Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 30. ЗА НЯКОИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОНЯТИЯ И ЯВЛЕНИЯ, НЕПОСРЕДСТВЕНО СВЪРЗАНИ СЪС СИГУРНОСТТА
  
  Обсъждат се редица понятия и явления, които като правило не са били централни обекти на досегашните Етюди, но имат несъмнено важно значение за Науката за Сигурността и са много пряко и може да се каже неразривно свързани с разкриването на удивителната, неповторима природа и фундаменталното значение на научната категория „Сигурност“.
  
  На подробно обсъждане на приведените тук допълнителни понятия и явления, тясно свързани със сигурността, е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011.
  
  След изясняването на редица от най-съществените – според нас – концептуални модели, подходи, принципи и практически ориентири в Науката за Сигурността, ще продължим с разглеждането на някои допълнителни за Сигурността понятия, които – отново според нас – разкриват удивителната природа на Сигурността и нейната пряка връзка с живата материя, със социалните системи, с държавата и обществото, с индивидуалната психика. Макар и допълнителни, тези понятия са изключително тясно свързани със Сигурността.
  
  Съвременната логика на изучаване на процесите в сигурността се базира върху четири ключови елемента.
  
  ⁕ ПЪРВИЯТ ЕЛЕМЕНТ от съвременната логика на изучаване на процесите в сигурността е:
  Светът изживява качествено нова трансформация – радикална и революционна, системна и структурна, епохална и епична, многопосочна и многообхватна (вж. Етюд 12).
  
  ⁕ ВТОРИЯТ ЕЛЕМЕНТ от съвременната логика на изучаване на процесите в сигурността е:
  Променя се самата същност на сигурността, с други думи, сигурността не е това, което беше, тя е много по-различна, изпълнена с нов смисъл и ново съдържание (вж. Етюд 5).
  
  ⁕ ТРЕТИЯТ ЕЛЕМЕНТ от съвременната логика на изучаване на процесите в сигурността е:
  Променя се Науката за сигурността, тя преживява смяна на Парадигмата. От една от обществените науки, тя постепенно се превръща в ОбщественаТа наука (вж. Етюд 19).
  
  ⁕ ЧЕТВЪРТИЯТ ЕЛЕМЕНТ от съвременната логика на изучаване на процесите в сигурността е:
  Променя се инструментариумът за изучаване на сигурността, той все повече използва знания, модели и подходи от различни естествени и обществени науки (вж. Етюд 24).
  
  Пояснение:
  Парадигма – модел на научно мислене в определена област от знанието; съвкупност от фундаментални научни разбирания, представи и понятия, която е приемана и споделяна от научната общност или най-малкото е обединяваща значителна част от тази общност.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  ПАРАДИГМАЛНИ УСЛОВИЯ ЗА АНАЛИЗ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ
  Осъзнаването и изучаването на дълбоката същност, широкото съдържание и високия смисъл на удивителната научна категория „Сигурност“ в условията на настъпващото Рисково общество (вж. Етюд 19, Етюд 23, Етюд 24), както и изработването на стратегии за нейното ефективно гарантиране, са пряко свързани с условията, в които ние живеем и все повече ще живеем. А това са условия на нарастваща неопределеност и все по-висок риск. Ето защо една от приоритетните, важни задачи на Науката за сигурността е именно вземането на решения в условията на нарастваща неопределеност и все по-висок риск.
  Анализът на националната сигурност и изграждането на такава структура на системата за национална сигурност, която да генерира преди всичко ... национална сигурност, не би могло да се прави без наличието на два базисни и несъмнено парадигмални модела:
  ⁕ ПОЗНАВАТЕЛЕН ПРОСТРАНСТВЕН МОДЕЛ на сигурността, който систематизира ПЕТТЕ различни нива на сигурността в съвременната геостратегическа, геополитическа, геоикономическа и геоенергийна ситуация, както и в глобален (т.е. Световен), континентален (т.е. Европа), регионален (т.е. Балканити и Черномореския регион) и национален (т.е. България) план.
  ⁕ ПОЗНАВАТЕЛЕН ВРЕМЕВИ МОДЕЛ на сигурността, който систематизира ТРИТЕ различни вълни на сигурността в координатната система на съвременните процеси и тенденции и с отчитане на основните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи.
  
  Само така ще бъде възможно да се внедрят модерни подходи за сценарийно планиране и системно проектиране, а сщо така работещи технологии за мениджмънт на сигурността.
  И единствено по този осмислен от Науката начин ще се създаде и даде ясна, разбираема, необходимо пълна и достатъчно непротиворечива, адекватна на обективната реалност и субективите нагласи в сложната и динамична социална система, каквато е всяка човешка общност и главно обществото, ВИЗИЯ за приложното поле на националната сигурност.
  
  ⁕ В Етюд 1 бе разгледана Схемата на Петте нива на Сигурността – ПОЗНАВАТЕЛЕН ПРОСТРАНСТВЕН МОДЕЛ на сигурността.
  ⁕ В Етюд 3 бе разгледан Моделът на Трите вълни на Сигурността – ПОЗНАВАТЕЛЕН ВРЕМЕВИ МОДЕЛ на сигурността.
  
  С неоспоримо авторско право за тази Схема и този Модел ще напишем следното:
  МОЯТА Схема на Петте нива на Сигурността;
  МОЯТ Модел на Трите вълни на Сигурността.
  
  РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ЕВРОПА И САЩ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СИГУРНОСТТА
  В Етюд 1 бе казано:
  „В анализа на Първото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание са различията и разделителните линии, които преминават вътре в света на Запада – между Европа и САЩ“.
  
  Като част от Запада и като член на Евро-атлантическата общност (НАТО, ЕС), България се приобщи към общества, в които индивидуалната сигурност, индивидуалните права и свободи, индивидуалният просперитет и индивидуалното благополучие играят ключова роля, те са с водещ акцент в управлението на държавата, в спектъра от цели и ценности на обществото (като общОство) и на отделните хора. А това означава, че ключов елемент в оценката на дейността и компетентността на всяка власт ще бъде как тя гарантира едно нормално ниво на индивидуална (лична) сигурност за колкото се може повече граждани.
  Да обърнем внимание, че говорим за „колкото се може повече граждани“, а не за „всички граждани“! Очевидно, между „колкото се може повече граждани“ и „всички граждани“ има немалко множество граждани и на тях това нормално ниво на индивидуална (лична) сигурност не е гарантирано. С други думи, на тяхното микрониво не важи макрооценката за държавата – че тя е богата и в сигурност! По отношение на това немалко множество граждани нерядко, с повече или с по-малко угризения на съвестта, се мисли следното:
   „Нещастието, дори и остро, щом засяга по-малък брой хора, трябва да бъде прието ... По-добре да не се обръща внимание на страданието на неколцина и да не се действа в тяхно име, отколкото заради един да се накърни доброто съществуване на мнозина“ [1].
  
  Западният тип държава – с пазар и демокрация, т.е. с „пазарна демокрация“, е в голяма степен утилитаристка държава. И ако заменим думата „щастие“ с думата „сигурност“ в утилитаристкия принцип („хедонистичното уравнение“, „калкулацията на щастието“), свързан с английския философ Джереми Бентъм (1748 – 1832), то западният тип държава би трябвало да обезпечи „максимално количество сигурност за максималния брой хора“.
  В държавата с пазарна демокрация, „щастията“ на всички индивиди имат равно тегло и при това „всяко се брои за едно и никое от тях не е повече от едно“, а после те се сумират в „общ социален сбор“, който се „идентифицира с общото благо или благоденствието на обществото“ [2]. Ако в едно общество от 10 човека, 8 са щастливи, а 2 са нещастни, то по утилитаристкия принцип „обществото“ има 6 единици щастие (8 – 2 = 6) – едно доста щастливо „общество“! А какво мислят по този въпрос тези двама нещастни или пък може би нещастници? Каквото и да мислят, главното е те да се оправят сами и както могат.
  
  Пояснение:
  Утилитаризъм – направление и категория в етиката, икономиката, социалната философия, според която моралната стойност на дадено действие или поведение се определя основно от неговата полза.
  Хедонизъм – термин, който означава наслада. За привържениците на хедонизма, наслаждението е висше благо. Всичко, което доставя наслада е добро. Всичко, което не доставя наслада – не следва да получава внимание.
  
  Ще проследим различията между САЩ и Европа по отношение на пазара и демокрацията и как техните общества разглеждат социалната справедливост и отговорността на всеки човек за своя живот, своята жизнена стратегия и за своето щастие. Тези различия от двете страни на Атлантика са неизбежни – доколкото равенството и свободата имат различни проекции в американското и европейското подпространства на Западната цивилизация.
  Като формална процедура демокрацията се базира на простото правило: „Прави са тези, които са повече“! Тези, които са повече, определят кой да управлява, при какви правила (закони) да се управлява, кое е целесъобразно за държавата и добро за нейната сигурност. Но никога досега Мнозинството не е било субект (то е преди всичко обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на Мнозинството, никога Мнозинството не е поемало първо към барикадите, не е плащало с живота, свободата и благосъстоянието си – в името на Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често на един човек или на шепа луди глави, дръзвали да бунят империята, да гледат Напред и да дирят Промяната, да сочат на другите Пътя към Спасението. Те са били разпъвани на кръст, те са горени на клада, разстрелвани до стената, обезглавявани на дръвника и от гилотината, докато накрая Мнозинството се е убеждавало, че те са правите и е приемало идеите им.
  Както пише италианският и американски философ Джовани Сартори (1924 – 2017), в началото на XVI в. италианският богослов Марсилий Падуански (ок. 1275 – ок. 1342) използва израза „по-голямата и по-способната част“ (major et valentior pars), а в онези времена представата за „по-голямата“ част не се е отделяла от представата за „по-добрата част“. Постепенно различията между „по-голямата част“ и „по-добрата част“ започват да нарастват, докато се стигне до пълното (понякога зловещо) разделяне на количествените и качествените характеристики в социума по време на Великата френска революция [3].
  
  Пояснение:
  Великата френска революция (1789 – 1799) – удивителен и бурен период от историята на Франция, изпълнен с мащабни политически и социални промени, оказал огромно въздействие върху обществения живот не само във Франция, но и в Европа.
  
  Древногръцкият поет Омир (VIII век пр.Хр.) е казал, че „управлението на мнозинството не води до нищо добро“.
  Според древногръцкия философ Платон (ок. 427 – 347 г. пр.Хр.) „демокрацията е най-лошата сред добрите организации на обществото, макар и най-добрата сред лошите“.
  За древногръцкия философ Аристотел (ок. 384 – 322 г. пр.Хр.) „крайностите на демокрацията са тирания“ [4].
  Френският историк Алексис дьо Токвил (1805 – 1859) смята, че демокрациите са обект на „тирания на мнозинството“, при която популярните мнения потискат автентичното многообразие и различие [5].
  Джовани Сартори пише за „аритметичната тирания на мнозинството“ [6] и твърди, че „правото“ на мнозинството не е „правота“ на мнозинството“, както и че „мнозинството е количество, а количеството не може да роди качество“ [7].
  
