. А на това поле и при тези правила Западът не може да бъде победен. На полето на Запада и по правилата на Запада Западът е най-добрият играч. И той не просто играе по-добре от другите, но и увеличава преимуществото си над тях.
Това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Запада. Лидерите на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят пред тях, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно и че Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират. Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по сегашния път, само защото са по-ниски и дребни от предизвикателствата и им липсват кураж и политическа воля, то бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.
Това мое разбиране е естествено следствие не само от анализа на геополитическите процеси и констелации, но и от използването на ... двете теореми за непълнотата и за непротиворечивостта на австрийския и американски учен Курт Гьодел, които са един от интелектуалните върхове в теорията на познанието като цяло и в математиката в частност. За тяхното разбиране се изискват много сериозни математически познания. Тук ще се опитам да ги преразкажа най-вече главното в тяхната удивителна логика.[61]
Първата теорема на Гьодел, донесла му световна слава е известна като „Теоремата на Гьодел за непълнотата”. Нейната идея е, че ако имаме една достатъчно сложна система, то нито една група от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми) не може да опише присъщите на тази система свойства и процеси напълно (т.е. не е достатъчно точна, всеобхватна и изчерпателна), ако остане в рамките на нейния понятиен и логически апарат. Втората теорема на Гьодел е известна като „Теоремата на Гьодел за непротиворечивостта”. Нейната идея е, че ако групата от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми), с която се описва дадената система е непротиворечива, то тази нейна непротиворечивост не може да бъде доказана, ако се остане само в рамките на въпросната група от правила и постулати (т.е. аксиоми и теореми). Смисълът на двете теореми е, че за нашите познавателни възможности и способности да произвеждаме и натрупваме знание съществува изначално и непреодолимо ограничение. Нашите опити да опишем една сложна система, оставайки в нейните рамки и в присъщия й понятиен и логически апарат са обречени на провал, защото цялостното описание няма да е пълно и не можем чрез него да докажем собствената му непротиворечивост. С други думи, една сложна система може да бъде описана пълно и непротиворечиво, само ако се излезе извън нея, т.е. при качване с (поне) едно ниво на сложност по-нагоре. Оставайки вътре в системата, базирайки се на знанията, които получаваме само от изучаването й, ние не можем да получим пълна и непротиворечива представа за тази система. За да я разберем, трябва да я погледнем „отгоре”, чрез понятийния и логически апарат на по-сложна, по-обща система. Тъй като всяка теория, свързана с дадена система и оставаща в нейните когнитивни, концептуални, логически и понятийни рамки, не може да бъде пълна и непротиворечива, то за пълното и непротиворечиво описание на тази система се нуждаем от т.нар. метатеория, която се надгражда над съответната теория. И така - за да разберем пълно и непротиворечиво какво се случва в България, ние не можем да прилагаме знания, получени само в затвореното пространство на България, а трябва да погледнем на страната откъм Европа, откъм европейските процеси, откъм общността, към която вече сме, т.е. ЕС. Пълно и непротиворечиво знание за България е възможно в по-широкия контекст, към който тя се присъединява. Същото важи и за Запада! Западът може да разбере пълно и непротиворечиво какво прави, как го прави, накъде върви светът под неговото господство или лидерство, само ако престане да мисли единствено за себе си и да обяснява случващото се, протичащите в глобален мащаб процеси на базата само на своите схващания, интереси и приоритети, а трябва да погледне на себе си, към себе си откъм рисковете и предизвикателствата, потребностите и целите на единната човешка цивилизация. Пълно и непротиворечиво знание на Запада за Запада е възможно само в по-широкия контекст на човешката цивилизация, на Майката Земя.
Каква тогава може да бъде ролята на НАТО? НАТО може да даде военен отговор на всички онези, които пречат на света да оцелее. НАТО може да бъде военният, силовият инструмент за осъществяване на описания вече модел на развитие - модел, позволяващ да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират.
Това ще снеме и напрежението в нашето общество спрямо НАТО. Защото ако НАТО няма сериозни цели като единствен работещ колективен инструмент за производство на сигурност, прагматичният българин, който на принципа „око да види, ръка да пипне” „не вижда” реална сигурност, получена от НАТО и не може „да я пипне”, ще продължи да се отнася със скептицизъм към НАТО и да й лепи етикети – империалистичен блок; инструмент на САЩ; Алианс, целящ главно да ни конфронтира необратимо с Русия.