  Демократичното общество и Пазарното общество са в пряка и обратна връзка, в единство и борба на противоположностите. Демократичното общество (т.е. „1 човек – 1 глас“) „имплицитно предполага някаква степен на икономическо равенство“ [8]. В Пазарното общество (т.е. условно „1 долар – 1 глас“) икономическото неравенство е като базисна характеристика. Демокрацията носи в себе си силен стремеж за общност и без чувството за общност тя трудно може да осъществява пълноценно своите функции и да реализира ефективно своите цели. Докато в Пазара е закодирано преследването на индивидуалните, на личните интереси, фокусирането и фиксирането в собственото Аз и неговите амбиции. Затова е изключително трудно да се съчетават подобни полюсни, често антагонистични идеи, нагласи и амбиции. А както пише американският политолог Бенджамин Барбър (1939 – 2017), „капиталистите могат да бъдат демократи, но капитализмът не се нуждае от или не води до демокрация“. Той смята също така, че капитализмът се трансформира от система, която обслужва потребностите, в система, която ги създава и манипулира [9].
  
  Пояснение:
  Имплицитен – който не е изказан, но се подразбира, скрит, неявен.
  
  В Евро-атлантическата общност (САЩ и Европа) се смята, че ако повечето хора живеят в сигурност и благополучие, то и обществото живее в сигурност и благополучие. Целта е да се постигне такова оптимално количество хора, които съставляват това „повече“. Като изключим свръхбогатите – онези, които живеят в строго охраняван и недостъпен за другите свят на максимална сигурност и огромно благополучие, то за определящата част от това „оптимално количество хора“ се казва, че са Средната класа. Колко многочислена е тази Средна класа и колко сигурност и благополучие за нея се приемат като необходими и достатъчни, за да може да се прецени, че обществото е в сигурност и благополучие, в немалка степен зависи от характера, културата и традициите на съответното общество.
  
  В Европа като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура не се толерира прекомерно разслоение в обществото и се приема преразпределянето на съществена част от националния ресурс в полза на хората, изпадащи към социалното дъно. Това води до известно хоризонтално „удължаване“ и вертикално „скъсяване“ на т.нар. Средна класа, свързани с частично снижаване на нейното равнище на богатство и сигурност. Средната класа се разпростира в по-обширен диапазон и обхваща повече обществени прослойки; тя, относително, е с по-голямата си част ПОД и с по-малката си част НАД чертата, която отразява средния доход в обществото (например, средното аритметично от материалното състояние и доходите на 10-те процента най-богати и 10-те процента най-бедни хора).
  С други думи, малко повече от Средната класа е „потънала“ ПОД и малко по-малко от нея е „изплувала“ НАД тази черта на средния доход. Нека си представим плаващо тяло, което с малко по-голямата си част е ПОД водата, а с малко по-малката си част е НАД водата (Илюстрация 1). Логично е да осъзнаем, че това тяло може да плува – стабилно и продължително. В Европейското общество Средната класа отдава определена част от дохода и своето богатство на по-долните („дънните“) прослойки, за да скъси дистанцията си от тях и за да не ги тласка към отчаяние и радикални действия. Европа с кръв, сълзи и пот си е научила най-сетне съдбоносния исторически урок, че ако в нейните общества настъпят силни разслоения, това може да доведе до социални революции и до различни тоталитарни и авторитарни „изми“ – фашизми, нацизми и комунизми. Средната класа в Европа има доход, който е частично по-нисък от средния доход за обществото, именно защото тя „собственоръчно“ доплаща за своята сигурност и стабилността на обществото.





  
  Илюстрация 1. Условно (метафорично) представяне на отношението на Средната класа към „дънните“ прослойки в Европа и САЩ
  
  Но САЩ като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура се толерира по-голяма степен на разслоение в обществото и съответно по-малка част от националния ресурс се преразпределя в полза на изпадащите към социалното дъно. Това води до известно вертикално „удължаване“ и хоризонтално „скъсяване“ на т.нар. Средна класа, свързани с частично повишаване на нейното равнище на богатство и сигурност. Средната класа се разпростира в по-стеснен диапазон и обхваща по-малко обществени прослойки; тя, относително, е с по-малката си част ПОД и с по-голямата си част НАД чертата на средния доход в обществото (например, все същата усреднена величина от материалното състояние и доходите на 10-те процента най-богати и 10-те процента най-бедни хора).
  С други думи, малко повече от Средната класа е „изплувала“ НАД и малко по-малко от нея е „потънала“ ПОД тази черта на средния доход. Нека пак да си представим плаващо тяло, което този път с малко по-малката си част е ПОД водата, а с малко по-голямата си част е НАД водата (Илюстрация 1). Логично е да осъзнаем, че това тяло много трудно може да плува, а камо ли пък – стабилно и продължително. В Американското общество Средната класа не е склонна да отдава (и тя отдава с неохота) определена част от дохода и своето богатство на по-долните („дънните“) прослойки. Причините за такова „сурово“ поведение са закодирани в гените на американеците – чрез ВЯРАТА (Протестантството) и ВЕРУЮТО (Либерализмът). Американците са убедени, че всеки човек сам е творец на съдбата си и сам си е виновен ако тя не е най-добрата; човек е отговорен за своя живот и трябва да се бори за собствения успех, без да чака наготово от държавата (чието водещо задължение изобщо не е да преразпределя доходи, а да бди за спазването на правилата). Господ е дал на всеки от нас някакви способности и ние сме длъжни да ги открием и чрез тях да се трудим неуморно, да ковем своето лично щастие. Има хора, които така и не са открили дадените им способности, а има хора, които са ги открили, но не са доволни от тях и затова не ги използват, за да постигнат нещо по-смислено и съществено в живота. Главното е, че животът на всички нас преминава в непрекъсната конкуренция и борба за преуспяване. В САЩ „постигането на победа не е едно от нещата, а единственото нещо, което трябва да се направи“, а пък „класиралият се втори е първи сред загубилите“ [10].
  Отново ще посочим изрично, че в Американското общество Средната класа има доход, който частично е по-висок от средния за обществото, защото тя отказва да доплаща „от своя джоб“ за неудачите на падащите към социалното дъно. Това поведение се дължи на нейното убеждение, че значимият трансфер на публични финанси към социално слабите ще ги демотивира да се борят за оцеляването си и ще ги превърне в паразитиращи групи. Средната класа в САЩ най-убедено смята, че това, което може ефективно да се направи за маргинализиращите се прослойки, е държавата да създава такива условия, при които те с воля, труд, риск и предприемчивост да получават повече шансове за по-добър живот.
  Ако в САЩ смятат, че човекът е най-вече отговорен за своя живот и за материалното си състояние и затова е длъжен да се бори за успеха, без да чака наготово от държавата, то в Европа се отчита, че успехът на човека се определя не само от това каква отговорност носи той за своя живот и материалното си състояние, как се бори за успеха, но също и от пазара, често главно от пазара. Човекът може да прави това, за което е роден и да го прави по най-добрия начин, ала то да не се „оценява“ от пазара, в резултат на което жизнената му стратегия да търпи провал. Затова Европа е много по-социална от САЩ – тя се стреми да гарантира социална защита, която в известна степен да защитава хората от стихията и произвола на пазара. Европа застрахова при неуспех, а САЩ възнаграждават при успех.
  Американската мечта е вертикална, т.е. изисква труд, битка, колосално усилие по пътя нагоре. От 100 000 ще успеят 100, но така те ще поддържат мечтата жива за 100 000 000.
  Европейската мечта е хоризонтална, тя гарантира приемлив жизнен стандарт даже за по-слабите социално. Затова и десетки хиляди, стотици хиляди, милиони хора гледат на нея като на рай с тези социални мрежи на защита. Така, изправена пред цунамита и Девети миграционни вълни, Европа става жертва на своя успех, на своята хоризонтална мечта.
  
  ▪ РАВЕНСТВОТО (то е европейското верую) съдържа в себе си статика, баланс, търсене на стабилност, стремеж за поддържане на статуквото, за запазване на хомеостазата. То се аргументира с морални, нравствени, етични и религиозни идеи. На обществото може да навреди подобна висока степен на равенство (с голямо преразпределение на доходите) и така по-способните, по-можещи хора да се демотивират да бъдат креативни, борещи се, предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото и да са всеотдайни, все едно всички получават горе-долу едно и също с по-малко способните и с по-малко можещите.
  Според Джовани Сартори равенството е „като двуликия Янус и затова има уникалното свойство едновременно да се асоциира с еднаквостта и със справедливостта“ и че когато говорим за справедливост, трябва да различаваме социалната справедливост (всички получават приблизително еднакви дялове) от индивидуалната справедливост (всеки получава дял, който заслужава) [11]. Европа разглежда равенството като справедливост, но разбирана като социална справедливост. А САЩ са убедени, че равенството означава еднаквост и те преместват акцента от социалната върху индивидуалната справедливост.
  ▪ СВОБОДАТА (тя е американското верую) носи със себе си динамика, взаимодействие на различия, нестабилност, стремеж към промяна. Тя е фокусирана върху значимостта на личността и отприщва колосални творчески сили. На обществото може да навреди подобна висока степен на свобода (всеки в максимална степен получава това, което може и заслужава) и така по-неспособните, по-неможещите хора да се демотивират да бъдат креативни, борещи се, предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото и да са всеотдайни, все едно, ще получават много по-малко, отколкото по-способните и по-можещите.
  
  Пояснение:
  Хомеостаза (хомеостазис) – способност на отворената система да съхранява постоянно състояние на динамично равновесие, както и да се завръща в непродължителен период от време към него, ако поради вътрешни и външни причини е била принудена да се отдалечи от това състояние.
  
  ПАРАМЕТРИЧНИ МОДЕЛИ В ИЗУЧАВАНЕТО НА СИГУРНОСТТА
  Социално-икономическите измерения на сигурността се изучават през и чрез различни 4-, 3- или 2-параметрични модели, базиращи се на всички или на някои от измеренията на сигурността, свързани с Политиката, Икономиката, Отбраната и Социалната дейност.
  ▪ ПОЛИТИЧЕСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ на сигурността акцентира върху СТАБИЛНОСТТА на обществото.
  ▪ ИКОНОМИЧЕСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ на сигурността акцентира върху ЕФЕКТИВНОСТТА на обществото.
  ▪ ОТБРАНИТЕЛНОТО ИЗМЕРЕНИЕ на сигурността акцентира върху ЗАЩИТИМОСТТА на обществото.
  ▪ СОЦИАЛНОТО ИЗМЕРЕНИЕ на сигурността акцентира върху СОЛИДАРНОСТТА (кохезията, липсата на неприемливо разслоение) на обществото.
  
  Пояснение:
  Кохезия (социална) – подход и процес на сближаване и приобщаване в обществото, основаващ се на предоляване на неравенството, несправедливостта, маргинализирането и социалното изключване на опредлени индивиди и групи (http://rechnik.info).
  
  Логиката на научните разсъждения е, че всяко едно от тези четири измерения не може да бъде реализирано изцяло за сметка на някои от другите три:
  СТАБИЛНОСТ – да, но не за сметка на ефективността, защитимостта и солидарността;
  ЕФЕКТИВНОСТ – да, но не за сметка на стабилността, защитимостта и солидарността;
  ЗАЩИТИМОСТ – да, но не за сметка на стабилността, ефективността и солидарността;
  СОЛИДАРНОСТ – да, но не за сметка на стабилността, ефективността и защитимостта.
  А целта е постигане на МАКСИМАЛНА СИГУРНОСТ при гарантиране в определена степен на стабилността, ефективността, защитимостта, солидарността и синергията им.
  По-рано социалната кохезия (не-разслояването в обществото) можеше отчасти успешно да стимулира икономическата ефективност и обратно. Сега транснационалните, но също и националните компании все повече се откъсват от реалността, а финансовите резултати създават кухи ръстове и изкривени цени на акциите и материалните активи. Нарушава се социалният договор, според който важеха едновременно и двете правила: „Което е добро за „Дженерал Мотърс“, е добро за САЩ“ и „Което е добро за САЩ, е добро за „Дженерал Мотърс“. Сега второто от тези правила все повече минава на заден план и дори не важи.
  
  ‣ Четирипараметричните модели са прекалено сложни за разработване и анализ, защото ако всеки параметър взема само 2 стойности, то тогава имаме 24 или 16 типа общества.
  ‣ Трипараметричните модели са също в немалка степен сложни за разработване и анализ, защото ако всеки параметър взема само 2 стойности, то имаме 23 или 8 типа общества.
  ‣ Изследователите като правило предпочитат двупараметричните модели. При подобни модели ако всеки параметър взема само 2 стойности, то имаме 22 или 4 типа общества.
  
  Следвайки френския историк Еманюел Тод (1951) [12], нека да разгледаме обществата по два параметъра – толериране или нетолериране на либерализма в политиката (съответно +л, –л), както и толериране или нетолериране на егалитарността (равенството) в социалните отношения (съответно +е, –е). В този случай обществата се разделят на четири типа:
  • Англо-саксонският тип общества (например САЩ, Великобритания) – това са общества, които са политически про-либерални и социално анти-егалитарни, т.е. [+л, –е];
  • Френско-испанският тип общества (например Франция, Испания) – това са общества, които са политически про-либерални и социално про-егалитарни, т.е. [+л, +е];
  • Германско-италианският тип общества (например Германия, Италия) – това са общества, които са политически анти-либерални и социално анти-егалитарни, т.е. [–л, -е];
  • Славяно-православният тип общества (например Русия, България) – това са общества, които са политически анти-либерални и социално про-егалитарни, т.е. [–л, +е].
  
  ДЪРЖАВАТА КАТО ПРОИЗВОДИТЕЛ НА СИГУРНОСТ
  Минимизирането на ролята на държавата е свързано с неумолима, тиха, намираща се под повърхността на обществените идеи и виждания, революция, която елитите постепенно извършват, без да дават нужната възможност на обществата да я осмислят доколко тя е в техен интерес – говорим за замяната (или подмяната) на обществените блага с продукти и услуги [13]. Разпределението на всяко едно благо е на принципа на безусловността, на „безусловната справедливост“ – от него всеки получава своя (приблизително равен) дял. Разпределението на всяка една услуга е на принципа на условността, на „критериалната несправедливост“ – от нея всеки получава дял според условията на пазара, т.е. отговарящ на възможността му да заплати за тази услуга. При гарантирането на сигурността като ОБЩЕСТВЕНО БЛАГО всеки гражданин получава от нея толкова, колкото държавата може да му го гарантира и обезпечи, но има един критичен минимум, под който не може (не бива) да се пада. А при гарантирането на сигурността като ОБЩЕСТВЕНА УСЛУГА действа пазарният принцип и всеки получава от нея толкова, колкото може да си купи. Държавата „предлага услугите на защита и прилагане само на онези, които купуват политиката ѝ на защита и прилагане. Хората, които не купуват от монопола договор за защита, не са защитавани“ [14]. Здравето, образованието, сигурността са все обществени блага, превърнати изцяло или в значима степен в услуги. Резултатът? В най-суров вид се вижда какво се получава от състоянието на българското здравеопазване. То в България печели от производството на все повече болни! Защото болният плаща за най-скъпото – здравето си – три пъти! Първо, по закон чрез здравните осигуровки; второ, съзнателно за извършената услуга; трето – принудително с кеш, в брой и на ръка – „под масата“ и „над масата“, „зад вратата“ и „пред вратата“. Абсурдна е такава система на здравеопазване, почелеща от това да има повече болни. В България болният, който няма пари, позиции, познати лекари, приятели, деца, близки, готови да се грижат за него, просто ляга и умира.
  
  В най-ранното историческо време държавата е единственият производител на сигурност, включително на лична сигурност и на социална и икономическа сигурност. Тогава сигурността бе преди всичко БЛАГО, което се произвежда за всички – в някаква степен и в някакъв приемлив минимум. Ето защо за сигурността тогава С можеше да се запише:
  С = С_б.
  
  По-късно държавата е все още основен, но не и единствен производител на сигурност. В производството на сигурност се намесват и други àктори (от „actor“) – частният бизнес, неправителствени организации, сдружения на гражданите и др. Сигурността вече не е само благо, което се произвежда за всички. В нея се появява вече елементът на УСЛУГА, за който действа пазарният принцип – т.е. всеки получава само толкова, колкото би могъл да си купи (за колкото може да заплати).
  Ето защо за сигурността С може да се запише:
  С = С_б + С_у.
  
  Въпросът е в това – как да се намери добър, приемлив баланс между съставляващата на сигурността като благо и съставляващата на сигурността като услуга? Либерализацията на социалните и икономическите отношения и оттеглянето на държавата от основни нейни дейности, налага тенденция за нарастване на съставляващата на сигурността като услуга и намаляване на съставляващата на сигурността като благо. Ако тази тенденция се съхрани, то тогава в най-краен вариант съставляващата на сигурността като благо би станала пренебрежимо малка. Ето защо тогава за сигурността С ще може да се запише:
  С = С_у.
  
  Това ще означава, че в обезпечаването на сигурността пазарният принцип ще действа монополно. Обществото и отделните граждани ще са принудени да заделят все повече ресурси за своята сигурност, което ще води до тяхната бърза декапитализация. Пълното оттегляне на държавата от производството на сигурност ще се заплаща от обществото и гражданите с понижен обществен статус и с влошен жизнен стандарт, а това ще засилва социалното разслоение. За да се съхрани Държавата като механизъм за производство на сигурност, тя трябва да запази своята (макар и все пак различна) роля в четирите базисни измерения на националната сигурност: политическото, икономическото, отбранителното и социалното. Тези аспекти на ролята на държавата в обезпечаването на сигурността са приоритетни за обществото. При ефективно управление на сигурността, са гарантирани заедно и поотделно и стабилността, и ефективността, и защитимостта, и солидарността на обществото – в напълно приемлива степен и с напълно приемлив разход на ресурсите.
  
  Философи, държавници, военачалници са изтъквали от най-дълбока древност, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно необходимостта да се гарантира сигурността на обществото (рода, племето, клана, полиса). Затова е напълно логично, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече Сигурност.
  Английският политически философ Томас Хобс (1588 – 1679) описва т.нар. естествено състояние, при което хората живеят без обща власт над тях, която да ги респектира. Това състояние е „война на всички против всички“ („bellum omnium contra omnes“), при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война“ [15].
  За френския философ Шарл дьо Монтескьо (1689 – 1755) сигурността е термин при дефинирането държавата.
  Германският философ и математик и дипломат Готфрид Лайбниц (1646 – 1716) пояснява: „Моето определение за Държава или за това, което латинците [в древен Рим] са наричали „Република“ е: това е велико общество на което целта е общата сигурност („la sûreté commune“) [16].
  Според френския политически философ Фредерик Бастиа (1801 – 1850): „Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на сигурността“ [17].
  Или както пише германският историк и политик Роман Херцог (1934 – 2017, президент на Германия в периода 1994 – 1999 г.): „Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави“ [18].
  А големият германски филолог, философ, лингвист и държавник Вилхелм фон Хумболт (1767 – 1835) казва: „Надявам се да изведа първото положително правило: че запазването на сигурността – както срещу външните врагове, така и по отношение на вътрешните раздори, – трябва да изчерпва държавата и да занимава изцяло нейната дейност“ [19].
  
  РЕЛАЦИЯТА ДЪРЖАВА – СИГУРНОСТ
  Релацията Държава – Сигурност е комплексна и нелинейна. Между двете има постоянен процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или на взаимно отслабване. През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност, а най-често това е било именно така (и не би било възможно да не е така). От един момент нататък, с мултиплицирането на рисковете и заплахите, зависимостта между Държава и Сигурност вече не е могла да остава пряка и еднопосочна. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а понякога това започва да води и до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват „смело“ да се конкурират с нея редица други блага и ценности като Свободата, Човешките права и преди всичко Демокрацията.
  Демокрацията бавно и мъчително, но безвъзвратно сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност, снема нейния ореол на абсолютно благо, като я прави относително благо, което не само предпоставя нагласите и целите на хората, но се превръща и в тяхна логична функция. Обществото вече не е съгласно да стои покорно и пасивно в златната клетка на Сигурността. И не само обществото – това важи също и за обикновените хора.
  Много остро възниква въпросът „Що е Сигурност на Държавата?“, но най-напред – „На коя Държава?“. На Държавата като История, като пространствено-времева материална и духовна протяжност, която народът населява, изгражда, уплътнява, обживява и обитава с векове – заедно с традициите, с вярата, с идеалите си? Или на Държавата като Власт, като конкретен режим на управление? Държавата като Власт непрекъснато се стреми да представи своята Сигурност преди всичко като Сигурност на Държавата като История и да черпи така легитимност и подкрепа – несъизмерими понякога с нейните конкретни заслуги и дела.
  Това донякъде е приемливо, защото обществото не бива да бъде непрекъснато поставяно пред шизофреничното разделение коя от двете Държави всъщност в момента подкрепя. То много повече е готово да търпи неволи заради Сигурността на Държавата като История – за българите това е България, която съществува вече 13–14 века. Но ако оттегли своята съпричастност към Държавата като Власт, защото не му харесва конкретното правителство, то знае, че може да нанесе сериозни поражения на Сигурността на Държавата като История.
  Пълноценната Демокрация отделя сигурността на обществото (т.е. на управляваните) от сигурността на политическия елит (т.е. на управляващите). Приоритет за Демокрацията е Сигурността на обществото. Сигурността на политическия елит не може да бъде цел за Държавата, а е следствие от нормалното ѝ функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима. Системата за национална сигурност не е Меч срещу общество, тя е Щит за обществото.
  В недемократичната (тоталитарна или авторитарна) държава сливането на сигурността на режима (на елита) и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида и на общностите от индивиди се принася в тяхна пряка жертва. Чрез насилие, идеология, промиване на мозъците, дезинформация, пропаганда, намиране на външен или вътрешен враг, гражданите и обществото в недемократичната държава са принуждавани да слеят своята сигурност със сигурността на режима (елита) или поне да заживеят с мисълта, че тяхната сигурност и сигурността на режима (елита) са с един и същ приоритет и от един и същ порядък. Така Държавата така може да „изяде“ Сигурността на своето общество.
  