В изпълнения с нарастващи рискове свят, България няма алтернатива - тя трябва да участва в Система за колективна сигурност (НАТО), но това не снема от дневен ред необходимостта да се изгради ефективна Система за национална сигурност. Дори като член на НАТО нашата сигурност е national (национална), а не NATOinal. Членството в НАТО е важно, но не е панацея, то не е перфектно решение на всички наши проблеми.
Истинският смисъл и голямото и успешно бъдеще на Алиансът е той да започне да се трансформира от НАТО, Северноатлантически съюз, в ЕАТО, Евроатлантически съюз, който да служи не толкова и не само на сигурността на своите държави-членки, а на сигурността на света, на жадуваната и все по-отдалечаваща се глобална сигурност. Има огромен смисъл от съществуването на НАТО само ако тя се превърне в организация, която да заеме най-важното и отговорно място в борбата на света срещу различните причинители на несигурност, в борбата на цивилизацията (а не в борбата между цивилизациите) с новите напасти и бедствия. Да, разбира се, и тероризмът в това число.
VIII. Отношението на нашия политически елит към „демократичното” насилие.
В заключение, един изключително, важен, принципен и заслужаващ най-задълбочено осмисляне и обсъждане проблем, една много сериозна дилема, свързана с насилието – насилието, от което ние като държава и общество ставаме част или имаме отношение към него: в резултат от нашето членство в НАТО и все по-честото използване на НАТО като силов фактор в международните отношения от страна на САЩ и [Западна] Европа.
Сред тенденциите в съвременната международна сигурност е и следната: Завръщане в международните отношения на силовите методи за преодоляване на споровете, управление на кризите и решаване на конфликтите, опазване на глобалното статукво, контрол, манипулиране и потискане на несъгласните с това статукво.[62] Употребата на въоръжена сила при най-малкия повод, става отново главно средство за доказване на правотата и налагане на волята. Ако за страни от Третия свят това е разбираемо, макар не оправдано, то учудващо как демократични държави, разсъждават като каубои: „Най-добре се смее този, който стреля пръв”. Така правото на силните се превръща в сила, а силата им - в право. За слабите остава една алтернатива - да прибягват до контра-насилие и асиметрични отговори, да си служат с тероризъм - евтино средство за скъпи последствия. Това не означава, че има добър и лош тероризъм. Тероризмът – държавен, религиозен, социален, идеологически е като чума за 21 век. А няма добра и лоша чума.
Именно тук пред България възниква дилема. Част от чиято същност е следната: ние влязохме в НАТО, защото бе общност от държави, с които споделяме общи ценности (някои политици, беше казано, дори говориха за цивилизационен избор, за завръщане в лоното на общества, към които принадлежим културно, но с ялтенските споразумения сме били откъснати от тях и придадени към чужда Империя). Обаче НАТО от защита на тези уникални ценности, най-напред премина към налагането им на други държави; а после постепенно налагането на ценностите се заменя с налагането на интереси.
И ако за ценностите може да се каже, че те са общи и се споделят от всички страни в НАТО, то интересите, както е винаги в система за колективна сигурност, като правило са интересите на водещите държави в системата. Вече подчертахме по-горе, че между интересите на системата (такава е и НАТО) и националните интереси на една държава, особено когато тя е по-малка, с по-слабо влияние, не винаги има знак на тъждественост.
Да добавим, че при военни намеси на НАТО загиват невинни хора или след намесите властта се „връчва” на личности със съмнителен, до престъпен или антидемократичен background. Това е възможно защото има налагане на интереси, а не на ценности. Но по този начин се нарушават принципите, които определят една война като справедлива, според Теорията на справедливата война (за нея по-долу). Тогава излиза, че влязохме в НАТО заради споделени ценности, а се налага да изпълняваме решения и да участваме в мисии, които могат да бъдат в разрез с националните интереси или са несправедливи войни (военни операции). И ако за интересите стана дума как политиците биха могли да „отиграят” дадената ситуация и да не се ангажират с участие в конкретната военна операция, въпросът с отношението към приложено от НАТО насилие, което нарушава принципите на справедливата война е изключително сложен. Това е морален въпрос.