  Сигурността в демократичното общество – при прочее равни условия – ИЗЛИЗА ПО-ЕВТИНО в сравнение със сигурността в недемократичното общество. За едно и също ниво на сигурност в недемократичните общества се отделят повече средства, отколкото в демократичните; а, съответно, при едни и същи заделени средства нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните.
  
  Ще илюстрираме това по следния начин. Нека Σ_д са разходите, които демократичното общество изразходва за сигурност. Тогава можем да разпишем тези разходи, както следва:
  
  Σ_д = Σ_с + Σ_р + Σ_т + Σ_к
  
  Σ_с – това са същинските разходи за издръжката на хората и институциите от системата за национална сигурност.
  Σ_р – това са разходите, свързани със средата за сигурност (ситуацията) в региона, т.е. те отчитат регионалните особености – ако регионът е спокоен, тези разходи са по-малки, ако той е неспокоен, разходите са значителни.
  Σ_т – това са разходите, които трябва да бъдат заделени заради целите на трансформацията на системата за национална сигурност във връзка с новите предизвикателства (борбата с тероризма, войните от следващото поколение, революцията във военното дело и др.).
  Σ_к – това са разходите, свързани от членството в система за колективна сигурност. Във всяка система за колективна сигурност част от държавите са повече производители на сигурност (контрибутори) и техните Σ_к са по-големи, а друга част от държавите са повече потребители на сигурност (консуматори) и техните Σ_к са малки, често дори отрицателни.
  
  Ако със Σ_н обозначим разходите, които недемократичното общество отделя за сигурност, то бихме имали почти аналогично:
  
  Σ_н = Σ_с + Σ_р + Σ_т + Σ_к + Σ₀
  където Σ₀ > 0 – вж. съвсем малко по-долу.
  
  В общия случай, при прочие равни условия, за двата типа общества съответните Σ_с, Σ_р, Σ_т и Σ_к са съизмерими. Тогава получаваме следната (разбира се – условна) зависимост:
  
  Σ_н = Σ_д + Σ₀
  където Σ₀ > 0, т.е.:
  
  Σ_н > Σ_д
  
  Това показва, че разходите за сигурност на недемократичното общество НАДВИШАВАТ разходите за сигурност на демократичното общество. И те ги надвишават именно със Σ₀!
  
  Не е трудно да се определи Σ₀ – това са средствата, които недемократичният режим заделя за своята собствена (персонална и управленска) сигурност – например за преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби и за други органи с репресивни функции.
  
  Ето защо недемократичното общество като правило влага повече средства за сигурност от демократичното и затова сигурността при него излиза ПО-СКЪПО на обществото.
  Появата на значителна сума Σ₀ в общество, което претендира, че е демократично, е знак, критерий или тенденция, че нещо недобро започва да се случва с политическия режим, че той придобива характеристики на недемократичен и дори на аморален режим, защото използва парите на гражданите, за да укрепва своята власт над тях и-или да се отделя с непристъпни охрани и стени от тези, които са го избрали по демократичните процедури.
  В същото време трябва да сме бдителни, за да не се използва борбата с тероризма като претекст от самовъзпроизвеждащите се политически елити – да укрепват своята власт над собствените си народи чрез създаването на мощни полицейски и огромни специални служби. Има реална опасност, увлечени в противодействието на тероризма (когато обществото и гражданите са готови правата им да се ограничат в името на повече сигурност), някой ден да се окаже, че под лозунга за борба с тероризма, елитът си е създал раздути и разплути силови структури, които да му служат за защита от несъгласните с неговата прекомерна власт.
  
  Демокрацията е сложна форма на управление от гледна точка на постигането на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, частни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията, не е оптимален механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични мерки за укрепване на сигурността, за създаване на стабилност, порядък и спокойствие.
  При демокрацията често влизат в (остро) противоречие компетентността и изборността, либерализмът и необходимостта от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващите (носители на статиката, защото са получили властта от съотношението на силите към изборния ден, но това съотношение може да се промени и най-често то се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).
  Сигурността не само предопределя нагласите и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е и обратното – сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция, а самата поражда редица процеси в обществото. Виждаме как причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно: както позитивно, като причината „успокоява“ следствието, а следствието „гаси“ причината; така и негативно, като следствието „възбужда“ причината, а причината „разпалва“ следствието. Това са все прояви, присъщи на нелинейност, самоорганизация и на сложни дисипативни структури.
  
  Пояснение:
  Дисипация – разпръскване, разсейване на енергия, преход на част от енергията на процеси, характеризиращи се с ред и структурираност в енергия на процеси, в които преобладава безпорядък и деструктурираност, и в края на краищата – в топлина.
  
  При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация срещу повече сигурност (първото, което то е готово да пожертва, е демокрацията). Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация, са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е лекарството – проблемите на сигурността могат да се лекуват с повече демокрация, ала не формална, а пълноценна демокрация (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, свободна преса, независима съдебна власт, будни и неподкупни структури на гражданското общество). Но като всяко лекарство, и тук дозата е важна, за да не се превърне то в отрова. Въпросът тук е Колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация му е достатъчна, за да не се разпадне неговата сигурност? Много труден въпрос с много сложен отговор...
  Нерядко махалото залитва от едната крайност в другата. Най-напред виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. После идва време за реабилитация на сигурността. Сигурността става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията, отмъщавайки ѝ за отнетия си статут. Трябва да се разбира и помни – демокрацията и сигурността са само относителни, а не абсолютни блага. Не бива да се внушава чувството на вина у тези, които искат малко повече сигурност вместо твърде много демокрация. Не бива също да се смята, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, които се променят от една среда на сигурност към друга, от едно общество към друго, както и от едно състояние на обществото към друго.
  Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту скачени съдове, ту коренни противоположности. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или да се „погълнат“ една друга. Техните отношения понякога са симбиоза, понякога са безразличие, понякога са несъвместимост. Те са в конфликт и съгласие, в конкуренция и сътрудничество. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да се абсолютизира. Важни са ролята и мястото на политическото ръководство, политическото лидерство: да бъде намиран баланс помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, манталитета, културата и историческата памет.
  В някои ситуации тази сложна, динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И е много важно кое от тези решения ще бъде предпочетено от обществото. А понякога, уви, кое от тези решения ще бъде наложено отвън или отгоре.
  
  Пояснение:
  Атрактор – равновесно състояние, към което се стреми динамичната система; състояние или множество от състояния (точки, криви, повърхности, обеми, сложни структури), към които еволюира траекторията на една система, като системата се стреми да ги следва или поне да остане в максимална близост до тях (например, махалото в най-ниската си точка).
  
  Да го кажем пак – ефективното управление на държавата е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом няма единна формула, за намиране на този баланс, всичко зависи от спецификите на обществото, от конкретното му политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации (на стабилност, спокойствие), то акцентира повече върху необходимостта от демокрация.
  Държавата притежава различни процедури, механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е (все още) главният актьор в полето на сигурността, тя е единственият легитимен орган, който може – по германския юрист, икономист и социолог Макс Вебер (1864 – 1920) – да употребява сила и прилага насилие. Засега (въпросът е докога?) редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.
  
  Съществуват два крайни възгледа за еволюцията на релацията „Държава – Сигурност“.
  ‣ Съгласно първия възглед, държавата трябва да съхрани максимално дълго и колкото се може повече монопола си върху производството и опазването на сигурността и нормативното, информационното, ресурсното и кадровото обезпечаване на системата за национална сигурност.
  ‣ Според втория възглед, държавата трябва да се изтегли максимално и колкото се може по-скоро от много от своите функции, правомощия и отговорности в сигурността.
  Истината отново е някъде в средата [за сигурност], в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак последните права и задължения, които Държавата може да отдаде, са тези, свързани със сигурността. Като осъзнаем и признаем тази неизменна и неизбежна роля на Държавата, можем да търсим отговор на въпроса: „Колко Държава?“. Разбира се, този отговор зависи както от идеологическата основа на анализа, така и от спецификите на региона. Този спор е политически, а това лесно може да го превърне в политизиран.
  
  ‣ Тези, които са за максималната роля на държавата, не могат да си представят другояче добре организираната, подредена държава, в която има строги правила. За тях Държавата е тази, която може и трябва да определя правилата и трябва и може да контролира тяхното спазване, а хората са свободни дотолкова, доколкото не нарушават тези, определени от Държавата правила, и дотогава, докато не влязат в конфликт с интересите на Държавата.
  ‣ На другия полюс са класическите либерали, последователи на бащата на класическия, всъщност и на съвременния либерализъм, шотландският икономист, философ и мислител Адам Смит (1723 – 1790), който е убеден, по думите на британския икономист Имън Бътлър (1953), че:
  „Властта на правителството трябва да бъде ограничена. То има неотменими функции като поддържане на отбранителна мощ и вътрешен ред, строеж на инфраструктура и насърчаване на образованието. То трябва да осигурява свободна и открита пазарна икономика и да не предприема действия, пречещи на естествения ѝ ход“ [20].
  Класическите либерали смятат, че ролята на Държавата в сигурността трябва да бъде ограничена до Държавата – „Нощен пазач“, т.е. до „функциите да защитава всички свои граждани от насилие, кражба, измама и да прилага договори и т.н.“ [21] и тази роля „изглежда преразпределителна“ [22]. Следователно Държавата като цели и правомощия е минимизирана и нейната главна задача трябва да бъде гарантирането, че всеки ще може да преследва своите цели дотогава, докато не престъпи закона. Естествено, че ролята на Държавата в такова общество ще бъде контрапродуктивна от момента, в който Държавата започне да пречи на гражданите те да преследват своите интереси в рамките на закона.
  Това е така не само защото никой друг освен Държавата не може да притежава правото на легитимна употреба на сила и прилагане на насилие, без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството на Държавата от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на правомощията и отговорностите ѝ. А какво ще остане тогава от Държавата, дали обществото няма да се срине в Хобсовото състояние на „война на всички против всички“? И от единно, сплотено цяло, да се изроди в аморфна маса от спасяващи се по единично индивиди. Пълното оттегляне от функциите и задачите, свързани със сигурността ще доведе до колапс на Държавата. Ето защо, когато говорим за функциите на Държавата в Сигурността, ние не можем да приемем вопъла на гениалния демон, немския философ, филолог, писател Фридрих Ницше (1844 – 1900):
  „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата представлявам народа“ [23].
  
  Много силно ограничена намеса на държавата в личния живот на гражданите, функции в икономиката, свеждащи се до установяването на правила и строг контрол за тяхното спазване от всички, без изключение и без привилегии, граждани – това да, да, безспорно да! Но несъмнено при гарантирането на сигурността ролята и значението на държавата остават. Разбира се, че остават – в съгласие с осъзнатия избор на обществото, с неговите исторически и културни традиции, но и в рамките на демократичните норми и ценности.
  
  Да, това безспорно е така, но не бива да си затваряме очите пред обективността на някои тенденции – процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции набира сила. Вече има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, за участие в мироопазващи (в т.ч. спасителни, издирвателни и разминиращи) операции; има частни информационни (често и въобще разузнавателни) служби на корпорации. Оттук е много близо до идеята държавата да възлага специализирана информационна дейност на недържавни институти и мозъчни тръстове (още повече че 90 % от информацията се събира по открити източници). И стигаме до частните полиции и частните въоръжени сили – които се организират все по-интензивно и се разпространяват все по-нашироко!
  Държавата ще продължи да се оттегля от максималната си ангажираност с отговорности в сигурността. Но в този процес на оттегляне е възможно – при действия, подчинени главно на логиката на пазара и приоритетно на преследването на печалбата – заменилите държавата частни структури да правят само онова, което е печелившо, което компенсира вложените разходи от тях и с което няма да са на загуба, а ще са „на плюс“. И частната пожарна да откаже (поради финансова неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк.
  
  Като главен производител на сигурност, Държавата се интересува от макропараметрите на социално-икономическото състояние на обществото. Но днес основното измерение на социално-икономическата сигурност е на микропараметрично ниво, нивото на отделните индивиди и групи от индивиди. В съвременните демократични общества, хората все по-често и все повече не са склонни да подкрепят стратегии и политики, от които МОГАТ ДА СПЕЧЕЛЯТ ВСИЧКИ (държавата, обществото, общностите), а предпочитат все повече и по-често да подкрепят стратегии и политики, от които МОЖЕ ДА СПЕЧЕЛИ ВСЕКИ, т.е. тогава и там, когато и където всеки може да види своя личен, индивидуален, персонален дял от сигурността и социалните програми, образованието и здравеопазването, опазването на околната среда и борбата с престъпността, културата, отдиха и спорта. (За повече вж. Етюд 28, Етюд 11)
  
  Държавата не притежава присъщи само на нея умения и способности, които ѝ позволяват да произвежда сигурност. Тя осъществява това производство чрез структури, хора и съоръжения (техника). Но всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави практически същото. А след като всяка функция в сигурността се изпълнява от структури, хора и техника, то съответната функция може да се раздели на отделни дейности, за реализацията на които да бъде привлечен и частният бизнес. Ето защо в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността“ има неоспорима логика. Ако, обаче, от обезпечаването и защитата на националната сигурност премахнем националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако „изпуснем“ обратната връзка с обществото, ако никой не се грижи (по)вече за общите и общностните интереси и приоритети, за легитимността на решенията и за намирането обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, то тогава по този начин няма ли да създадем условия за необратимо, все по-ускорено орязване, отслабване и демонтаж на Държавата?
  
  ЕВОЛЮЦИЯТА НА СИГУРНОСТТА
  Базирайки се на направените в тези Етюди анализи и изводи, би могло да се обобщи, че еволюцията на сигурността се отразява в 10 измерения и сигурността става все повече: индивидуална; идентичностна; вътрешна; мека; комплексна; интеграционна; информационна, мрежова; гражданска; рискова.
  
  • (1) Сигурността днес става все повече ИНДИВИДУАЛНА, защото (вж. Етюд 1):
  Обществата и гражданите по-рано подкрепяха стратегии и политики от които, както бе казано, можеха да спечелят всички (държавата, обществото, общностите). Сега те повече подкрепят стратегии и политики от които може да спечели всеки (човекът, гражданинът, данъкоплатецът). Всеки иска да види своето „парче“ от баницата „социална политика“, баницата „здравеопазване“, баницата „образование“, баницата „борба с престъпността“; всеки пита къде е неговият интерес в тези стратегии и политики и неговата сметка от тях.
  
  • (2) Сигурността днес става все повече ИДЕНТИЧНОСТНА, защото (вж. Етюд 10):
  В схващането за сигурността придобиват по-голяма тежест аспекти, свързани с етноса и религията, паметта и историята, културата и традициите. Идентичността и нейното съхраняване отговарят на въведеното от Копенхагенската школа [24] понятие социетална сигурност или идентичностна сигурност. Според тази школа социетална несигурност има, когато общностите от хора разглеждат едно състояние или развитие като заплаха за своето съществуване като общност. За полския социолог Зигмунт Бауман (1925 – 2017):
   „Човек мисли за идентичността, когато не е сигурен за мястото, към което принадлежи; т.е. не е сигурен как да се вмести сред очевидното разнообразие от поведенчески стилове и подходи и дали хората край него приемат това поместване за правилно и подходящо, така че и двете страни да знаят как да продължават да се държат в присъствието на другата. „Идентичност“ е име, дадено на търсеното бягство от тази несигурност“ [25].
  
  Пояснение:
  Копенхагенска школа в сигурността (The Copenhagen School of Security Studies) – школа от академични изследователи и университетски преподаватели, дали оригинален прочит на съвременните измерения на сигурността, преди всичко на нейните социални аспекти, както и на проблемите на секюритизацията. Водещи фигури в нея са професорите по международни отношения – американецът Бари Бузан (1946), датчанинът Оле Уевер (1960) и холандецът Яп де Вилде (1957).
  
  • (3) Сигурността днес става все повече ВЪТРЕШНА, защото (вж. Етюд 2):
  С намаляване на вероятността за военни конфликти, обект на които биха могли да станат демократичните либерално-пазарни държави (друг въпрос е доколко това намаляване на вероятността е реално, действително, а не измамно, илюзорно), политиците, обществата и гражданите (в Евро-атлантическата общност) „свиват“ стратегическия си хоризонт на страх, несигурност и уязвимост до границите на своите страни и свързват сигурността си с нейните вътрешни компоненти. За тези общества и граждани много по-важно, а понякога и единственото важно е това, което се случва в собствените им страни – борба с престъпността и корупцията, жизнен стандарт и екология, здравеопазване и образование. Далеч на втори план остават интереси, мисии и задачи в далечни региони.
  
  • (4) Сигурността днес става все повече МЕКА, защото (вж. Етюд 12):
  Твърдите, силовите аспекти на сигурността постепенно отстъпват мястото си на меките, несиловите аспекти. Все по-важни стават качествените, а не количествените измерения на сигурността, като качеството на живота, образованието, здравеопазването и науката, на човешкия потенциал, околната среда, културата, морала и управлението. Държавите вече не разчитат изключително на своята военна мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават нарастващо внимание на меката сила – на културата, идеологията, образованието и др. За съжаление, обаче, това подценяване на твърдите, силовите аспекти на сигурността може да се окаже фатално за Запада, при условие, че Русия на Путин се държи днес като военолюбиво, агресивно, имперско и експанзионистично геополитическо чудовище.
  
  • (5) Сигурността днес става все повече КОМПЛЕКСНА, защото (вж. Етюд 19):
  Комплексността на сигурността, наричана все по-често „широка сигурност“, означава, че много повече аспекти и измерения на сигурността стават важни и приоритетни за държавата, обществото и гражданите, т.е. не само военната, външната и свързаната с борбата с престъпността, но и икономическата, финансовата, социалната, екологичната, етническата, религиозната, културната, информационната, гражданската, редица други елементи на сигурността придобиват нарастващо значение и по това – как тя се справя с тяхното управление – се преценяват способностите на властта да гарантира сигурността.
  
  • (6) Сигурността днес става все повече ИНТЕГРАЦИОННА, защото (вж. Етюд 28):
  Държавата вече много трудно се справя сама с новите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи. Затова тя трябва да се интегрира в система за колективна сигурност. Но удовлетвореността от постигнатото членство в НАТО и ЕС не бива да ни води до излишно самоуспокоение. Постигнатото членство е само началото на дълъг и сложен процес, който изисква постоянни усилия на държавата и цялото общество. Основният въпрос пред българската външна политика и политиката за сигурност и отбрана сега е – Как това членство да бъде пълноценно и пълноправно, как България да печели от него?
  
  • (7) Сигурността днес става все повече ИНФОРМАЦИОННА, защото (вж. Етюд 28):
  Още преди повече от три десетилетия американският философ Алвин Тофлър (1928 – 2016) говореше за Третата вълна – Вълната на информационното общество [26]. Днес комуникационните и информационни технологии стремително навлизат в дейносттта на държавата, обществото и гражданите. Комуникационната и информационна революция поставя остро и ребром въпроса за сигурността на информацията във всичките ключови аспекти (включително киберсигурността). Това повишава рязко ролята на количеството и качеството на информацията за надеждно функциониране на обществата и въздейства многопосочно и почти непредсказуемо върху политиката и икономиката на държавите.
  
  • (8) Сигурността днес става все повече МРЕЖОВА, защото (вж. Етюд 15):
  Институциите от системата на националната сигурност остават предимно йерархични, а предизвикателствата стават мрежови и това изисква промени в структурите и подходите, принципите и ресурсите. Мрежовизацията налага коренно различно мислене и действие. Йерархичните структури преследват ресурсно ориентирани стратегии, т.е. те се стремят да правят това, което могат да правят и да го правят така, както могат да го правят. Докато мрежовите структури преследват целево ориентирани стратегии, т.е. те се стремят да правят това, което трябва да правят и да го правят така, както трябва да го правят.
  
  • (9) Сигурността днес става все повече ГРАЖДАНСКА, защото (вж. Етюд 11):
  Нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни бедствия, аварии, катастрофи и други извънредни ситуации е сред най-значимите тенденции в наши дни. Разглеждайки през призмата на извънредните ситуации ролята на държавата като сложен механизъм за производство на сигурност, ние ще акцентираме преди всичко на следното:
  Доскоро държавата беше конструирана така, че да управлява и обслужва нормалността, а не-нормалността, а-нормалността се възприемаше като изключение, като рядка и почти невъзможна извънредна ситуация. Несъмнено е, че Рисковото общество извънредността ще зачести; че ще започне да се превръща в норма, в правило; че кризите ще бъдат нашето ежедневие. Това значи, че нормалността ще бъде изключение, ще става по-рядка, все по-невъзможна. Оттук следва, че цялата традиционна логика се обръща, че извън-редността и (във)-редността, че не-нормалността и нормалността си сменят местата. Което не може да не доведе и до неизбежни промени в конструкцията на Държавата, в институциите ѝ, в нейното закони, процедури, ресурси и като цяло – в нейното досегашно функциониране.
  Ще се спрем на стратегическите институционални опори на Държавата на Сигурността (т.е. на Държавата като производител на сигурност). Ще поясним изрично, че когато се говори за „опора“ на Държавата на Сигурността става дума за комплекс от институции и структури, които са интегрирани преди всичко хоризонтално и съчетават все повече координацията и децентрализацията за сметка на командването и на централизацията.
  
  Класическата Държава на Сигурността има 4 стратегически институционални опори:
  ▪ Армията (с голямо „А“) е създадена да опазва външната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от външни заплахи.
  ▪ Полицията (с голямо „П“) е създадена за опазване на вътрешната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи.
  ▪ Специалните [разузнавателни] служби обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност.
  ▪ Отбранителната индустрия произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност.
  
  Съвременната Държава на Сигурността има 5 стратегически институционални опори:
  Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия и
Гражданската сигурност.
  Гражданската сигурност е комплекс от институции и структури („мрежа от мрежи“), ангажирани с бедствия, аварии, катастрофи, пандемии и други извънредни ситуации. Гражданската сигурност поема извънредността и е основният инструмент на Държавата при оперирането ѝ в изпълненото с традиционни и нетрадиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи пространство на различните кризи и извънредни ситуации.
  
  • (10) Сигурността днес става все повече РИСКОВА, защото (вж. Етюд 3):
  За кратък период преминахме от Вълната на безопасността през Вълната на сигурността към Вълната на риска. Говорим за процес, който трябва да се управлява, за да се постига определено ниво на минимизирани рискове. Усилията ни се насочват към управление на риска, защото материализира ли се рискът, последиците ще са големи. Не е достатъчно да се защитава безопасността и дори да се гарантира сигурността: трябва да управляваме рисковете, т.е. да развиваме коренно различна сетивност на държавата и в обществото.
  
  Както се каза, независимо от протичащите процеси Държавата запазва, водещата си роля като сложен механизъм за производство на сигурност. Тази ѝ водеща роля се разполага в коренно различни ситуации, в ситуации „на ръба“, в ситуации на силна нелинейност (малки въздействия водят до големи последствия – главно в проявленията на кризите; и големи въздействия водят до малки последствия – основно в усилията за овладяване на тези кризи). Променят се радикално обществените тревоги, страхове и реакции, засилва се чувството за несигурност. Това чувство френският социолог Гастон Бутул (1896 – 1980) нарича „дамоклиевият комплекс“ и го определя като причина за агресивност [27].
  
  РАЗБИРАНЕТО ЩО Е СИГУРНОСТ – КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ЕЗКИЗ
  
  Пояснение:
  Ескиз – в различни изкуства служи за подготовка при създаването на произведение, като набелязва композицията на творбата, идейния ѝ замисъл и други аспекти. В литературата представлява чернова на литературно произведение; нахвърляне на идеи.
  
  В член II на приетата от Националното събрание на Франция Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г., сигурността е записана сред естествените и неотменими права на човека, наред със свободата, собствеността и съпротивата срещу насилието [28].
  Това е акт на визионерство, държавничество, хуманизъм и демократичност. Всъщност, в тази забележителна Декларация се използва не думата sécurité, а sûreté, т.е. не сигурност, а безопасност – факт с далече отиващо значение. Ето защо е необходима малка екскурзия в миналото за разбирането за и отношението към сигурността.
  В своята статия „Що е сигурност ?“ британският професор по история на икономиката Емма Ротшилд (1948) твърди, че през 90-те години на ХХ в. схващането за сигурността се разширява в четири основни посоки (форми):
  (1) От сигурност на държавите (nations) към сигурност на групите от индивиди и сигурност на индивидите: разширяване „надолу“ – от държавите (nations) към индивидите.
  (2) От сигурност на държавите (nations) към сигурност на международната система, т.е. на наднационалното физическо пространство: разширяване „нагоре“ – от държавата (nation) към биосферата.
  Тези две разширявания са свързани със структури, чиято сигурност трябва да бъде обезпечавана.
  (3) Хоризонтално разширяване, отнасящо се до това за каква сигурност става дума, защото различните структури (entities) – като индивиди, държави, „системи“ – не могат да бъдат в състояние на сигурност или на несигурност по един и същи начин. Така че разбирането за сигурността се разширява от военното измерение към политическата сигурност, икономическата сигурност, социалната сигурност, свързаната с околната среда сигурност или „човешката“ сигурност.
  (4) Разширява се и политическата отговорност за обезпечаване на сигурността (или за внимателно наблюдение за всички упоменати „разбирания (concepts) за сигурността“). Тази отговорност се разпространява от националните държави във всички направления: „нагоре“ към международните институции, „надолу“ към регионалното и местното управление; „настрани“ към неправителствените организации, общественото мнение и пресата, както и към абстрактните сили на природата или пазара. Свидетели сме на „главозамайваща сложност на политическата геометрия, в която индивиди, групи, държави и международни организации имат отговорности за международни организации, държави, групи и индивиди“.
  Както отбелязва Ротшилд, разбирането за сигурността като индивидуално благо е част от либералното мислене на ХVІІІ в. и е следствие от политически идеи, споделяни в Рим по времето на древноримския политик, философ и оратор Марк Тулий Цицерон (106 – 43) и на древноримския философ Луций Аней Сенека (4/5 г. пр.Хр. – 65 г. сл.Хр.). Тя напомня също, че според Адам Смит (1723 – 1790) „свободата и сигурността на индивидите“ са най-важната предпоставка за развитие на общественото богатство и, че той разбира сигурността като свобода от възникването на възможност за внезапно или насилствено посегателство върху собствеността на отделния индивид [29].
  В ранния, либерален период на Великата френска революция, твърди Емма Ротшилд, „думата „сигурност“ придобива ново обществено значение“. Швейцарският философ, работил през голяма част от живота си във Франция, Жан-Жак Русо (1712 – 1778) описва обществения договор „като резултат от стремежа на индивидите за сигурност на живота и свобода“. В това колективно начинание индивидът е именно индивид с уникална и индивидуална воля.
  Казахме по-горе, че естествените и неотменими права на човека в „Декларация за правата на човека и гражданина“ от 1789 г. се състоят от Свобода, Собственост, Сигурност, Съпротива срещу насилието. Да уточним и, че „сигурност“ (sûreté – т.е. безопасност, но тогава сигурността е била мислена именно като безопасност, а на български език става още по-ясно, като поставим тире, без-опасност) се разбира по отношение на индивида, т.е. това е частно право, което по-късно, във времената на Терора, се противопоставя на общественото спасение и обществената безопасност, за които „отговарят“ (логично!) съответно Комитетът за обществено спасение и Комитетът по обществена безопасност.
  
  В член Х на Проекта за „Декларация за естествените, гражданските и политическите права на човека“ от 1793 г., изготвен от френския философ и политически деец маркиз дьо Кондорсе (1743 – 1794), се казва: „Сигурността [sûreté] се състои от защитата, предоставена от обществото на всеки гражданин, за съхраняване на неговата личност, собственост и права“ [30]. Както пише Емма Ротшилд, все повече акцентът в сигурността придобива измеренията на икономическа сигурност. „Страхът, както и страхът от страха, според Кондорсе са врагове на либералната политика. Ако хората са толкова несигурни, че да живеят в постоянен страх от нищета, ... те не биха били свободни да вземат решения, включително решението да бъдат част от политическото общество“ [31]. И в чл. 8 от частта „Декларация за правата на човека и гражданина“ в Конституцията на Франция от 1793 г. също е записано: „Сигурността се състои в защитата, предоставена от обществото на всеки от неговите членове за съхраняване на тяхната личност, права и собственост“ [32]. В този смисъл, смята Ротшилд, за либералното мислене в епохата на Просвещението индивидуалната сигурност едновременно е и индивидуално благо, и колективно благо, и условие, и цел. Тя може да се достигне поне в известна степен като общо начинание. Така че „сигурността не е благо само по себе си, не е благо, независимо от процеса, чрез който то се достига. Държавата (заедно с мощни малки колективи като гилдии или общности, действащи под нейната закрила) може да бъде източник както на несигурност, така и на сигурност, а това освен всичко друго действа потискащо“.
  Но във времето на Революционните и Наполеоновите войни сигурността се превръща от индивидуално в колективно благо и то трябва да се обезпечи с военни и дипломатически средства. Така във Франция (както и в Англия), вероятно в края на ХVІІІ в., в значението на думите „sûreté“/„sécurité“ (т.е. „безопасност“/„сигурност“) „колективното“ започва да има силен превес над „индивидуалното“. И именно през военния период на Френската революция сигурността на индивидите е подчинена на сигурността на държавата [33].
  От края на ХVІІІ в. изминават два века, докато в края на ХХ в. започва завръщането към индивидуалната сигурност (сигурността на индивида, human security) като важно, а вече и като все по-водещо измерение на понятието „сигурност“. Но засилващата се фиксация на индивида върху неговата сигурност, крие сериозни по възможността си за въздействие препъникамъни и подводни камъни. Естественият стремеж на индивида за защитеност от разширяващите се като източници и проявления, и засилващи се като потенциал и последици, рискове и опасности, може лесно да премине в своето отрицание. Издигането в култ на защитеността е покана към дилемата на (не)сигурността – да заповяда тя като добре дошла и да вземе своя данък десятък в материално и психологическо измерения.
  
  Пояснение:
  Декларацията за правата на човека и гражданина (Déclaration des droits de l'homme et du citoyen de 1789) – основният документ на Великата Френска революция; приета е от Националното учредително събрание (l’Assemblée nationale) на 26.08.1789 г.
  Комитет за обществено спасение (Comité de salut public) – съществува по време на Френската революция от 06.04.1793 г. до 26.10.1795 г. Действа като фактическо правителство.
  Комитет по обществена безопасност (Le Comité de sûreté générale) – съществува от 02.10.1792 – 26.10.1795 г. Превръща се в оръдие на терора.
  Декларация за естествените, гражданските и политическите права на човека (Déclaration des droits naturels, civils et politiques des Hommes) – разработена е от Конституционната комисия, а най-вече от Кондорсе, който я представя пред Конвента през 1973 г.
  Национален Конвент (Convention nationale) – висш законодателен и изпълнителен орган по време на Великата Френска революция. Действа от 21.09.1792 г. до 26.10.1795 г.
  Конституцията от 24 юни 1793 (Acte constitutionnel du 24 juin 1793), известна също като Конституцията от година I – втората конституция по време на Френската революция, след тази от 1791 г. В нея се предвижда мащабна демократизация и преразпределение на богатството и това я отличава много от сравнително умерените цели на революцията от предходните години.
  Гилдия – сдружение на хора, специалисти в дадена област, занаят, длъжност и прочее.
  Революционни войни на Франция – големи военни сблъсъци, 1792 – 1802 г., между френското революционно правителство и няколко европейски държави.
  Наполеонови войни – поредица от военни конфликти, водени през управлението на Франция от Наполеон Бонапарт в периода 1799 – 1815 г.
  Наполеон Бонапарт (Napoléon Bonaparte, 1769 – 1821) – велик пълководец, държавник, владетел на Франция след 1799 г. и първи френски император под името Наполеон I Велики (Napoléon I le Grand, 1804 – 1814, 1815).
  Дилема на (не)сигурността – такова състояние, при което мерките за укрепване на сигурността на една държава не водят до увеличаване на нейната сигурност, защото предизвикват ответни мерки на другата държава.
  
  Да се върнем към разбирането на швейцарско-американският учен в международните отношения Арнолд Уолфърс (1892 – 1968) за обективната сигурност. Той различава обективна сигурност и субективна сигурност, като обективната се свързва с отсъствието на заплаха [за ценностите на системата], а субективната – с отсъствието на страх от заплаха [че тези ценности ще бъдат атакувани]. За да има истинска сигурност, трябва да бъдат налице както обективната, така също и субективната сигурност [34, 35].
  Германските учени Кристофер Даазе (1962) и Оливер Кеслер (1973) разглеждат два вида несигурност – онтологична и епистемологична. Онтологичната несигурност те разбират като опасности за живота, тялото, свободата и благостоянието, а епистемологичната несигурност – като неопределеността, с която възприемаме и оценяваме тези опасности. Всъщност, онтологичната несигурност се характеризира като несигурност (т.е. като insecurity), а епистемологичната несигурност се характеризира като неопределеност (т.е. като uncertainty). Показателно и съществено е следното разсъждение на Даазе и Кеслер:
  „Това разграничение да се обясни как една мярка, която увеличава сигурността чрез намаляване на действителната опасност, може същевременно да увеличи чувството за несигурност чрез засилване на неопределеността относно други потенциални опасности... Както знанието поражда и незнание (неведение, ignorance), така и сигурността поражда неопределеност (неяснота, uncertainty). Това е причината, поради която относително сигурни общества са също и тревожни (обезпокоени, anxious) общества“ [36].
  Зигмунт Бауман пише, че немската дума за сигурност Sicherheit „обхваща всичките три значения, съществуващи на английски – safety, security и certainty“ [37]. И във френския език аналогично с английския език има три различни думи за трите различни значения – sûreté, sécurité и certitude. За safety и security, т.е. за българските безопасност и сигурност, на руски език се използва една дума – безопасность, но тя не „отговаря“ на certainty, т.е. на българското „със сигурност“ – на руски тук най-често се използва определенность. На български език, както сме коментирали в други Етюди, когато сме в приложното поле на Науката за сигурността, най-адекватния превод на uncertainty би бил „неопределеност и несигурност“, защото българското неопределеност не е точен еквивалент на английското uncertainty. Аналогично, най-адекватно, по наше мнение, би било certainty да се преведе като „определеност и сигурност“. Ще отбележим също, че безопасност на български език по време на социализма, когато Науката за сигурността в България говореше на руски език, се припокриваше в значителна степен с руското безопасность, но това все по-малко и все по-рядко е така, доколкото сега сигурност се употребява като еквивалент на security и поради това вече само частично съвпада с безопасность. Допълнително вж. Таблица 1.
  





  
  Таблица 1. Думите за „безопасност“, „сигурност“ и „(със) сигурност“ (определеност) на различните езици
  
  Пояснение:
  Онтология – раздел от философията, в който се разглеждат общите основи и принципи на съществуването и реалността, на битието, неговата структура, категории и закономерности.
  Епистемология – раздел от философията, обща теория на познанието, определяща основите, критериите на валидност на научното познание по отношение както на точните науки (математика и логика), така и на природните и експерименталните науки (физика, химия, биология, психология и т.н.).
  
  Рисковото общество променя сигурността от относителна към трансформационна (вж. Етюд 2), т.е. променя отношението ни към сигурността, но то променя и отношението на сигурността към нас. В латинската традиция, както пише германският социолог Никлас Луман (1927 – 1998), securitas е означавало субективна мисловна нагласа като свобода от грижа, а в отрицателното си значение – необмисленост, непредпазливост (heedlessness); на френски език sûreté и още повече по-късното sécurité придобива обективно значение [38]. Сигурността тръгва от нашия вътрешен свят и се насочва постепенно към външния за нас свят. Тя първоначално въздейства върху нас отвътре, от индивидуалната интимна среда, която ни принадлежи и е съкровена като връзка с нашата личност, за да се пренесе – по-бавно или по-бързо – във външния свят и да ни въздейства отвън, от общностната публична среда, на която принадлежим и която е сакрална като връзка с нашата личност.
  
  На базата на горните разсъждения можем да направим следното обобщение (Таблица 2):
  
  ⁕ За ЛАТИНСКОТО разбиране на SECURITAS,
  сигурността се мисли главно като ИНДИВИДУАЛНО БЛАГО
  и тогава основно ѝ се приписва СУБЕКТИВНО ЗНАЧЕНИЕ.
  
  ⁕ За ФРЕНСКОТО разбиране на SÉCURITÉ,
  сигурността се мисли главно като КОЛЕКТИВНО БЛАГО
  и на нея основно ѝ се приписва ОБЕКТИВНО ЗНАЧЕНИЕ.
  
  ⁕ За АНГЛИЙСКОТО разбиране на SECURITY,
  сигурността отново започва да се мисли главно като ИНДИВИДУАЛНО БЛАГО
  и все така основно ѝ се приписва ОБЕКТИВНО ЗНАЧЕНИЕ.
  
  А какво да кажем за Рисковото общество, за Обществото на рисковете с неговото разбиране на securitization, т.е. секюритизацията (вж. Етюд 10)?
  Според нас ни очаква своеобразен двоен преход – на мислене за сигурността главно като за колективно благо и на приписването ѝ основно на субективно значение.
  С други думи:
  
  ⁕ За РИСКОВОТО разбиране на SECURITIZATION,
  сигурността ще започне да се мисли главно като КОЛЕКТИВНО БЛАГО
  и основно ще ѝ се приписва СУБЕКТИВНО ЗНАЧЕНИЕ.
  





  
  Таблица 2. Еволюция на сигурността като значение и като благо
  
  НЕСИГУРНОСТ И СТРАХ
  В основата на неистовия стремеж към сигурност, започващ да преминава в търсене на пълната и абсолютна защитеност (вж. Етюд 5), е културата на страха (и на страха от страха). Британският учен от унгарски произход Франк Фуреди (1947) пише с тревога:
  „Нашата култура на страха обезсърчава хората да поемат рискове. Това е култура, която непрекъснато насърчава предпазливостта като добродетел и поражда климат, при който поемането на риск се приравнява към безотговорно поведение... И тези, които се осмеляват да разширят радикално границите на науката, често са порицавани за тази им дързост – „Опасни експерименти с природата“, „Пускане на джина от бутилката“, „Отваряне на кутията на Пандора“, „Учени, които си играят на Бог“, „Науката изпреварва етиката“, „Прометеева арогантност“ са някои от метафорите, използвани за обвиняване на онези, които са се осмелили... Западните общества са обсебени от безопасността“ [39].
  
  Пояснение:
  Пандора – героиня от древногръцката митология, изкуствено създадена смъртна жена. Любопитната Пандора тайно отворила един голям съд, затворен с тежък капак. И по цялата земя се разпръснали нещастията, злините и болестите, които били затворени в него. Хората, които живеели щастливо, без да познават злото, били връхлетени от безброй злини. Оттук идва и значението на израза „кутия на Пандора“ като източник на беди.
  
  Германският и американски теолог Паул Тилих (1886 – 1965) пише, че докато сме в състояние на тревога, нашите умове се превръщат във „фабрика на страха“, защото едва когато успешно сме превърнали нашите тревоги в страхове, ние можем да предприемем стъпки за избягване на предусещаната опасност и да се защитим от нея.
  Американският психолог Роло Май (1909 – 1994) подчертава, че „това, което винаги ще е вярно при тревожността, е че заплахата е спрямо ценност, която този индивид възприема като като съществена за неговото съществуване и, следователно, за неговата сигурност като личност“ [40].
  Страхът е психологическо състояние на личността или социалната група, характеризиращо се с крайна тревога и аномална неувереност поради предчувствие от приближаваща се или осъществяваща се, реална или въображаема опасност. Страхът е отрицателно „оцветен“ външен емоционален процес, тясно свързан с вътрешните физиологически процеси у индивида [41, 42].
  Учените (в т.ч. психолозите и психиатрите) отличават понятията „страх“ и „тревожност“. Като правило се смята, че страхът има обект, „срещу който можеш да се изправиш“, нещо определено, докато тревожността няма обект, тя е „състояние на неловкост или тревога за това, което може да се случи“, „мъчително очакване пред опасност, още по-страшна, защото е неопределена: тревожността е глобално чувство за несигурност“, като „прекалено продължителната тревожност може да породи състояние на обърканост и неприспособимост, афективно заслепление, опасно развихряне на въображението, да отключи механизъм, спъващ развитието, чрез създаването на вътрешен климат на несигурност“. Затова и по-трудно се понася от страха“ [43, 44]. Отбелязва се също, че „при податливите на обсесии тревогата става невроза, у меланхолиците – форма на психоза. Понеже въображението играе важна роля при тревожността, причината ѝ е повече у индивида, отколкото в действителността около него, а продължителността ѝ не е ограничена до премахването на заплахите, както е при страха. Затова тревогата е присъща по-скоро на човека, отколкото на животното“ [45].
  
  Пояснение:
  Афект – изключително силно, внезапно настъпващо, но бурно протичащо краткотрайно чувство, предизвикано от определени причини; емоционален взрив.
  Обсесия – натрапчива тревожност, свързана с идея фикс, нежелано чувство или емоция, често придружено със симптоми на тревога и безпокойство.
  Невроза – клас, група от функционални психични разстройства, които включват стресови състояния.
  Меланхолия – вид човешко настроение, характеризиращо се с ниски нива на ентусиазъм и слабо желание за активност.
  Психоза – тежка психическа болест, която се характеризира със загуба на контакт с реалността и дълбоко нарушаване на връзките с другите хора.
  
  Ние тук се интересуваме не толкова от медицинския, а от социалния аспект на страха и разглеждаме страха като обективизирано проявление на без-обектна тревожност или тревожността като безобектно проявление на страх. Говорим за обобщаващ феномен – Страха (с голяма буква) и неговата връзка с Несигурността, без да го разделяме на двете му конкретни проявления – страх (с малка буква) и тревожност.
  Френският историк Жан Делюмо (1923 – 2020) е много прав като подчертава изрично:
  „От разграничението между страх и тревожност не следва да не забелязваме тяхната свързаност в човешкото поведение. Повторяеми страхове могат да предизвикат дълбока неприспособимост у субекта и да го доведат до състояние на сериозно неразположение, което поражда кризи на тревога“ [46].
  В този смисъл, Страхът е строго индивидуален, т.е. зависи от нагласите, представите и психологическото състояние на индивида, но има и страхове, които са се превърнали в общи за дадена група хора (общност, общество).
  
  СТРАХЪТ МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ КАТО РЕАКЦИЯ НА НЕСИГУРНОСТ, КОЯТО ИНДИВИДЪТ НЕ МОЖЕ ДА КОНТРОЛИРА И УПРАВЛЯВА.
  
  Това означава, че при повишена несигурност индивидът може да постави под контрол част от реакцията си спрямо тази несигурност и да я управлява. Онова, което е „над него“, над неговите способности за самоконтрол се нарича страх.
  Ето защо американският учен в международните отношения Доналд Сноу (1943 – 2023) твърди, че класическото схващане за сигурността се свежда до „състояние или усещане за свобода от страх, грижа, опасност“ [47].
  Именно затова, „човешкото съзнание непрекъснато произвежда страх – за да избегне болестна тревога, която би завършила с унищожение на Аза“ [48].
  Страхът играе ролята на определен защитен механизъм, който да предотврати навлизането в зони с повишен риск.
  Френският социолог и писател Роже Кайоа (1913 – 1978) отбелязва, че страхът у животинските видове е единствен, един, неизменен – да не бъдат изядени, „докато човешкият страх, рожба на въображението ни, не е един, а множествен, не е фиксиран, а непрекъснато променлив“ [49].
  А забележителният германски богослов Мартин Лутер (1483 – 1546) горчиво констатира:
  „По мое мнение страхът, дето дяволът вселява в душите на клетите хорица, е най-опасната чума“ [50].
  Страхът съпътства човека през цялото време на неговото продължително и мъчително, но удивително очовечаване. Ранният човек, както и човекът от достигналата удивителни интелектуални висоти Древна Елада са възприемали изпитвания страх като резултат от възмущението на Боговете от людските дела, от непослушанието на хората и от непрекъснатото тяхно престъпване на невидимата черта, разделяща Доброто от Злото и Честа от Безчестието. Навярно затова с цялата сила на своя разум и с цялата стихия на своето подсъзнание, древните гърци са разглеждали страха именно като наказание на Боговете и затова са „обожествявали Деймос (ужаса) и Фобос (страха), опитвайки се да ги привлекат на своя страна по време на война“ [51].
  Всъщност, човекът е същество, което постоянно изпитва страхове и това е неговата същност – да се страхуваш е човешко.
  Френският психолог и теолог Марк Орезон (1914 – 1979) казва, че човекът по дефиниция е „съществото, което се страхува“.
  Според френския философ и писател Жан-Пол Сартр (1905 – 1980) „всички хора се страхуват. Онзи, който не изпитва страх, не е нормален“ [52].
  
  Ето защо с пълно право можем да твърдим, че:
  ЧОВЕКЪТ Е СТРАХУВАЩО СЕ СЪЩЕСТВО;
  и да кажем, че:
  ЧОВЕКЪТ Е HOMO TIMENS.
  
  Пояснение:
  Деймос – в древногръцката митология персонификация на ужаса; един от синовете на Арес (бог на войната) и Афродита (богиня на красотата и любовта, както и на плодородието, вечната пролет и живота, на брака и раждането).
  Фобос – божество, олицетворяващо страха; син на Арес и Афродита и брат на Деймос и Хармония (богиня на съгласието, хармонията и разбирателството, олицетворение на щастливия брак).
  Homo timens – страхуващо се същество, боящо се същество (лат.)
  
  Ала както отбелязва Жан Делюмо:
   „Страхът е двусмислен. Присъщо на човешката природа, той е основен заслон, гаранция срещу опасностите, необходим рефлекс, чрез който организмът временно избягва смъртта. „Без страха никой вид не би оцелял“. Но ако надхвърля поносима доза, той става патологичен и поражда блокажи. Можеш да умреш от страх, или поне да се вцепениш от страх“ [53].
  По отношение на страха човек се бори с две взаимно парализиращи се и усилващи се усещания: със самия страх и със страха от този страх, като под тяхното влияние той понякога е безсилен да намери точка на опора, пристан, убежище. Гнетът на страхуването е едновременно и външен, и вътрешен. Човек губи способността да се адаптира към реалността, но и губи способността да се самоконтролира. Ставайки жертва на страха, той „рискува да се разпадне, неговата самоличност „се пропуква“, „битието става отделено, друго, чуждо“, „времето спира, пространството се стеснява“ [54].
  Нещо повече, страхът предизвиква и силни, понякога аномални физиологически реакции, за които отново пише Жан Делюмо:
  „Страхът (индивидуалният) е шокова емоция, често предшествана от изненада, предизвикана от осъзнаването на непосредствена опасност, която смятаме, че заплашва нашето оцеляване. На сигнала за тревога хипоталамусът реагира с пълна мобилизация на организма, която отключва различни типове соматично поведение и по-специално предизвиква ендокринни изменения. Подобно на всяка друга емоция, страхът може да предизвика контрастни следствия според индивидите и обстоятелствата, дори редуване на различни реакции у същата личност: ускоряване или забавяне на пулса; твърде учестено или забавено дишане; свиване или разширяване на кръвоносните съдове; хипер- или хипосекреция на жлезите; констипация или диария; анурия или полиурия; вцепеняване или резки движения. В крайни случаи затормозяването стига до псевдопарализа пред опасността (каталепсия), а екстериоризирането води до хаотични нецелесъобразни движения, характерни за паниката. Едновременно външна проява и вътрешно преживяване, страховата емоция следователно освобождава непривична енергия и я разпръсква из целия организъм. Това разтоварване само по себе си е полезна реакция на законна защита, която обаче индивидът, най-вече под въздействие на честите агресии на нашето време, не винаги използва разумно“ [55].
  Напълно нормално е човекът да търси непрекъснато не само физически, но още повече и социални укрития, където да се спотаи както от страха, така и страха от страха. И понеже човекът е социално същество, той се стреми да намери общност от себеподобни, сред които да се скрие от своите страхове.
  Ненапразно Зигмунт Бауман твърди, че:
  „Обществото е бягство от страха – от този страх, от който то се подхранва и от който извлича своята сила в хватката, в която ни държи“ [56].
  
  Пояснение:
  Хипоталамус – област от междинния мозък (разположен дълбоко във вътрешността на главния мозък и свързващ средния с крайния мозък; състои се от два хълма и подхълмие); той е висш център на вегетативната нервна система, т.е. автономната нервна система; обхваща и регулира вътрешните органи – сърце, стомах, бели дробове, черен дроб, черва, кръвоносни съдове, жлези и т.н.); дели се на три дяла – преден, среден, заден.
  Соматичен – мед. телесен, отнасящ се до тялото.
  Ендокринната система е съставена от жлези с вътрешна секреция, които се намират в различни части на човешкия организъм. Ендокринните жлези произвеждат химични вещества, наречени хормони, които се отделят направо в кръвта. Чрез кръвта хормоните се разнасят до съответните органи като регулират техните функции.
  Хиперсекреция – отделяне на по-големи количества хормони, с което се ускорява значително даден процес (напр. растеж).
  Хипосекреция – отделяне на по-малки количества хормони, с което се затруднява даден процес (напр. растеж).
  Констипация – запек.
  Анурия – задръжка на урина.
  Полиурия – увеличено отделяне на урина.
  Каталепсия – състояние, характеризиращо се с моментна загуба на чувствителността и волевата свиваемост на мускулите. Тялото на болния става пластично като размекнат восък (восъчна гъвкавост) и запазва положенията, които му се придават, без видима умора.
  Екстериоризиране, екстериоризация – преминаване на действието от вътрешността навън; процес на превръщане на вътрешното психическо действие във външно.
  
  Руският психолог Юрий Шчербатих (1955) дава следната класификация на страховете:
  ‣ биологически – непосредствено свързани със заплахите за живота или здравето на човека (напр. страх от болест, рана, страдание).
  ‣ социални – свързани с опасенията за промяна на социалния статус на човека (страх от бедност, от загуба на уважение и престиж).
  ‣ екзистенциални – свързани със самата дълбока същност на човека и характерни за всички хора, независимо от конкретните ситуации (страх от пространството – от открито или закрито пространство; страх от времето – от неизвестността на бъдещето, в частност от смъртта; страх от непознаваемостта на живота – страх от неразбираемостта и огромността на обкръжаващия свят, от тайнствените и загадъчните явления в живота, от безсмислеността на живота; страх от самия себе си – страх от неразбиране на самия себе си, от възможни постъпки, от загуба на контрол над себе си, от побъркване/полудяване) [57].
  
  Друг руски психолог Вячеслав Кузнецов отделя позитивните аспекти и негативните страни на страха. Според него страхът има следните позитивни аспекти:
  ‣ страхът сигнализира на човека за наличието на опасност и възможен ущърб;
  ‣ страхът съдейства за комуникациите в семейството, в социалните групи, тъй като стимулира обмяната на опит при възникване на опасни ситуации, при споделянето на способи за изход от тях и определянето на характера на щетата;
  ‣ страхът способства за формиране и съхраняване на историческа памет у човека и социалните групи, съдейства за създаване и продължаване на културната памет, особено във формата на митове, табута и забрани;
  ‣ страхът реално свързва миналото, настоящето и бъдещето: опитът при преживяване на опасности в миналото (митове, табута, фобии, забрани) позволява да са минимизират последствията от опасностите в настоящето и бъдещи опасности (или да се положат усилия те да бъдат блокирани изпреварващо, да бъдат заобиколени);
  ‣ страхът помага на значителен брой хора да приемат решения за избор на „рисковани професии“: военни, пожарникари, специалисти по преодоляване на извънредни ситуации, спасители и т.н. Заедно с това страхът образува в ХХІ век цяло направление на бизнеса и любителската дейност: изготвяне на охранителна продукция и услуги за физическа охрана, екстремални видове отдих и екстремални видове спорт с комплексен набор от услуги [58].
  Сред негативните страни на страха Вячеслав Кузнецов отбелязва следните:
  ‣ страхът деформира целите, идеалите и ценностите на хората;
  ‣ страхът разрушава съдържанието и структурата, смисъла на живота и мечтите на човека – или директно, или пък опосредствано, ако в тяхната основа се намират вече деформирани цели, идеали и ценности;
  ‣ страхът извращава историческата памет на човека и културата на патриотизма, тъй като деформираният смисъл на живота, деформираните мечти, деформираните цели и идеали могат да преобразуват конструктивния, хуманен контекст на паметта и патриотизма в негативен, антихуманен;
  ‣ страхът от катастрофите, страхът от бъдещето, от другия човек, от другата религия, от другата култура могат да разрушат личността и психиката на човека, могат да деформират нормалното, критично и оптимистично възприемане на живота [59].